СТАЯ  № 312

И този път се опитах да пиша в „трето лице”, за да избягна дразнещото читателя „първо лице”, но пак не се получи, защото налагащите се в такива случаи изменения започнаха да деформират един истински случай и се отказах.

Бях в Париж във връзка с преговорите ни с френската фирма за производство на товарни автомобили “ЮНИК”. Тя беше сравнително (спрямо “Мерцедес”, “Волво”, “Берлие”, “Фиат”, “Скания”)  малка фирма, но произвеждаше много качествени седлови влекачи, към които проявявахме интерес. Затова се реши на место да се проучат производствените й възможности, условията на доставка, осигуряването на резервни части, сервизната им мрежа в Европа, Близкия и Среден Изток, гаранционните условия, начин на плащане и т.н.

Преди да приключа  “Юник”, в Париж пристигна и Петър Георгиев, известен като Пешо Белята. Независимо че беше шофьор, той имаше много добра техническа подготовка, говореше свободно немски, френски и сръбски и беше най-добрият изпитател що се отнася до седлови влекачи с полуремаркета. С него трябваше да посетим фирмата “Алкие”, произвеждаща  хладилни полуремаркета с пластмасови кошове.

Целта ни беше  да получим за пробни изпитания един влекач “ЮНИК” и хладилно полуремарке “Алкие” за два - три месеца и въз основа на изпитанията им да вземем окончателно решение относно евентулни доставки от тези фирми.

Дотук със скучните неща.

Преживяванията ни с Белята в Париж, Дижон, Лион, Марсилия и на остров Иф (вж. “Граф Монте Кристо”), направо си бяха приключения, но за тях може би ще разкажа друг път.

Още докато бяхме в Марсилия, секретарката на г-н Алкие се обади от Париж и съобщи, че г-н Илчев пристига през Виена другата вечер и че за него от „Алкие” вече са резервирана стая в хотел „Лютесия” (в центъра на Париж), в който бяхме и ние с Белята. Преди да тръгна говорихме, че Томата може би ще  дойде в Париж и задно да проведем преговорите с френски спедиционни фирми, наши партньори и ако това да изчакам с преговорите, до неговото пристигане. Но това беше само вариант, който до заминаването ми не бе потвърден.

Номерата на нашите стаи с Белята в хотел “Лютесия” бяха 310 и 311, затова помолих секретарката да се обади в хотела и ако е възможно  стаятата Илчев също да бъде на третия етаж.

На следващия ден късно след обяд се върнахме в Париж. Попитах момичето на рецепцията за резервацията на г-н Илчев, на която тя отговори, че не само е успяла да осигури стая на нашия етаж, но и нейният номер е 312. Свързахме се с бюрото ни във Виена, за да ни кажат с кой полет и кога пристига Томата, но оттам  ни казаха, че „другаря” Илчев, който в момнта не бил в бюрото няма да пътува за Париж днес и че  ще пристигне в Париж след обяд в 17:15 на следващия ден с AIR FRANCE.

Това закъснение така ни „разстрои”, че ние с Пешо веднага отидохме в ресторанта и си поръчахме пищна вечеря, придружена със съответните изискани напитки, разбира се, за сметка на стая  № 312. След вечерята направихме един тегел из Латинския квартал, естествено не за да ползваме предлаганите там услуги, а просто да го разгледаме.

Сутринта след богата закуска (екстрите също бяха за сметка на стая № 312),  уредих и останалите срещи (с кого, къде и кога). След това - програма по наш избор. Разходихме се из централните магазини. Купихме по едно палто от изкуствена кожа на жените си и някои дреболии.  Все пак успяхме да сварим да обядваме за сметка на стаята, резервирана за Томето. Късно след обяд с Пешо яхнали служебния  “Ситроен” на представителството на СО МАТ в Париж, отидохме на летище “Орли” да посрещнем Илчев.

Като ни видя, Томата много се зарадва. С Белята се познаваха отдавна. Още по пътя към града той  започна да ни разпитва за програмата и хотела. Казахме му, че всички срещи са уредени, но въпросът с хотела е сложен и навярно ще се наложи да спи извън Париж.

“Това е невъзможно! Ние изпратихме телекси до фирмата „Алкие”, а и представителството знае.”, разтревожи се той.

“Ти си изпратил телекси, но не си получил потвърждение, че хотелът ти е уреден, нали? В момента в Париж има няколко симпозиума, фестивали и още куп международни изяви и хотелите са претъпкани. Но ще се опитаме да ти осигурим походно легло.”,  като истински приятел се опита да го успокои Белята.

