24.05.2015 г., 10:22 ч.

Страна случка 

  Проза » Разкази
609 0 0
6 мин за четене

                                                                       СТРАНА СЛУЧКА

 

Влакът се люлееше от едната страна на друга, чуваше се трака–трака, трака–трака, огромни стоманени колела натискаха релсите,  стържеха метала. Единствено на железниците може да чуете такива звуци. Като че ли чудовище искаше да излезе от оковите си и да навакса закъснението, коeто беше в реда на нещата за този стар локомотив. Пъшкаше, все едно е преял и препил. Седях в купето със седемгодишната си дъщеря, а до нас бяха други пасажери. Един от тях беше точно срещу мен и за целия път изрече само няколко думи, а ако e казал нещо - да съм пропуснал, докато пуших цигара в коридора. Другите  трима- мъж  пенсионер, жена от село и един веселяк на средна възраст, който през целия път се възмущаваше от това, че крадците влезли в неговата вила и потрошили мебели, отгоре на всичко изпили хубавата домашна кайсиева ракия.

-Ей за това нещо ще им счупя ръцете - каза той. Само вижте, продължи да се вайка, само ракията изпиха, истина e, а френския коняк Наполеон - не го пипнаха. Само казвам. Тази дума той я повтаряше след всяка порция недоволство. Не спираше и измисляше, как ще ги накаже, ако ги хване. Саморазправа ще има-да, аз ще бъда жесток, ще ги накажа и ако иска да самосезира прокуратурата, тяхна работа, само така ще си върна самоуважението. Тогава чух жената от село да казва:

-Моля Ви се, само млъкнете!

Аз не издържах и се засмях, а след мене и другите. Най-весело й беше на дъщеря ми.

-Татко - каза тя, само не прави само-лет, защото ти не си инженер. Господина срещу мен не прояви никакви емоции. Закъснявахме.Колкото повече приближавахме Варна, толкова повече пътят изяждаше нашето време. С час и половина вече, да му се не види.

- Дори повече - добави дъщеря ми, поглеждайки моя часовник, беше подарък от дядо ми. - И аз искам такъв, моля ти се подари ми го татенце - настояваше тя. Разбира се, знаеше че няма как да стане.

-Ако ще го носи някой друг, то това е батко ти - отговорих аз.

-Не, само не той... - мънкаше тя.

-Ти, момиче, недей да искаш мъжки часовник - каза жената от село -На теб ти трябват по фини неща.

-Аз ако поискам нещо много, ама много, ще го имам, а пък там каквото стане. Нали на никого не преча просто го искам.

-Добре, не се пали - отвърна жената. -Искай го, но вярна преценка не е зле да имаш.Кажи ми по добре какво сте правили в София.

-Аз ще кажа, тате!

-Добре ти го кажи.

-Значи уча в Дойче шуле. Имаше конкурс обявен от Германско консулство. Трябваше да напишем есе за Европейски Съюз, което и направих. Обявиха победителите. Сред тях беше и мойто име. Бяхме на събеседване в Консулство и през август месец ще ходим в Германия  при нашите връстници.

-Браво! - каза жената. Пенсионерът изведнъж попита господина срещу мене.

-Предварително се извинявам, но някак си не сте тука, така да кажа, един вид тялом - да, но мислите ви са далече. Кажете нещо, щото всеки от нас сподели с напълно непознати някаква история,не е кой знае какво, но пък с разговори бързо минава времето, нали така?

-Да,  да вярно е - подхвана веселяка. - Да ви почерпя минерална вода. Тази жега хич не е шега.

-Благодаря, добре съм.

Господинът погледна всеки от нас и излезе в коридора.Застана пред отворения прозорец. Беше висок към 180см. Руса коса. По-скоро блед. Очите малки, сини, гледаха ни без всякакъв интерес като чели сме натрапници.Беше с костюм и вратовръзка, черни обувки с остри носове. После се върна застана на входа на купето, пак ни погледна и каза:

-Няма да закъснеем, ще пристигнем навреме.

