26.07.2013 г., 1:15 ч.

Студ в Мадрид (последна част) 

  Проза » Повести и романи
998 0 2
11 мин за четене


ШЕСТА ЧАСТ
I
Ивана


 Ивана пусна душа с пълна сила и притвори очи под него. Не помнеше да е правила това преди. Бойлерът не беше малък, 80 литра , но като минеше Марето през банята, за тях с Илия оставаше вода колкото да си хвърлят набързо по един хладък душ. Марето замина, след това-Илия, но навикът да се пести всеки литър остана. Е, тази вечер беше специална и заслужаваше да изхаби един бойлер вода ей така, за идеята. Какво, като не беше го правила преди? Преди не беше боядисвала и стълбището, нали всички във входа щяха да я помислят за луда? Три месеца в Мадрид ѝ бяха достатъчни да осъзнае, че е лудост тяхното, тук: да живееш в един сив, олющен, потънал в паяжини вход с изкъртени пощенски кутии. А всички бяха собственици, години наред бяха изплащали тези апартаменти и нямаха намерение да се местят никъде. Какво, да не би да я заболя нещо, като изчисти и боядиса всичко? Чудо голямо, че Лиляна от петия етаж я нарече в очите „будала“. Колкото повече гледаме от страни, да не би да се минем, толкова повече гледаме отстрани как си минава животът ни...
Спря душа и се зави с хавлията. Идеята да изхаби поне веднъж един бойлер само за нея щеше да почака. Нали си сложи шампоан, балсам, гел за тялото, какво повече да прави под водата? Цял живот си беше експедитивна, няма сега да се прави на госпожа Силвия и да кисне по четири часа в банята!
Нахлузи старата рокля с презрамки, която през лятото ползуваше вместо домашен халат, извади салатите от хладилника и си сипа щедро от шишето с ракията.
–Наздраве, миличко!-вдигна тя чашата към дървената бебешка глава, която красеше телевизора и гледаше все към нея, накъдето и да се обърнеше. Това си беше донесла за себе си от Мадрид: главата, изработена от Бай Димо и една кухненска престилка с испански мотиви. Другите подаръци от претъпкания куфар бяха раздадени точно за ден и половина на приятели и познати.
Пийна от ракията, която мина като жив огън през гърлото и сгря стомаха и зачопли с вилицата салатата. Не ѝ вървеше яденето днес. Първите дни след като се прибра не можеше да се насити на селските домати и чушки, с които Таня напълни хладилника ѝ. Е, всяко чудо за три дни! А и колко изяжда сам човек...
Потърси с очи дистанционното, да пусне телевизора, но кукувичката изкука над главата ѝ и я спря. Започваше сериалът, не ѝ се гледаше. Ръката ѝ потърси Фроска, но се сети, че близначките я бяха закарали на село и щяха да я върнат чак утре. Вдигна очи към снимката на стената. Късогледите ѝ очи не можеха да различат ясно образите, но тя знаеше наизуст всяка извивка на лицата , нейното и на Илия. Сватбената им снимка. Нея никой не можеше да ѝ отнеме, а и на кого ли беше потрябвала...
Звънецът на входната врата я сепна и тя с неохота се надигна да отвори. Кой ли можеше да бъде? Роско го нямаше, беше отишъл в селото на баща си да се сбогува с роднините там. Мъжленцето на леля, колко беше доволно, че е спечелило стипендия за една година и няма да притеснява финансово близките си! Ама и Медо, да е жив и здрав, мъжко момче излезе, приведе парите от раз и нито дума, че се познават!
Отвори вратата и вдигна учудено вежди. На прага беше застанала Пожаркова от съседния вход и смутено пристъпваше от крак на крак. Какво ли ѝ беше хрумнало да я търси след толкова години и то с чиния баница в ръка? Преди години бяха известно време колежки, но извън работата не се търсеха много. Добра и честна беше тази колежка, а умът и режеше като бръснач, но всичко при нея беше или бяло, или черно и за всичко все с рогата напред тръгваше. Зодия овен!
–Да не си започнала да гледаш сериалите, Минке?-засмя се тя на нечаканата гостенка и я покани с ширoк жест.-Или мислиш, че аз за три месеца съм забравила да точа баница? Защо си тръгнала натоварена както ходехме при кръстниците едно време?
–Прошка идвам да искам, Ваня.
Ивана се подсмихна и понечи да каже нещо хапливо, в стила на гостенката. Тъмните кръгове под очите и хлътналите бузи на лицето на жената отсреща я спряха. Не беше тръгнала от добро, след като толкова години не се бяха потърсили. И Пожаркова беше вдовица като нея, и нейните деца бяха едното в Гърция, другото-в Англия май някъде...
–Е, какъвто и да е поводът, добре ми дошла. -опита се тя да звучи бодро.– Нека пийнем, след това ще ми кажеш какво те доведе насам.
–Не! - отряза я колежката, както правеше някога на учителските съвети.-Аз да си кажа първо болката, а пиенето... ще го оставя за друг път. Аз сега и вода да пия, ме боли.
–Щом имаш такава нужда, говори. Сядай на дивана и започвай, слушам те.