“Ще ти дам аз едно походно легло. Ти ще спиш на него, а аз на леглото ти.”, опита се да намери решение Томето.

“Добре, на мен ми е все тая. Гнусните хлебарки ходят навсякъде”, съгласи се Пешо.

“Какви хлебарки, бе? Това да не ти е Бусманци? Говориш глупости.”, отново се обезпокои Томата.

“Абе, вярно, че това е Париж, а не Бусманци, но в неговата стая, преди да тръгнем за летището и аз видях хлебарка и то огромна. Вече казахме на хората в хотела. Те направо се ужасиха и ни помолиха да не правим скандал, защото шефовете им веднага ще ги уволнят. Обещаха веднага да напръскат с някакви химикали. Надвечер щели да проветрят, но все пак посъветваха Пешо да си легне по-късно, особено ако е нещо алергичен. Явно, са отровни.”, опитах се и аз да направя каквото мога за да „доуспокоя” Томата.

Той не можеше да поиска да спи в моето легло, а и знаейки много добре, че едно походно легло с неговите сто и петнайсет килограма ще стане на трески, съвсем се разстрои.

“Можем да се обадим на Ковачев, но жена му и детето му са тука и при него няма место.”, подхвърли Белята, с което веднага елиминира една от възможностите за уреждане на въпроса.

“По-добре да се обадим на търговския представител, познаваме се добре.”, каза Томата.

“И ние го търсихме, но жена му каза, че заминал някъде. По-добре да отидем до нашия хотел, а там ще видим какво ще правим.”, зачеркнах пък аз и този вариант.

Томето съвсем се разстрои и с дълбока  въздишка се оплака:

“От онзи ден не ми върви. Трябваше да се връщам от летището в София до вкъщи - бях си забравил билета и едва не изпуснах самолета. А вчера изтървах този от Виена. Отгоре на това в самолета  дадоха някакъв буламач, от който ми се гади. На пасконтрола пък замалко не ме върнаха.”

“Как така да те върнат? Пак ли си в някакъв черен списък?”, попитах аз.

“Ами, черен списък. Сигурно заради снимката в паспорта му.”, обади се Пешо.

“Този път Белята е прав. Наистина се хванаха за снимката.”, призна си Томата.

Не беше тайна, че той използваше негатива на една своя снимка, отпреди двайсет и пет години, беше направил цял куп снимки и ги даваше за паспорти и визи. Във връзка с тази негова хитрост вече имаше и неприятности по границите. Естествено, Белята не пропусна този факт и веднага отбеляза:

“Някой път и ще те арестуват за тези снимки. Помниш ли в Германия как Бетц едва те отърва?”

“Слушай, Пешо,така ми е накипяло, че само твоите дрънканици ми липсват. Я да си затваряш устата.”, ядоса се Томата и запали поредната цигара.

“Какво ново в България?”, постарах се да сменя темата.

“Дай да видим първо какво ще правим с хотела, а България няма да се премести.”, не можеше да се освободи от неприятните си мисли Томата.

Когато пристигнахме в хотела, казах двамата да почакат, а аз ще се опитам да уредя нещо. Отидох до рецепцията и попитах служителката няма ли някакво съобщение за нас. Тя провери навсякъде, но такова нямаше.

“Не може да няма. Моля Ви проверете още веднъж, това е много важно за нас.”, настоявах аз

Тя отново провери, но нямаше. Разбира се, не чаках никакво съобщение, но знаех, че Томата ме наблюдава и трябваше да се създаде впечатление, че я уговарям. Помолих я да се обадя на телефонната централа и да попита дали някой не ни е търсил по телефона. Момичето избра номера и ми подаде слушалката, но резултатът беше, както и очаквах - никой не ни беше търсил. Независимо, че разговорът бе свършил, аз продължавах да държа слушалката на ухото си, а след това я подадох на момичето и й казах, че май телефонистката иска да й каже нещо. Тя взе слушалката:”Ало, Ало”, но разбира се, отсреща нямаше никой. Позвъни отново, за да пита има ли нещо да й предадат.

“Станало е някакво недоразумение, но няма значение. А ако се получи нещо за вас, веднага ще Ви потърся.”, обеща  с усмивка  тя.