-Ама господине, защо се излагате така-започна жената от село. -Как така ще пристигнем навреме. Проста сметка показва - тук тя прекъсна за миг за да попита минаваща по коридора продавачка  от ресторанта. -Моля ви се кажете, как сме ъс графика. - погледна тя едрата жена с кошница пълна с различни закуски и бутилки с вода.

-Закъсняваме с 1 час и половина - отговори тя.

-Благодаря Ви за информацията. Е, питам аз Вас - тя гледаше господина и очакваше отговор.

-Няма какво да кажете, защото и на малкото момиче е ясно – проста математика. До Варна половин час, закъсняваме с час и половина, чудо трябва да стане за да пристигне навреме този заспал влак.

-Казах всичко. -  отвърна той. Дъщеря ми гледаше любопитно русокосия и като чели очакваше нещо да направи по въпроса. После се обърна към пенсионера и го попита

-Вас кой ще посрещне.

-Няма  кой, сам съм, скарах се със сина си точно преди да тръгна за път.

-Не сте сам, пак ще се сдобрите. Аз и батко винаги се караме, но накрая пак сме дружки.

-При големите не става така-отвърна той.

-Пожелайте го силно и ще видите ще ви посрещне със вашите внуци. Нали имате.

-Да, много ги обичам, нося им подаръци, само да мога да ги гушна. Госпожо, а Вие по каква работа бяхте в Столицата - продължи тя разпита.

-Не съм добре, бях при най добрия лекар, правиха ми изследвания. Докато пристигна във Варна, дъщеря ми вече ще знае отговора и още на гарата ще каже какво ме чака.

Настъпи мълчание.

-Нищо ви няма - каза изведнъж русия. Ще живеете 102 години. Добре сте.

-Да ви чуе господ - отговори тя. - Благодаря за подкрепа.

Веселякът погледна вестника и каза:

-Пак пишат за извънземни. Били се активизирали. Ще дойдат те от космоса, а ни ще ги посрещнем с хляб и сол.

-Няма да дойдат - каза дъщеря ми - те са тук.

-Какво ви става, какви врели некипели, глупости всичко това, пълнеж за вестници -промърмори жената .

Виждаше се гарата, всеки гледаше посрещачите, вперил погледа в прозореца.

-Ето го и перона. Довиждане - каза русия. Всички се обърнаха, но в купето на неговото място имаше една кесия с бутилка кайсиева ракия. Върху нея беше залепен етикет с надпис „Само за господина от вилата. Пийте с мярка”.

-Ама, какви са тези номера, същата бутилка, с капачката от марково уиски - каза веселяка. - Нищо не разбирам. Това не ми харесва, определено ви казвам. Все пак благодаря.

Жената от селото видя дъщеря си, която тичаше покрай спиращия влак и викаше:

-Майко нищо ти няма, ето тука пише! Докторът каза по телефона че ще живееш 102 години.Жената се разплака.

-Ох, ще живея.

Целуна дъщеря ми. Взехме багажа, видях съпругата си и сина си, малката хукна към изхода. Пенсионерът слезе на перона, беше отчаян, дъщеря ми го хвана за ръка и каза:

- Гледайте ето там, те са нали ?

-Да, те са и внуците ми, цялата тумба. Сине - каза той -Прости ми. И големите правим грешки.

-Татко недей нека да продължим напред, живи здрави. Той  го прегърна и покрай тях се завихри детска игра.

-Да му се не види, за малко да закъснеем-каза той. То и влака както никога пристигнал навреме, без нито една минута закъснение. Всички бяхме един до друг, аз, дъщеря ми, пенсионера, веселяка и жената от село. Поглеждахме се един друг .  Нямаше го русия. Тръгнахме всеки по своя път. Вече  в къщи видях на ръката на дъщеря ми часовника си. Погледнах дясната си ръка, дигнах ръкава и  не се изненадах. Моят часовник беше на мястото си. Извиках моя син и сложих часовника на неговата ръка.

-Благодаря, тате.

И след много години, пак не мога да разбера точно каквото се случило в този влак.                                                                       

                                                                                Край.

 

 

 

© Алберт Григорян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??