СТАРИЯТ УЧИТЕЛ
Сърдечно ни посрещнаха в Гранчаре. До селото се стига с джип по разбит каменен път или пеш по стръмна пряка пътека. Съвсем близо е до Призрен, надвиснало над него, но и по своему незабележимо. Забележима е, обаче, разликата с големия град. Няма ги тук горе шумът и забързаният ритъм – едни само шубраци, развявани от студената песен на острия зимен вятър и стенещи тихо под лятното ботевско слънце. Името идва от живелите тук сърби, препитанието на които, до прогонването им от Призрен, е било именно грънчарството.
На единственото по-равно място беше издигнато масивно и не малко за тукашните мащаби училище. В миниатюрния му двор си играеха няколко местни хлапета, а скоро взеха да надзъртат и по-големи любопитковци.
Бяхме отишли да ги поканим за Трети март, тъй като по този повод организирахме скромно тържество. Имахме разрешението на коменданта на базата, пък и тези епизодични срещи се бяха превърнали в една от добрите традиции, които правеха по-малко скучно нашето задгранично ежедневие.
Колкото до самото празненство, още ми е пред очите пъстрата картинка от представлението, с което ни поздравиха децата от ансамбъл „Призренски бисери” – красиви носии с преплетени балкански мотиви във вихъра на кръшни хора. Право, пайдушко и други (дето само съм ги чувал, ама не им помня имената и дето още по-малко мога да ги играя).
Все пак, и аз се хванах на хората – между немската психоложка и швейцарския началник-щаб. До него пък се нареждаха турските войничета и персоналът на заведението, малко по-нататък се забелязваха френските и австрийските униформи. Колкото и където да бяга човек от себе си, неговата същност винаги, и то в неочаквани моменти, го намира! В девет часа без няколко минути, седящите в ъгъла баби се размърдаха, казаха нещо тихо и децата си тръгнаха. Играта продължи, но магията изчезна...
Учителите ни отделиха само едно междучасие – тук редът си е ред и учениците следва да получават навреме порцията си знание, към която така жадно се стремят. Заприказвахме се с един от по-възрастните преподаватели, който имаше прозорец в програмата. За международното положение, за нещата в България (Беше в час. „Вие, казва, имате професори в Парламента, учени хора избирате да ви управляват!” Мен пък ми стана смешно: щом нашите политици са пример за него, какво ли да кажем за тукашните?) и, по-деликатно, за положението в Косово.
От него ми останаха две неща. В първото, според мен, се крие ключът към оцеляването на тяхната все по-оредяваща общност. Той каза така:
- Когато се биеха албанците и сърбите, може и да нямаше какво да ядем, но не взимахме ничия страна.
Вероятно е прав, нещата се променят, но камъкът си тежи винаги точно на своето място – подместиш ли го, пороят ще го отнесе безвъзвратно.
Но в едно друго изречение, дошло някак отстрани, намерих за себе си отговора за това как през дългите столетия на несгоди и изпитания се е пазила родова идентичност и самосъзнание. Бяхме стигнали в разговора до злоупотребите на тогавашния столичен кмет – печалното недоразумение в българската политика Б.Б.
- Защо използвате думата кмет? – прекъсна ме моят събеседник, сякаш не чул нищо друго.
Леко озадачен, се опитах да му отговоря, но той просто продължи:
- След като, през 1912 година изгонихме турците от тук, ние не употребяваме повече тази дума!...
2008-29.04.2013
Призрен-София
© Динко Всички права запазени