Асен стоеше в двора и гледаше разбития си зимник. Погледа и към нивата – това огромно парче земя, което изхранваше него и семейството му. През главата му се повтаряше непрекъснато една мисъл – „Петдест пъти… петдесет пъти… петдесет пъти… “
Двамата му братя – Стоил и Кирил също стояха безучастно. Първият дъвчеше трева, клекнал до земята, вторият се взираше в нивата, подпрян до оградата.
Трите им жени се занимаваха с къщна работа, 80-годишният им баща седеше на пейката и ги гледаше, а майка им най-вероятно беше вътре и плетеше елеци за зимата. Да, лятото бе към края си, есента чукаше на вратата, а студът щеше да ги завари неподготвени.
Трябваше да оберат зимнината, а още не баяха построили зимника, след като той се беше разрушавал сякаш от само себе си през последните четири месеца.
Оттогава Асен и братята му го строяха петдесет пъти и след всеки завършек го намираха разрушен на сутринта.
Нямаше къде да складират запасите от жито, а къщата и мазето им вече бяха препълнени, като храната нямаше да стигне за цялата зима.
Където и да се опитваха да построят зимника, резултатът винаги беше един и същ.
Грозеше ги гладна смърт в студа и Асен го знаеше.
Рада – жената на Асен предеше зимен пуловер и от време на време гледаше как рожбата им – малкия им Борис спи до нея. Радваше му се, но едновременно с това я гризеше тревогата. Асен и братята му не можеха да довършат зимника и тя се страхуваше, че няма да преживеят зимата.
“Ще го завършат, знам че ще намерят начин” – успокояваше се тя и се оставяше на мислите за сина си.
Но тревогата не изчезваше. Нещо страшно щеше да се случи и тя го усещаше.
– Няма начин, Асене, трябва да го завършим, иначе знаеш, че оставаме гладни цяла зима – каза Стоил докато дъвчеше стръка трева.
– Знам, но как да го направим, колко пъти стояхме, на колко места и сутринта какво откривам – купчина камъни. Досега всичко, което построим се е държало с години, а това… Нямам сили вече.
– Аз също не мога повече, но… кажете ми какво да направя? – отвърна другия брат.
Кирил мълчеше до момента, но изведнъж се намеси, приближвайки се към тях:
– Имаше един строител, не беше много отдавна, който имаше същия проблем с много по-голяма постройка, но най-накрая успя да я завърши.
– За кого говориш – попита Асен.
– За майстор Манол.
Стоил и Асен посърнаха. Как можаха да забравят, цяла България говореше за това!
– Не! –кресна Асен – Да не си си го помислил! Това е… това е…
– Не е само Манол, знаеш за историята на Чавдар и кладенеца, хайдутина Евтим и каменната ограда, как всеки турчин който опитваше да я прескочи, падаше мъртъв от другата страна, а Стефан и воденицата…
– Млъкни! – изкрещя Асен, и погледна другия си брат. Той мълчеше. Не смееше да спори с брат си – и двамата знаеха, че Кирил е най-умният от тримата и винаги се беше оказвал прав. Както на думи, така и на действия.
– Знаете, че това работи. Не ми е ясно как, но работи. Знам, че над нас витаят сили, които не можем да си обясним, но можем да се съобразяваме с тях и да ги омилостивим.
Асен трепереше. Той знаеше още нещо – единствен от тримата беше заобичал жена си Рада, докато Стоил и Кирил се бяха примирили с волята на родителите и с традицията. За тях подобен избор нямаше да е толкова труден.
Същата традиция, която налагаше да постъпят сега като майстор Манол.
– Не, няма да направя това с Рада!
Кирил го изгледа продължително. Асен знаеше, че пред този поглед на брат си е безсилен.
Кирил не беше нищо друго, освен хладен ум и липса чувства.
– Иначе всички ще умрем от глад. Няма друг начин Асене! Стоиле, какво мислиш ти?
Стоил погледа надлу, след това вдигна глава и каза:
– Да бъде както кажеш, досега винаги си се оказвал прав.
