Оживените улици. Някак си пусти. Провирам се сред тълпата, а усещането е все едно вървя сама по магистрала. Празни и бездушни, хора без лица и чувства. Подминават и дори не се замислят кой притичва покрай тях. Някак жалко, някак тъжно. С музика, бумтяща в ушите, или телефонен разговор на висок тон всеки от нас се изолира от обкръжаващата го среда, често умишлено. Страхуваме се да комуникираме. Познати ме наричат „ момичето, което не се запознава с непознати”. Саркастично, ала вярно. Пропускаме хората, случките, живота си... Намираме убежище в айфони, айпади, смартфони и не знам си още какво. Защо? Аз също го правя, но... ЗАЩО??? Постоянно се оплакваме на познати и (по-често) в мрежата, че се намираме в застой или не сме срещнали половинката си, или пък просто ни е скучно. А де факто нищичко не правим, за да променим собственото си бездействие, водещо до личностната ни драма. Хммм, какъв... идиотизъм! И отново нищо! Аз ще напиша тази си злостна тирада, вие ще я прочетете, всички ще се с ...