Небето стана дъно, а дъното небе...
Люшкаше се като пиян, а над водата се сипеха снежинки.
Кристалната структура и съвършенството й създаваха илюзия, че дъното е дружелюбно. Но той знаеше, че водното налягане унищожава слуха и парализира мозъка. Беше виждал как от ноздрите блика кръв, как очните ябълки се издуват от пристъпа на паника и как човек бива смазан от водната тежест.
Въпреки всичко мъжът усещаше спокойствие от картината наситила със сурова красота зениците му. Те се бяха вторачили в безвремието на пейзажа. Всяка една снежинка правеше спираловидна парабола, спускаше се бавно към повърхността и за секунди ставаше част от нея.
Мъжът разпери длан, за да улови някоя, сякаш тя можеше, топейки се по кожата, да възвърне предишната му жизненост. Ала рязкото свиване на премръзналите му пръсти стопира внезапния копнеж по изгубеното и го накара да продължи напред.
Погледнат отгоре брегът приличаше на буквата С и блестеше заради солта. Бял и сух, с издухана от вятъра повърхност, той пукаше при всеки натиск на грубите човешки подметки.
Мъжът спря на сантиметри от водата.
Тук рядко се появяваха вълни.
Не океан, а огромно езеро биха казали преди десетилетия, но не беше езеро, а океан най - големият такъв –
тежък,
солен,
кристален, толкова кристален,
та внезапно появилите се лъчи го превърнаха в нереално искрящ обект.
Мъжът бавно събу ботушите и закърпените си чорапи и стъпи върху пукащатата сухота. По ходилата му се налепиха частици от солта. Куртката, пуловерът, двете тениски и твърдите военни панталон се стовариха до ботушите. Останал полугол той се почувства беззащитен като бебе. Голотата го правеше слаб пред снежинките. Тези малки твърди частици вода бяха в пъти по-силни от възбялото му жилесто тяло и биха го убили, ако продължеше да стои насред спираловидно им падане.
Истинската топлина бе безвъзвратно изчезнал лукс и химера за човеците, познаващи студените дни и още по-студените нощи.През стъкления небесен похлупак се отцеждаше светлина, докато топлината се явяваше за кратко - броени часове през броени дни и то там където трябваше да е екваторът.
Мъжът потръпна отново.Космите по гърдите и крайниците му настръхнаха от студа. За секунди неговата нездрава белота се сля с тази на брега. По кожата му се появиха стотици въображаеми стоножки, които умряха щом той сложи черния неопренов костюм - рязко открояващ сред солния бряг.
Тогава мисълта изчезна.
Остана хоризонтът - размазано петно в разширените му зеници.
Някъде там бе заревото на далечното слънце ☀️
заслепяващо и палещо,
изпепеляващо и топящо,
затоплящо и животворящо.
Казваха, че и водата била животворна.
Че имала памет.
Че притежавала душа.
Ето защо когато тя го притегли, мъжът не се възпротиви.Кристалната й структура приласка тялото му и го обви с цялата си сила.
Едва тогава той се усмихна. Дълбините й бяха неговата цел. Ала човекът не знаеше, че нейната бе той да стане част от същността й.
.....
Обърна го надолу.
Утаените на дъното снежинки се раздвижиха и поеха към изпъкналото стъкло. Всяка притежаваше спираловидна трептяща парабола, но нито една нямаше да падне в дланта му.
Мъжът се вторачи в стъкления похлупак. Сноп светлина нахлу и позлати белите частици, струпали се по него.
Само след секунди дъното отново стана дъно, а небето небе.
Чак тогава мъжът я видя.
Неговата безжизнена проекция с бе сред затворените стени на преспапието.
© Анелия Тушкова Всички права запазени