3.11.2007 г., 15:52 ч.

Студен като живота 2част 

  Проза » Повести и романи
1127 0 4
37 мин за четене
“Извън нощта, която ме скрива

Училищният двор винаги е бил сред любимите ми места. Толкова различни характери, обединени в едно, като палитра на художник, изобилстваща от смесени, експериментални цветове. Можеш да видиш каквото си поискаш, от бъдещи изобретатели, учени, преуспели бизнесмени до пропаднали типове и отегчени домакини. Възрастните рядко си спомнят, че на 16 светът може и да е пред теб и да лежи в краката ти, но също така характера, клеймото, което носиш в себе си, вече е оформено и рядко се променя. Искам да кажа, че щом на 16 можеш да шофираш, на 18 да си напълно самостоятелен, в правото си да напуснеш страната, дори да отидеш на война, тогава как, по-дяволите, се оказва, че си малък и недозрял за “зрели” решения? Дразня се от хора, които не могат да излезнат от клишетата и сравняват собствените си неуспехи с всички останали. Кое на този свят ми гарантира, че щом аз не съм успял, всичките след мене също ще се провалят? Затова и обичам училищния двор, понякога и един поглед ти е достатъчен, за да разбереш кой към коя група спада, а друг път дори и задълбочено вглеждане не ти разкрива нищо. Обичам да наблюдавам и момичетата, съзряването им, разцъфването им както огнените минзухари през напъпилата пролет. Не от гледна точка на момчешките ми въжделения, а обзет от възхищение пред единственото творение на Господ, което е успешно. Неповторимото, в което е вложил цялата красота, енергия и въображение, най-вероятно е целял да заглади грешката си. Често пъти ми се случва да се вгледам в Марк с искреното учудване, че това невероятно създание е мъж. Но никога не съм мечтал да съм на неговото място, защото тогава щях да получавам десерта, без дори да стигам до предястието. Мисля, че и той го съзнаваше и отчаянието, с което бягаше от жените, бе смешно, но същевременно и някак си трогателно. А си имахме и пубертета... тази толкова любима тема на психолозите. Бушуващи хормони, променливи настроения и вечното драматизиране на нещата, поне от моя страна. От четирима ни Дани беше единственият, на който бих поверил управлението на кораба ”Съзряване”. Едва ли ще се роди отново толкова хладнокръвен и трезв човек. Такова мъжество в едно момче, което дузина мъже няма да съберат и за два живота. Смел и откровен, той присъстваше на всичките ми кризи и постепенно замени майка ми в моя живот. Тя сякаш го разбра, успя тактично да му освободи мястото и гледаше отстрани с търпение, някога отново да съм малкото момче, имащо нужда само от нея. Кристиян се оказа по-добър футболист от него, но страстта във всичките му действия ме убеждаваше, че ще преследва мечтите си докрай. Внезапно като връхлитаща, без грам предупреждение опостушителна буря, моят бокс се оказа недостатъчен, за да възпре яростното ми саморазрушение. Обичах го като преди, ставах все по-надежден, имах предложения от известни професионални клубове, от колежи, но душата ми не присъстваше в битките ми. Знаех, че ще получа пълна стипендия за "Копенхаген”, упорствах на ринга, побеждавах, приемах овации и вечер си окачвах ръкавиците, без да ги погледна до следващата тренировка или мач. Казваха, че съм природен талант, но защо сърцето ми не искаше да го приеме, не зная. Не успявах винаги да заглуша протестите му, тогава ме обземаше онова смъртоностно поведение, което плашеше безумно хората около мен. И с право... аз самият изпитвах смътен ужас, че понякога ми трябва едно вдишване и ще прекрача отвъд границата на разумното. Откъде извираше гневът ми не разбирах, но връхлиташе подобно смерч, неуправляем, опустошителен, замъгляващ разума. Биех се, разбивах носове, ключалки на коли и къщи. Подсъзнанието ми подсказваше, че единствено Бог в милосърдието си ме е предпазил от нечие убийство. Подсказваше ми също, че ако не спра, ако не овладея тези връхлитащи ме урагани, може и да няма следващ път. Но не можех да спра, преминах през многобройни битки със себе си, през огромно количество разговори със загрижените ми родители и приятели, но нищо не помогна... просто болестта на съзнанието ми се оказа по-добра от мен, стискаше ме страстно и не пускаше. Съучениците ми ме отбягваха, болшинството от страх, другата предполагам, от отвращение. Ако можех през годините да се погледна отстрани, предполагам, че и аз бих се отвратил. Истината бе пред погледа ми, но с всяко премигване се изплъзваше все по-надалеч. Исках да престана... исках от цялата си душа. Дори се молех за това, молех Господ да докаже съществуването си чрез моето изцеление... уви, не се молех добре. Започнах тайно от всички да рисувам, срамът от творенията ми ме караше да се мразя и старателно да ги крия. Предпологам, че черни линии, кървящи, нелицеприятни хора и натрапчива сивота не са най-доброто средство за кариера на художник. Шестнадесет годишните, най-добрата възраст на човек... зависи от човека. Аз исках подсъзнателно да умра и отчаяно се стремях да го постигна. Някаква празнина постоянно присъстваше в живота ми, като отрязан крайник, който липсва, но ти го усещаш със всичките си сетива и знаеш, че е там. Защо не можех да съм както останалите, какво ми пречеше, какво ме задушаваше в тази моя корава външна обвивка? Исках само и с постоянство гибелта си, но единственото, което постигах, бе да съсипвам хората, които обичах. При една луда надпревара посред нощ с други луди хора, огромна скорост и безрасъдно количество адреналин, Марк едва не загуби окото си, Кристиян и Дани придобиха множество травми, травми, които за един футболист можеха и да са фатални, а аз... аз се измъкнах без една драскотина дори, с предишната не затихваща ярост в гърдите. Или вършех глупости, застрашавайки околните, или стоях в стаята си с дни и не исках да излезна от там. По кой закон, по коя алинея Бог ми запази живота си остава загадка и до днес. Мисля, че бях изгубил пътя си, а това може да се превърне в най-пагубното нещо, да загубиш смисъла на самото пътуване. Понякога го губех сам, понякога друг управляваше лодката, изтръгвайки ми душата, но в повечето случаи, когато накрая пристигах, вече не бях аз, пристигаше някой друг, с когото не исках да се познаваме, но сутрин в огледалото го разпознавах безпогрешно. Получих толкова много любов през детството си, през трудните ми 16г., а аз не връщах от нея дори и трошички. Усещах я, доказвах я, но не я разбирах... Никой никога не ми го натякна, че само съм взимал, но аз знаех, че ако мога да дам ще се освободя от този “ангел на смъртта”, който винаги стоеше на дясното ми рамо. Наистина исках да умра, изпробвах всячески търпението на Божествата, а парадоксът е, че дори и за секунда не ми хрумна да го направя сам. Не беше страх, беше предизвикателство да разбера, колко можеш да постигнеш, ядосвайки провидението. И го разбрах, злобно и болезнено, но го разбрах и този огън, който гори от тогава в мен, така и не изтля.