– Не! – възпротиви се Асен. – Да опитаме пак да го построим!
– Асене, знаеш че съм прав. Или правим каквото казва, или сам ще строиш този зимник! А и не е сигурно, че ще бъде Рада. Може да е моята жена, може неговата, но ако не жертваме една от тях, рискуваме да умрем всички! Разбираш ли?
Настъпи мълчание, след това Крил го наруши:
– Ще направим така – тази вечер всеки от нас казва на жена си да му занесе храната до зимника рано сутрин, тъй като ще ходим за вода до язовира преди зори. Ще ги чакаме там, която се появи първа, нея ще вградим в зимника.
Асен почувства, как сърцето му изстива, но брат му беше прав. Имаше едно проклятие, което застигаше българските родове и беше дошъл реда на неговото семейство. Нямаха друг избор.
– Добре – каза Асен.
– Добре – отвърна Стоил.
Борислав се въртеше в съня си. Летя над баща си и братята му и слушаше какво си говорят.
Не, баща му нямаше да направи такова нещо. Вуйчовците също.
Момчето се стресна и се събуди. Видя майка си, след като я беше сънувал. Успокои се като разбра, че е жива.
Тя се приближи до него и го попита какво му има.
Това беше сън, само сън, но малкото момче виждаше тревогата в очите на майка си и знаеше, че това е същото нещо, захапало и неговото сърце.
Вечерта всеки от тримата каза на жена и какво да направи на сутринта. За Стоил и Кирил не беше много трудно, тъй като и двамата бяха безчувствени към жените си и всъщност мечтаеха за тази на брат си, която беше и най-красива от всички. Но за Асен беше истински ад, въпреки което той го направи най-лесно от всички, като просто и каза между другото на Рада да му приготви и донесе храната рано сутрин до зимника, преди той и братята му да тръгнат за язовира. Рада се съгласи на момента. Тя обичаше Асен и бе готова на всичко за него.
През нощта той не можа да спи, гледаше я и мислеше.
“Аз съм убиец, Бог никога няма да ми прости!“
На сутринта тримата чакаха жените си.
Асен стоеше цял изтръпнал до незавършения строеж върху коня си. Другите двама на коне край него.
Една от жените излезе от къщата и се приближи към тях с вързоп храна. Домът беше далеч от разрушения зимник и все още не можеше да се прецени коя е тя.
Когато се приближи разбраха, че това е Рада.
Тя даде храната на мъжа си, Асен я взе, но тримата не помръднаха. Вместо това стояха и я гледаха.
– Асене, какво става? Защо не тръгвате?
В този момент, Асен не можа да се сдържи, подкара коня и застана пред Рада, така че да я предпази от братята си.
– Не! Няма да го правите! Няма да бъда като Манол!
Това вбеси Крил. За секунда, още преди някой да е разбрал какво става, той извади револвер и простреля брат си в гърдите.
Чу се оглушителен звук и Асен падна от коня.
Рада изпищя.
– Знаех, че ще го направиш, отрепка такава! Писнало ми е от теб! – изрева Кирил
Жената се приближи към мъжа си и го взе в ръце. Опита да превърже раната му, но беше безсмислено.
Рада повтаряше името му, той прошепна нейното и каза:
– Бягай…
Бръкна в колана си, извади револвер и опита да застреля Кирил, но другият беше твърде бърз.
Кирил стреля още веднъж и взриви главата на брат си.
Каша от кръв, мозък и кости обля Рада и тя започна да пищи.
През това време излязоха старците, другите две жени и децата. Двете снахи прибраха децата вътре, а старците с приближиха към кървавата сцена с каменни лица.
– Стоиле – хвани я!
По-малкият брат слезе от коня, след него Кирил и двамата вкараха Рада в разрушената постройка. В единия край на зимника имаше дървен стълб. Те завързаха здраво жената за него. През това време старците се бяха приближили, Кирил им изкрещя:
– Донесете мистрията!
Рада започна да им се моли за помощ, но свекърът и свекърва сякаш бяха глухи за думите и.