Накрая й казах, че господин Илчев, за когото има резервация в хотела, вече е тук. Тя провери в книгата, каза че всичко е наред и добави, че той е трябвало да пристигне още вчера. Обясних, че е бил задържан служебно, добавяйки, че естествено той ще плати и за миналата вечер и тя, без да мисли много, отбеляза вчерашна дата, нещо много важно за нас с Белята, защото досега всички разходи във връзка с ядене и пиене бяха отнесени на стая 312. Помоли за паспорта му, подавайки ми трите ключа.

Върнах се и казах, че съм говорил лично с управителя на хотела, представил съм Томата за зам. министър на транспорта и  въпросът вече е уреден. Като доказателство  показах ключовете, разбира се така, че номерата да не се виждат. Томето най-после се засмя доволен. Отидохме на рецепцията и регистрирайки го, момичето му каза, както обикновено, в колко часа и къде се сервира закуската и го попита иска ли да го събудят по телефона сутринта. Отговорих, че той е с нас и няма проблем.

“Какво каза?”, попита Томата.

“Каза да благодариш на Ицето за стаята и че самата тя се чуди как управителят е дал стая, която вече е ангажирана.”, изтърси Белята.

“Брей, ама наистина си страшен!”, похвали ме Томето, силно зарадван.

Взехме асансьора, качихме се на третия етаж и първо в стаята на Томата, защото ако старата хрътка видеше, че стаите са една до друга, веднага щеше да разбере всичко.

Остана много доволен от стаята и вече успокоен, каза, че е гладен.

“А, че ти да не мислиш, че ние сме яли нещо от сутринта? Ти поне си хапнал в самолета, макар и да е било буламач, както каза преди малко. Просто стомахът ти е много деликатен. Добре че ние го нямаме този проблем и ядем всичко.”, продължаваше да разравя огъня и то с най-безсрамни лъжи Белята.

Томата го погледна с унищожителен поглед, но не каза нищо.

“След половин час ще дойдем да те вземем и тогава ще видим къде ще хапнем”, побързах да кажа аз и с Пешо бързо се измъкнахме от стаята му.

Заливахме се от смях. Томата също много обичаше подобни майтапи, разбира се, най-вече когато се отнасяха до други хора.

Както се разбрахме, след половин час бяхме при него и след това излязохме от хотела, без да оставяме както обикновено ключовете на рецепцията - тренираното му око веднага щеше да види поредните номера. Направихме една малка обиколка, но Томата напомни, че е гладен.

“Няма проблем. Ето отсреща виждам добър ресторант. Ти, Томе, и без това трябва да почерпиш за стаята.”, обади се Белята, макар и сам да разбираше много добре, че в този луксозен ресторант в центъра на Париж, вечерята ни щеше да е много скъпа.

“Ти наистина не си в ред, Петърчо. И кой ще плати сметката? Може би ти?”, озъби се Томата, наричайки го галено, както му казваше Катя, жената на Белята.

“Тук нямаме работа, но щом си толкова гладен, ще отидем в ресторанта на хотела и там ще хапнем и  пийнем за добре дошъл.”, казах аз и предложението се прие.

Настанихме се на една маса и веднага поръчахме половин литрова бутилка водка (калвадосът беше слаба ракия за нас), придружена с подходящи мезета. Настроението бързо се подобри.

”Как е в Париж? Поскъпнало ли е? Доста време не съм бил тук.”, попита Томата.

“Ха, че откъде да знаем. Какво ни интересува дали е скъпо или не, щом нямаме пари.” отговори веднага Пешо.

“Хайде сега, нямали никакви пари. Ходили по кьорсофри, коли на разположение и пак нямат пари. Ти, Петърчо, може и да си се поотпуснал из “квартала”, но за Железния мъж не вярвам.”, не искаше да приеме Томата нашето безпаричие.

“Че ние с Петърчо вече нямаме пари е вярно. И да не мислиш, че сме ги похарчили из Латинския квартал, Мулен Руж или другъде? Нищо подобно! Да ти признаем, направихме една голяма глупост. Купихме кожени палта на жените. Разбира се, те са от изкуствена кожа, но не можеш да ги различиш от истинските. Всичките пари ни отидоха.”, информирах точно Томата.

“Добре че беше папа Алкие, та последните дни „сплашвахме глад” за негова сметка”, добави Белята и този път беше близко до истината.

“Абе знаеш ли, че и Мичето спомена за подобно палто - били много модерни. Трябва да ме заведете да видим дали можем да изберем нещо.”, сети се изведнъж Томето.