–Ами, казано с две думи, когато ти тръгна за Испания, аз се молех да попаднеш при някои изроди, бял ден да не видиш! Не за друго, ами да ти отворят очите, да разбереш колко са долни и испанците, и гърците! Аз и на едните съм сърбала попарата, и на другите, затова си виках: „А дано я видя сега дали ще ми говори отново за тъпия Омир и смахнатия Сервантес!“. Но ти като замина, на втория ден ме вкараха в бърза помощ. Спукана язва, сестро, такива мъки минах, представа си нямаш какво изживях. Операция, усложнения, за парите, с които задлъжнях, да не говоря. Тридесет и три дни, броила съм ги минута по минута...
–Точно колкото изкарах аз в оная къща...
–Разбрах, следях гневните постинги на Мара. Аз съм Тома неверни, знаеш, че за мен това с клетвите са глупости...бяха глупости, докато не видях смъртта в очите. Затова те моля за прошка за лошотията ми. Това е.
–На мен само петите и мазолите ми кървяха, ти си кървяла отвътре...Е, всяко зло-за добро, нали така казват. И двете сме стопили сланинките на корема...особено ти.
–Да можеше езика ми да стопи някой!-врътна глава колежката ѝ о отмести чашата настрани. Сега нямаше да съм на този хал.
Ивана проследи с поглед как мършавата, восъчна ръка си сипа чаша вода, след това, треперейки, забоде на вилицата едно парченце от варените картофи и го почисти внимателно от ситно нарязания лук, полепнал по него. Нещо ѝ задраска на гърлото и ѝ трябваше една голяма глътка ракия, за да го отмие.
–Защо стана така, Минке?-попита тя с внезапно задрезгавял глас, вперила поглед в бебешката глава, качена на телевизора. -Ти цял живот плуваше срещу течението, срещу всичко, което според теб беше лошо. Аз непрестанно плувах в обратната посока- за всичко, което според мен беше добро. Сега, като гледам-и двете сме изхвърлени на един и същи бряг, еднакво ненужни. А животът продължава да тече край нас, сякаш нищо не е било и нас никога не ни е имало...
–Изхвърлил, друг път!-сопна се отново Минка.-Ние се вкопчихме в този бряг като слепец в тояга! Помниш ли моята сестра-близначка, живее на „Трите чучура“? Болна е, нея пък я удари паркинсон. Ходих вчера да я видя, хем ми е жал да я гледам, хем ми ври отвътре от яд. Стиснала, сестро, един ръчен часовник, дето Биньо, мъжът ѝ, го подари на сватбата още. Десет минути седях до нея, тя сто пъти повтори, че до вчера сама го е закопчавала и откопчавала, а днес не може, забравила е как. Биньо седи от другата ѝ страна и ѝ обяснява кротко, че и без това е счупен от години и не ѝ върши никаква работа, че ще ѝ купи друг, по-хубав, а тя плаче и си върти нейното, като изтъркана грамофонна плоча. Скъп спомен ѝ бил, не можела без него. Накрая човекът напсува и нея, и часовника, измъкна го от ръката ѝ като с клещи и го метна през прозореца. Днес звънях, разбрах, че плаче, защото не може да си сложи сама златните обици, които баба ни беше подарила еднакви на всичките внучки.„Да не си посмял да ги изхвърлиш!- викам на Биньо-Тях на внучката ще ги дадеш, нейното име носи!“ А той, нали сио е избухлив като мен, ме вдигна на балон: „И двете сте изкукуригали! Притрябвали са му на детето в Сидни вашите смешни обици!“...Нейната дъщеря от седем години е в Австралия, двете си деца там роди. Сестра ми още не си е виждала внуците на живо. Оня ден Биньо, нали е певец и игрохорец, им запял по Скайп „У Станкини има, мамо, купа слама, като Станка друга няма...“ Те, двете дяволчета, като затропали ръченица на екрана, сякаш той ги е учил...Пял и плакал с тях, удар щял да получи...
Минка преглътна картофчето, което дъвчеше от четвърт час, който се стори на домакинята цяла вечност. Тя в това време беше успяла добре да хапне и да преполови чашката. Друго си беше живото човешко присъствие. Апетитът не идва с яденето, а с хората, с които го споделяш.
–Ние с теб прошката ще си я дадем- смутолеви Ивана с пълна уста- От децата си, обаче, не зная как ще я искаме...и дали някога ще спрем да кървим отвътре.
Минка се усмихна измъчено, изправи се с охкане и прибра връзката с ключове, които послушно я чакаха на масата до непобутнатата храна в нейната чиния.
–От тях, Иванке, ще я вземем по интернет, но от Оня, горе, не знам как ще я искаме. И дали ще ни я даде, или ще ни гори огънят тук така, както сме от векове: всеки забил крака като колове в неговия си бряг и стиснал брат си за гушата...Хайде, от мен лека вечер. Ще ти се обадя пак.
Малката трапезария стана огромна и тиха като гробница. По потния гръб на Ивана полазиха мравки и тя изля в гърлото си остатъка от ракийката, за да ги удави. След това отвори тефтера, на чиято първа страница пишеше с красивия ѝ, едър почерк: „На моята неродена внучка“ и изля на един дъх:

