Има чувства, за които не говорим. Неща, които никога не изричаме на глас, но това не означава, че не ги изпитваме или че не ни разяждат... или че не са силни. Понякога даже адски силни и истински. Скриваме тези чувства някъде там под фалшивите усмивки,  евтиния етилов алкохол, безсмислените нощи в баровете и дискотеките, претъпкани с още хора, които се мъчат да избягат от болката. Лъжем се, че еднократният секс за удоволствие ще ни направи щастливи. И разбираме, че не е така в многобройните самотни нощи, облени в сълзи. Нямаме сила да пуснем тези чувства към някого да умрат, нямаме сила да им позволим да се разложат. Оставяме ги да живеят под кожата ни, някъде скрити в кухините на тялото ни, мозъка или съзнанието. Заравяме ги и ги оставяме там, но те продължават да живеят до момента, в който ние изберем да ги пуснем. Но не ги пускаме, защото постоянно ги подхранваме със спомени... Именно тези спомени дават живот на чувствата. Именно тези спомени са кислородът, който ги поддържа живи. Колкото повече мислим за даден миг, толкова по-ярък, наситен и пълен с емоции става той. И обратното - когато спреш да въртиш спомена в съзнанието си, толкова по-блед става той. Толкова по-малко страдание или щастие ни причинява. Но хората сме мазохисти. Глупави мазохисти. Защото поддържаме чувствата си към някого живи чрез спомените, които не си позволяваме да забравим.

   Спомените за думите, обещанията, вричанията, за най-красивите ни изживени мигове. Онези мигове, които са ни оставяли без дъх, карали са ни да плачем от щастие. Миговете, в които телата ни са били слети в едно, треперещи от удоволствие, дъхът ни затаен, пръстите на ръцете ни вплетени, бузите са ни болели от широко разлетите усмивки върху лицата ни, а пулсът на сърцето ни е препускал бързо.  Точно тези мигове са ни карали най-накрая да се почувстваме щастливи и благодарни просто защото сме се родили. ТЕЗИ спомени болят. Тези спомени убиват. Тези спомени поддържат чувствата ни живи с дни, месеци, години.  Всички те ни нараняват, всички - неосъществените планове, празните обещания, на  които не сме успели да удържим, защото сме глупави. Глупави сме, защото пускаме да си отидат хората, които ни правят истински щастливи и за които до болка ни пука. И дълбоко погребаните чувства продължават да ни разяждат, докато най-накрая решим да ги пуснем да изгният с времето без повече да им даваме живот, кислород. Да, спомените са кислородът, с който живеят чувствата. Времето ли? Времето е почвата, в която изгниват, ако не им даваме живот... и те никога повече не се връщат.

   Но не, ние пазим тези спомени. Те убиват щастието и радостта от живота ни. Не ни позволяват да продължим напред. Не ни позволяват да дадем шанс на нов човек да ни прави щастливи. Трудно е. Много е трудно да се появи друг човек, който да запълни тази гръдна кухина с нови и много, много по-хубави чувства, желания, трепети. Глупави сме, ако оставим и него да си тръгне... Става един омагьосан кръг. 

   Болката от всичко това ни съсипва, разболява ни. Носим я в кръвта във вените си, изливаме я в сълзите си, изписваме хиляди книги за нея, напълваме я в безкрайните повтарящи се изречения и оплаквания на хората до нас. Това съсипва и тях понякога... ако наистина ги е грижа за нашата болка, разбира се. Иначе бихме ли могли да го наречем приятелство или някакъв друг вид връзка? И що за любов е тази, която позволява на един от двамата да го боли? Любовта е единственото нещо, което спира болката. Спира сълзите. Единственото нещо, от което всички имаме толкова силна нужда. Единственото нещо, което осмисля дните ни. И единственото нещо, което може да ни съсипе... дори до смърт.

    Хиляди пъти съм се питала, ако нещо е било истинско, защо сме му позволили да се разпадне? Ако наистина ни е било грижа за някого и сме го чувствали като важна част от живота си, защо сме допуснали да го нараним? Защо сме го пуснали да си тръгне, после измъчвайки се с всички спомени, чувства, неизказани думи? Глупави сме. Егоцентрични сме. Поставяме егото си преди съпричастността, преди състраданието, преди любовта и истинската грижа. Не е любов, ако позволяваш на човека, когото обичаш да страда. Не е любов, а илюзия или чисто физическа изгода. Слагаме усмивки, преструваме се, лъжем се, мамим се, нараняваме се, обиждаме се. Не заради друго, а защото не сме се научили да бъдем Хора с главна буква. Не заради друго, а защото имаме хиляди маски, прекалено много грим, прекалено много глупави задръжки, прекалено много самовлюбеност и прекалено малко любов и състрадание в сърцата си...

    Не ни нараняват най-жестоко хората, които мразим, а именно тези, които най-силно обичаме. Странно е, нали, колко много боли от най-хубавите спомени... Каква ирония... Нали всички искаме и търсим любовта, за да бъдем щастливи?!