Мичето, жената на Томата, една много интелигентна жена, фармацевт по образование и дълги години шеф в Главно аптечно управление София, беше пълничка и нерядко покупките на Томата не й ставаха. Затова  сега той искаше да сме с него при евентуална покупка, та да има с кого да се извинява.

Вещия коментар на Пешо по проблема не закъсня даже и една наносекунда:

“Томе, нашите жени с бате Ицо (той е 12 години по-възрастен от мен) имат мерки на манекенки, ние им знаем номерата и никога не сме имали проблем. Всичко каквото сме им купили, им стои като излято. А ти вместо да се занасяш с мадамите, поне да беше научил мерките на Мичето. Затова ще й се обадиш да ти ги съобщи и тогава няма грешка, продавачките веднага ще намерят точната мярка.”

Томата тъкмо да му тегли една майна, но се въздържа не за друго, а защото последното изречение наистина беше мъдро.

“Няма никакво утре, Петърчо. Отивай веднага да звъннеш на Мичето и да осигуриш нужната информация. Познава те отдавна и няма какво да крие от теб. Тъкмо ще й кажеш, че Томето жив и здрав пристигна в Париж, но в момента с него водим много важни преговори, а утре кой знае дали ще имаме време, пък и може да не я намерим. Томе, какво ще кажеш.?”, побързах аз да реша проблема.

“Какво има да казвам? Чудя се защо Белята още се потрива, вместо вече да се връща. Аз и без това не мога да се оправя с телефонистката, а не е удобно да излезем и двамата - хората могат да си помислят, че искаме да го вържем. А като свършим с  вечерята, ще стане късно и ще събудим детето.” мъдро заключи Томата и Пешо излезе.

Върна се след няколко  минути, захилен като нагризана тиква, както казваше легендарната ми баба Марга, с листче в ръка.

“Ето ти всичко, което трябва за точния размер по европейските норми за дрехи и обувки. И за да не го загубиш, най-добре сложи листчето до снимките си в портфейла.”, не се стърпя да не даде мъдър съвет Пешо.

“Ако не престанеш с тези снимки, ще се наложи не аз, а ти да си сменяш паспорта.”, закани му се Томата, но явно беше доволен от резултата.

Бутилката водка вече беше изпита. Разбира се, можехме да издрънкаме още една, без да ни мигне окото и което е най-важно, без въобще да ни личи, но понеже Томето беше много гладен, поръчахме медальони с гъби и червено, разбира се сухо вино. Като видя огромните медальони “другаря” Илчев забрави в миг всичките си неволи за деня и много концентрирано се зае с унищожаването на това творение на кулинарното изкуство. Измете всичко, но продължаваше да изпитва, както обясни той, “малък недоимък” в стомаха си. Наложи се да поръчаме в добавка и немалко количество до прозрачност тънко нарязани специалитети, който просто се топят в устата. А на  масата ни вече седеше  онзи Тома, когото ние най-много обичахме.

Попитах го как са Мичето, сина и тъщата, с която не особено се обичаха.

“Абе Пламката е много добре, също и тъщата , “Господ здраве да й дава”. Но Мичето...”

“Какво Мичето? Да не е болна?”, разтревожен попитах аз.

“Абе, по едно време получи някакви остри бъбречни кризи, които въпреки илачите, не отминаваха. Наложи да прекара две седмици в Хисаря. Това стана след заминаването ти, затова и не съм ти казал. Прощавай, забравих да ти предам поздравите и на тъщата. Чака да се върнем, за да оправиш печката.

„Ти първо кажи, как е Мичето, а печката е лек кахър.”

„Сега вече е много добре, но ако знаеш каква излагация щеше да стане в Хисаря - не можеш да си представиш.”

“Е, хайде де, чак пък голяма излагация и то случила се точно с теб, дето се измъкваш като мокра връв от всяка ситуация. Част от твоите случаи вече се използват в лекциите за горните курсове, а ти – излагация.”, не повярвах аз.

“ Чакай, чакай, не бързай, а слушай внимателно. Отидох  аз до Хисаря да прибера Мичето. И както си карам “Капитена” по главната улица, гледам и не вярвам на очите си: Ката. Аа, че какво прави тя в Хисаря, когато Петърчо е във Франция? Светнах с фаровете и отворих прозореца да й извикам, но тя се обърна към едно рекламно пано и се зачете в някакъв афиш от миналата година.”

“Глупости, просто си се припознал”, репликирах го веднага.