Старата жена проговори:
– Той прави каквото е нужно. Загубихме един син, губим една снаха, но ще живеят внуците ни. Рада, радвай се, Борислав ще израсне здрав и силен, благодарение на твоята саможертва. Жалко само, че глупостта на баща у го оставя сирак.
Рада замълча при тези думи, но след това изпищя и започна да повтаря:
– Искам да видя сина си…
Кирил се приближи до нея, удари я с дръжката на револвера и тя загуби съзнание.
– Трябваше да избереш мен, пред глупавия ми брат – прошепна той.
През това време старецът донесе мистрията и кофа с бетон.
Двамата братя, започнаха да изграждат зида. Направиха така, че Рада да бъде покрита изцяло с тухли, а в останалото пространство да има място за житото.
До привечер жената на Асен бе зазидана, а Стоян и Кирил довършиха зимника наполовина. Старците и една от снахите изнесоха трупа на Асен, а другата снаха разказваше приказки на децата и им говореше, че вуйчо Асен просто е парнал от коня, а татко им Стоил и вуйчо Кирил я успокояват него и Рада на двора.
Единствено малкият Борислав знаеше какво се случва, но жената на Кирил го наби и го заключи в килера.
Зад залепените тухли все още се чуваха плача и писъците на Рада, но Кирил каза на баща си и брат си, че тя скоро ще умре от задушаване.
По едно време настъпи тишина.
След това в къщата се чу страшен взрив.
Мъжете се обърнаха. През вратата излезе старицата, на половината разстояние те видяха, че от гърдите и стърчи парче греда, а цялата и коса беше в кръв.
Кръв имаше и по прозорците от вътрешната страна на къщата.
Бабата падна пред тях, а парчето греда почти излезе през гърба ѝ.
Старецът се затича към нея. Хвана я и започна да плаче. Синовете му го последваха. Погледнаха към къщата и видяха, че оттам излиза малкият Борислав. Щом се приближи към тях, мъжете се вцепениха. Момчето бе цялото в прахоляк и кръв, а очите му бяха обърнати нагоре.
– Малък демон! Знаех си, не трябваше на женим брат ми за изчадие на самодиви.
Вдигна пистолета си и опита да стреля, но момчето махна с ръка и револвера изхвърча. Стоил опита да направи същото, но вместо това насочи оръжието към себе си и главата му се пръсна като диня.
Тялото му застана изправено миг, след това рухна и напои земята с кръв.
Старецът започна да пищи на свой ред, Кирил се втурна да бяга, а Борислав се приближи към дядо си вдигна ръка пред лицето му, сви пръсти и свекърът трепна.
От устата му потече кръв, очните му ябълки се търкулнаха по лицето му и той рухна до тялото на жена си.
Борислав ги за обиколи, вдигна ръце към строежа, махна с тях и камъните изхвърчаха като от взрив.
Майка му все още беше там, изпаднала в несвяст, но жива.
Той се приближи, тя се събуди, освободи се от въжетата, които паднаха сами и го прегърна. Започна да произнася името му, питаше го дали е добре…
В този момент страховита сянка се надвеси над тях. Кирил бе вдигнал косата и се накани да я забие в главата на племенника си.
Замахна, но застина във въздуха. Момчето се обърна към него. Прекрачи, вдигна ръка, Кирил отстъпи назад, свали косата обърна я към себе си…
– НЕ! НЕ! – пищеше.
След това мъжът замахна и я заби в устата си до дръжката.
Очите му все още бяха отворени докато падаше напред.
Косата остана да стърчи от него оцветена в кръв и по средата на двора.
– Бориславе! – прошепна Рада.
Синът се обърна към майка си, очите му се върнаха в нормално състояние и той каза:
– Убих всички в къщата. Дори и братовчедите ми. Не можах да се сдържа… ти беше в опасност и просто аз… то…
– Да тръгваме, бързо, преди да са дошли заптиетата!
Много скоро Рада взе колкото провизии можеше, дрехи, оседла коня на мъжа си, оплака се за последно над трупа му и тя и синът и напуснаха този прокълнат дом завинаги.
К Р А Й
© Пресиян Пенчев Всички права запазени