Странници в нощта

 Това е една странна история. Толкова странна, че дори не зная дали някога се е случила на някого или просто съм сънувала. Иска ми се да я разкажа, преди да съм я забравила напълно. Това, което си спомням е следното:

    Веднъж, пътувайки нанякъде, замръкнах на един кръстопът. Чудейки се къде да пренощувам, видях едно дърво насред полето. Затичах се нататък, докато все още се виждаше в полуздрача. Почти бях стигнала, когато забелязах човешка фигура. Беше белобрад старец. Стъписах се и понечих да се върна обратно, но човекът промълви: "Моля те, остани. Искам да ти разкажа една приказка. Все още не съм я разказвал на никого." Изплаших се и поисках да избягам, но не можех да помръдна от мястото си. Вече беше станало тъмно като в рог. Приближих се мълчешком и седнах до него. Направиха ми впечатление очите му - големи, красиви и много тъжни. Сърцето ме прободе като с нож. Стори ми се, че това е най-тъжният и най-самотният човек на света. Искаше ми се да разбера откъде извира тази мъка, но не смеех да попитам. Той пръв наруши мълчанието.

    Имало едно време едно красиво момиче, чиято усмивка не слизала от лицето му. Хората го наричали "Слънчевото момиче", защото усмивката му стопляла сърцата така, както слънцето стопля в студен зимен ден. Живеело това момиче безгрижно и имало всичко, от което се нуждаело: не било богато, но пари не му липсвали, имало приятели и живеело с добро момче. Но въпреки всичко, в душата му било празно. Липсвала тръпката. Макар че било влюбено в живота, липсвала му онази истинска любов, която се появява веднъж в живота, прави те щастлив за кратко време и след това те убива...

    Старецът замълча, а от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка. Не зная колко време измина, преди да продължи.

     Един ден чудото се случило. Съвсем неочаквано съдбата срещнала това момиче с едно момче с красиви сини очи, които я изпили само с един поглед. Страстта помежду им била толкова силна, че сякаш земята се тресяла там, откъдето минавали. Те се обичали толкова много, че от любов постоянно се ранявали един- друг...

     Старецът отново млъкна. Беше му трудно да продължи...Аз нямах търпение да разбера какво се е случило по-нататък, но не смеех да наруша мълчанието.

      Връзката им се задълбочавала все повече и повече - продължил старецът. Момичето забременяло и си помислило, че това ще им донесе още по-голямо щастие. Но момчето се изплашило от отговорността и изчезнало така, както се и появило. Тя напразно се опитвала да го върне. Той дори и не искал да се среща с нея. Разгулният живот и отровата на женската плът били много по-сладки, отколкото скуката  на един обикновен дом. Но момичето не се отказвало да преследва бащата но детето си и да го моли да се върне при нея...

      Неочаквано, те отново се срещнали. Забързани минувачи, един парк и една Триумфална арка били свидетелите на драмата, разиграла се между тях. Той я гледал с очи, пълни с презрение и безразличие. Всяка една преминаваща жена му се струвала по-красива от нея... А нейният поглед бил пълен с обожание, умиление и страст. Сърцето и биело толкова силно, че щяло да се пръсне. Момичето не издържало и пожелало да го целуне. Той се съпротивил, но все пак позволил да бъде целунат, само за да може да я отблъсне по най-жестокия начин и да и каже най-тежките думи, преди да избяга...

     Отново последва дълга пауза. Струваше ми се, че на старецът му е много трудно да разказва този история. Сякаш това костваше живота му.

    От този момент нататък, никой повече не видял момичето да се усмихва. Нещо повече - тя никога не промълвила нито дума. Вършела всичко тихо и мълчаливо, сякаш не била човек, а сянка. Всеки ден отивала в парка, сядала под Триумфалната арка и гледала втренчено в нея - сякаш Арката можела да и помогне по някакъв начин. Така минавали дните и никой не бил в състояние да разбере какво става с това момиче.

      Дошло време да се роди детето. Закарали я в болница. Състоянието и било толкова тежко, че трябвало да я поставят на системи. Родило се красиво момченце. За първи път, от много време насам, тя промълвила една дума - името на баща му. Така искала да се казва и момченцето. След това изпаднала в безсъзнание.

      Никой не помни колко време изминало преди тя да отвори отново очи. Някой държал ръката и. Тя обърнала главата си и не могла да повярва на очите си: това бил той, най-жестокият човек на света. Човекът, когото тя винаги бе чакала. Той я попитал: "Защо, мила, защо?" Момичето се помъчило да каже нещо, но не успяло. След дълги усилия от устата му се изтръгнало: "Защото те обичам!"

     Една усмивка озарила лицето и и тя затворила очи завинаги... Той пуснал ръката и, избърсал покапалите за първи път от очите му сълзи и потънал в безкрая...

     Погледнах стареца. От очите му се отрониха две сълзи, които приличаха на бисерни перли. Не смеех да продумам нито дума, макар че имах много въпроси. Така сме заспали - той с мъката си,  аз с въпросите си.

     Събудиха ме първите слънчеви лъчи, прокрадващи се между клоните на дървото. Станах и се огледах. Наоколо беше пусто. От стареца нямаше дори и следа. Само две перли лежаха на земята до мене. Взех ги в ръка и ги притиснах до сърцето си. За миг усетих силата на тази убийствена, но истинска любов. После продължих по пътя си, молейки се на Бог това да не се случва на никого.

      Каква странна история... Или пък просто сън? Никога не се знае...

                                                                                   Барцелона , 2001 г.