“Разбира се, че съм се припознал, в това няма никакво съмнение, само че тази жена толкова приличаше на Ката, че просто се заблудих. Даже носеше и същия шлифер като този, дето Петърчо беше купил на Ката от Вупертал, когато последния път приемахте полуремаркета от “Блумхард”.

Е, представяш ли си какво щеше да стане, ако се бях спуснал към тази непозната жена и най-вече как би реагирал онзи бабанка, когото беше хванала под ръка? Ужас! Даже не смея да си помисля. Добре че в последния момент се сетих, че съм се припознал и си продължих пътя.”, продължи да разказва подробности Томата.

Ушите на Белята се бяха опънали като на полицейска немска овчарка в акция. Те много се обичаха с Катя, (истинска красавица), но тя горката, знаейки колко той е ревнив, дори не смееше да погледне чужд мъж.

“Лелее, как си щял да се изложиш! Да не си посмял да разказваш на други  тази простотия!”, побързах да посъветвам Томата.

“Прав си. И аз така реших. Само на теб го казвам. Абе, дали не остарявам вече?”, започна да се кахъри Томата.

“Е, чак да си остарял не си, но внимавай друг път. А даже някога наистина да срещнеш, да кажем жена ми в подобна ситуация, най-добре включи на заден ход шибания си “Капитен” и не ми разправяй нищо.”, посъветвах го отново.

Замълчахме и отпихме от чашите, след което Томето реши да смени темата:

“ За оправянето на печката тъщата обеща да направи баница с праз, а ти знаеш каква майсторица е тя на баниците, да й ... ” и т.н.

Петърчо продължаваше да мълчи, но започна неспокойно да се върти на стола и накрая каза:

“Отивам до тоалетната” и бързо излезе от ресторанта.

“Сега отиде да се обади на Ката, сигурен съм. Тя е умна жена, но кой знае колко време ще ми се сърди за тази моя просташка  измислица.”,  започна да съжалява Томата, след като вече беше направил белята

“Нуждата” на Петърчо продължи доста и при нормална ситуация ние щяхме да си помислим, че просто има запек. А сега и да му кажем, че това е била обикновена шега между приятели, не бяхме сигурни, че ще  има нужния ефект.

Когато Белята се върна, поръчахме за последно по един коняк. Той, който беше признат от нас любител на коняка, само близна и каза, че е по- добре още утре, а не както беше предвидено, да се качи на един от нашите автомобили, разтоварили в Париж и да замине за Щутгарт, откъдето  да получи един от договорените нови, все още не пуснати официално на пазара мощни влекачи. Аз обаче му казах, че ще си тръгне както е предвидено, а утре, докато ние   с Томата сме на преговори, той трябва да уреди с “ЮНИК” въпроса за техническата документация, свързана с обслужването на влекача, който   обещаха да ни дадат за пробната експлоатация.

Решихме да ставаме и аз казах на келнера да приготви сметката. Когато той я донесе, Пешо я подаде на Томата с думите:

“Крайната сметка е най-отдолу вдясно, така че не ти трябва преводач.”

“Чакайте, бе! Това е много голяма сума. Няма ли да делим?”, попита Томата.

“А, не. Разбрахме се, че тази вечер сме на твоя сметка.”, безмилостно отговори Пешо.

За Томата парите , както се казва, нямаха значение, то се изразяваше само в тяхното имане.

“Добре, няма проблем. Жалко само, че безпокоихме Мичето за мерките”, малко тъжно прие Томата.

Когато келнерът се върна, Петърчо написа на фактурата “за сметка на стая 312” и я подаде на Томата да я подпише. Той макар и с неудоволствие подписа, аз дадох бакшиш на келнера и излязохме от ресторанта. Сега нямаше как да го усукваме и тръгнахме за третия етаж.

“ Ама и вие ли сте на този етаж?”, попита Томата.

“Да бе, какво съвпадение, нали?”, учуди се Пешо.

“Съвпадение ли? Я да ви видя номерата! Охоо - три поредни стаи!  На кого ги разправяте тези бабини деветини?”, опита се да се разсърди Томето, но не се въздържа, прегърна ни и ни даде най-кратката характеристика, която бяхме получавали:

“Ама вие наистина сте големи пичове, затова толкова ви обичам. Такъв номер да скроите на старото заптие.”, след което  “строго” продължи:

”За наказание идвате в моята стая да си допием. Купих в самолета дванайсет годишен “Димпъл”. А ти, Петърчо да не си посмял да тормозиш Ката за глупостите, които наговорих, че няма да ми проговори поне година. Нали знаеш, без майтап не върви. Сега тичай да осигуриш лед и ядки за сметка на стая 312”, силно развеселен и доволен завърши Томето.

