"Имало едно време"... колко банално начало за разказ... твърде приказно, никой не вярва в тези неща вече. Имало една планета, съвсем различна планета. Имам предвид, че факторите за живот били на лице, но имало нещо особено, никой не можел да каже всъщност какво. Жителите на тази планета били ограничено количество. Всички били много различни и странни, но поне не били злонамерени. Планета, състояща се от чудаци. Фразата "всеки луд с номера си" сякаш тръгнала от това място.

Един ден се оказало, че има един жител, който бил по-луд и от най-лудите луди на планетата Земя. Конкуренцията на пазара не била доволна. Този луд бил един прекрасен луд, всъщност. На пръв поглед изглеждал точно като всички други, но имало нещо в погледа му, което карало заинтересованите да се замислят. Нощем излизал с тъмните си очила, нощем живеел, през деня, нещо не му се получавало сутрешната екзистенция. Той имал една голяма, цветна торба. В нея държал всички свои спомени и случки от живота си. И когато преценял, изваждал подбрани от тях и ги раздавал на хората около себе си. Някои били особено безумни, други били толкова истински, че те карали постоянно да мислиш и премисляш чутото.

Лудият бил самотник. Подобно на всички луди хора, той измислил своя свят и го съживил. Дал му въздух, вода, ден и нощ, които обърнал наопаки. Но го осакатил. Не му дал любов и вяра. Дали бил забравил, това никой не можеше да каже.

Всички го харесваха, защото бил много шарен и приказлив. Всичко привличаше вниманието му и го караше да праяви своя колекция от живот. Така създаде свят, под стъклен похлупак, свят на своите призраци. Въпреки, че всички много му се радваха, той бе празен и сам. След като не вярваш, не можеш да предизвикваш събитията, а когато не обичаш, всичко става банално и се обезсмисля. Истината е, че тези неша му били непознати, за това той не знаел, че страда вътрешно от липсата на някои от тях.

Всеизвестно е, че вълците единаци не оцеляват дълго без стадото, та нали са различни. така и човекът е просто бойна единица от едно общо. Колкото и да му е добре празен и сам, един ден той вижда и другите неща. И осъзнава, че е сакат всъщност.

Лудият си имал свой отдушник. Това бил огромен прозорец. Неговите очи към света. Също като всеки луд от планетата си имал и своите пороци. Но това не би трябвало да бъде новост за някого изобщо. Пиел... енергийния сок на света. Това го зареждало и го правел по-силен. Но се появил нов порок, но с комерсиална цел, той пушел "Бяло Боро", мода, дошла от земните хора, но той просто искал да се доближи, поне малко, не искал да бъде чак толкова различен, а и имал нужда от "уравновесяващи фактори". Не, че знаел целта на занятието, но можем ли да го виним, че поне е опитал различните тенденции за саморазрушителното си самосъхранение.

Дните течали бавно в низ от странности. Дните били напълно празни, на доизживяване... но защо?! Какъв бил тогава този живот?! Но той бил просто луд, какво е от значение когато няма време нито материя?!

Звездите изглеждали чудесно, погледнати на светлината на свещите, които винаги горели на терасата. Той обичал нощите си, но обичал да ги осветява и да им дарява различни миризми. Без значение дали отровни изпарения от цигари или отрови от съзнанието си или от различните крясъци, които го заобикаляли. За него всичко си имало миризма и това го правело необикновен всъщност. Лудият, странно за мъжка особа, обичал да си гледа цветя. Всички, разбира се, били на терасата, за да може дружно с тях да се любуват на външното и на звездите. Той им говорел. Те били сякаш като негови спътници в живота на терасата. Но кой може да каже от какво имаш нужда в глупавия си, банален, тривиален, екзистенциален път.?! А и кой ги слага тези етикети?! Но нищо, важното е покорени от опаковката да забравяме да виждаме във вътрешността.

Всъщност, наистина лудият бил много самотен. Създавайки нещата, които иска, не е трябвало да му убягва най-важното. Не можеш да оставиш черния си живот съвсем без зелено! Но как да имаш нещо, което така или иначе не познаваш?! От къде да започне търсенето тогава?

Историята няма да бъде с щастлив край. Лудите накрая никога не съумяват да се сдобият с пълноценноста на зеления живот. Създавайки своята действителност, никога не осъзнават, че са забравили за обкръжението си. Когато е напълно пусто и горещо, няма кактус или оазис, които да те накарат да видиш от другата страна. Всичко, което се превръща в мираж. Всичко опира накрая, до момента, в който усещаш, че си кривнал в реката около пет метра и половина надясно и не можеш толкова лесно да се върнеш, а щеше да бъде better. Но водейки се от конвейра, дори и да си дефектен, а не точно копие-клонинг и все пак си частица от всичко.

- Лудия, искам да ти помогна, спри да се осакатяваш повече, започни да мислиш за себе си, но не по оня егоистичен, по който си свикнал. Дай нещо от вътрешността си и спри да съжаляваш, че нищо не си получил в замяна. Отдай се на душевна терапия и спри с твоите паранои!! - бележка на автора.

Следващата слабост дошла с музиката. Колко всъщност е важно да живееш мелодията, в ритъма, в несъхраненото съзвучие. Започнал да я усеща покрай себе си, не просто в главата си, но разлята по вените под кожата. Музиката се превърнала в следващата същност. А всъщност, всъщност нямало, тъй като всичко му било в главата и примесено с атмосфера, витаело наоколо. (Колко тривиално стана, а исках само да кажа "Чао"!! Ти в моята глава няма да останеш за дълго, ако реша да си отида... сбогом!)

-О, Луди, за да ми доразкажеш историята си, искам да я разкажа на други, интересно ми стана.

А колко хубаво беше на последният концерт, на който беше. Хората бяха без значение. Какво като бяха хиляди и бяха топли и плоски, и скучни. За него всичко беше мелодии и светлини, мирис на близост и познание. Винаги търсеше новото, имаше нужда да се движи, в противен случай просто се задушаваше. А не искаше да умира, още му се живееше, въпреки че отдавна вече бе на доизживяване и заблуда.

Но въпреки всички пороци, слабости и отрицателност в себе си, ние те обичаме. Винаги ще е така, твоите призраци винаги ще бъдат в готовност, да тръгнат, когато поемеш по новия си път. И пак стягаш куфарите си и тръгваш, те след теб в торбата, за да можеш някой ден да спреш на някое спокойно, тихо място, за да останеш малко и започваш своя разказ, палейки цигарата и отпивайки от питието си, заслушан в мелодията и унесен в миризмата.
  

П.С. И сами по себе си, всички сме изпаднали в злободневния си парадокс...от слабост...