 

И аз съм българче!
Макар, че
в Мадрид родих се и живея,
а баба, щом ме гушне, плаче,
защото виждаме се с нея
веднъж в годината, през август,
със внуците на шест етажа-
от Солун, Рим, Мадрид, Чикаго,
от Сидни има в блока даже...
Бледнеят всички карнавали
пред тази наша пъстреница.
Но дядото на Джон с кавала
щом почне в двора ръченица,
подскачаме край него лудо,
душата знае ритъм, стъпки.
И всяко лято става чудо,
и все ни сбира тази тръпка.
Българийо! Недей да плачеш
за внучето на твойто племе!
И аз съм българче!
Макар, че
родих се във разделно време.


***

 -– Звънецът бие, моето момиче!-помилва я Илия по гъстите, черни коси, които стигаха до кръста ѝ- Децата чакат.
Какъв звънец посред лято? - промърмори тя- Нали сме във ваканция!-
Звънецът заби отново и този път го чу и тя. Отвори очи и скочи, да не закъснее. Болката, която я удари в изтръпналия врат беше толкова силна, че тя изохка и се свлече обратно на твърдата възглавница. За пореден път беше заспала с мокра коса и съвсем отвита на кухненското диванче.
Звънът на мобилния телефон потрети, тревожен и настойчив. Погледна дисплея и като видя думата „сватя“ се разсъни съвсем. Майката на Делян звънеше от Мадрид!
– Господи, пази ми дечицата!-извика тя към бебешката глава, чийто силует едва се различаваше в мрака.
Гласът на доктор Делева прозвуча почти служебно:
–Мара получи силни контракции и кървене, Ваня. Всичко е наред, колегите тук овладяха положението, сега и майката, и бебето са добре. Проблемът е, че Мара в никакъв случай не може да пътува! Останалите три месеца до края на бременността тя ще трябва да лежи в Мадрид, а Делян -да ръководи строежа в Бургос. Мара плаче и не иска да те притеснява, но...
–Кога трябва да тръгна?-попита кратко Ивана. Ръката ѝ трепереше.
–Спокойно, аз мога да остана до края на август. След това, ако ти не можеш...
– Мога, мила. Ще видя кога има полет за Мадрид утре. Благодаря ти, много ти благодаря! Извинявай, мога ли да чуя Марето? Само за секунди, обещавам!
Гласът на нейното малко голямо момиченце звучеше глухо, сякаш идваше изпод земята:
–Много се уплаших, майчице...Ти...ще дойдеш ли отново, след всичко, което преживя?
–Ще дойда, детето ми. За теб не часовника, цялото жилище ще хвърля през прозореца и ще се върна в реката, дори ако течението ѝ ме завлече до Статуята на свободата.
–Какъв часовник, каква статуя? Не те разбрах, мамо, сигурно връзката е лоша ...
–Когато родиш, ще ме разбереш, всичко ще разбереш. Спи сега. Като се събудиш, ще бъда до теб и ще ти държа ръчичката.

 

(край на романа)

 

 п.п.

Благодаря на всички, които бяха до края с мен и моите герои!

Дано любовта, която вложих в горните редове, надделее над тяхното несъвършенство.

Обичам ви.

 

© Петя Божилова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря ти, Дани
    Аз спирам засега, не ми се пише „Студ в Мадрид“ на 40 градуса жега. )
    Време е малко да почета, стига съм била „чукча не читател, той-писател“
    И ти за мен си удоволствие, голяяяямо!
  • Не ми се ще да свършва! Ще дописваш ми се струва. Имаш още да разказваш.
    Заобичах героите ти. Харесвам стила ти, усещането, емоцията на всичко случващо се. Имаш дарба! Пиши!
    Удоволствие беше за мен!
Предложения
: ??:??