Петърчо, вече наистина убеден, че Томата просто е искал, както обикновено, да се пошегува с него, измисляйки историята с Хисаря, отлетя като мълния да изпълни поръчката. После дори призна, че когато каза, че отива в “тоалетната”, звънял вкъщи, но се обадила майка му, която казала, че Катя си е легнала и категорично отказала да я буди.

Томата пък разбра, че  хотела ще бъде платен от „Алкие” и съвсем се развесели. Всъщност то беше и немислимо с нашите паршиви хотелни (определени кой знае кога, от кого и как) да плащаме такъв хотел в центъра на Париж. Но така беше по него време. СО МАТ, тогава още ДАП МП, вече беше безпорния лидер в международните автомобилни превози в Европа и Азия, но ако се съобразявахме с мизерните хотелни пари , трябваше да спим  в еднозвездни хотели, по липса на такива с половин звезда. Всеки може да си представи, какво би си помислил един наш партньор, който не е и колкото кутрето на СО МАТ, когато види къде са отседнали българите. Това беше и основната причина, когато имаше отговорни разговори, да се иска специално разрешение за завишени хотелни пари, нещо, което бе свързано с твърде големи формалности, губене на време, а и обикновено отговорът беше отрицателен или идваше, когато вече си се върнал. Просто системата беше такава, а и не само, беше...Затова нерядко просто бяхме принудени да приемем западната практика: който кани, той да плаща, съобразявайки се с ранга и важността на партньорите си. И други обединения и предприятия в България бяха принудени да правят същото. Ние също като западняците настанявахме партньорите с в най-добрите хотели, поемайки всичките им разходи.

Истина е, че  имаше случаи, когато някои от командированите осребряваха хотелни фактури, които фактически не са платили. Това се правеше предимно от хора, които  рядко излизаха в страните от „загниващия” капитализъм, а списъкът с поръчките надхвърляха командировъчните им, но така или иначе си беше срамна история. В интерес на истината, това не се отнасяше за нас тримата. Че какъв авторитет ще имаш пред партньорите си, ако се поддадеш на подобни амбулантни сметки?

И така, в повишено настроение, тримата мускетари, без да губят време се заеха активно с пресушаването на бутилката, което и направиха без каквито и да било затруднения.

На сутринта, душирани, избръснати, облечени в нови доспехи и свежи като минзухари, след обилна закуска, тръгнахме по задачи. Пешо взе “Ситроена” и замина, а за нас бяха изпратили кола.

Следващите няколко дни бяха много натоварени във всяко отношение. Успяхме да уредим старите вземания от френските ни партньори, но не само с устни обещания или протоколи, а с официални преводи на реални и то големи  суми. В момента нуждата от автомобили за превози до страните от Близкия Изток беше огромна и ние естествено използвахме това положение, като успяхме не само да осигурим заплащането на дължимите суми, но и значително да повишим размера на навлата за бъдещите превози изразяващо се в милиони долара допълнителни доходи както  и да подобрим начина на плащането.

През деня натоварването ни  беше наистина  яко и отговорно, но в интерес на истината вечерите също. Една вечер в “Ше Максим”, друга в “Мулен руж” и т.н., а последната в “Лидо” и то по време на премиерата на новата им програма. Аз за втори път влизах  “Лидо”, но отново бях очарован. Далече по-изискано и интелигентно отколкото в  “Мулен руж”.

Когато след месец и половина по друг повод бях в Париж и отново посетих “Лидо”, не пропуснах възможността да взема няколко броя от луксозните програми. Първата ми работа след завръщането ми в България беше да дам на Томата един екземпляр. Щом го видя, той направо се опули. На снимката, показваща доволната от програмата публика, на първата маса се кипрехме и ние двамата с него заедно с наши партньори. Стана му драго, но не пропусна да отбележи, че някои „другари” могат да го изтълкуват не както трябва. Опасенията му всъщност никак не бяха лишени от логика, като се изхожда от реално съществуващата родна обстановка. И тогава имаше достатъчно дребнави и нестойностни хора, които биха съчинили десетки доноси, ако такава снимка попаднеше у тях. С това основно се изчерпваха и възможностите на тези “патриоти”, които ако бяха на наше место..., но по-добре да не казвам какво би станало.

След като си свършихме работата С Томето отлетяхме за Виена и след три дни се прибрахме в София, но... без палто за Мичето.