 

- … Ерих... закъсняваш за училище - гласът на майка ми идваше от много далеч и предизвикваше главоболие, което не спомагаше за настроението ми. Знаех, че ако не побързам, ще накарам и останалите да закъснеят, затова си наплисках лицето със студена вода, облякох се набързо и излязох. Пред къщата вече ме чакаха в колата Дани, Кристиян и Марк. Всяка седмица се редуваха и ме взимаха с личните си автомобили за училище. Моята чисто нова “Мазда” така си стоеше в гаража. Не мисля, че някога ще съм готов отново да седна зад волана... всъщност не мисля, че някога ще съм готов да бъда.

  • Закъсняваме...

  • Добро утро и на вас... как си Ерих, добре ли спа... боли ли те главата...?

Марк ме изгледа обидено и замълча. Тупнах го по-рамото и седнах до него. Кристиян веднага се извъртя към нас. Имаше навика още с отварянето на очите си да започне да те обстрелва с думи. Аз едвам се събуждах, а той беше готов за публичен дебат. Развихрен, хвърлящ слюнка навсякъде, неуморим, съмнявам се, че дори и смъртта е способна да му запуши устата.

  • Разбра ли, че вчера Хайнрих е победил и почти те настига по точки?

Знаех, че и да не му отговоря, той ще си продължи безкрайния монолог, така че се загледах настрани. Обичах къщите в квартала ни, чистите прави улици, дърветата, някои от които аз съм засаждал като дете, градините, често по-големи от постройките и... въздухът. Винаги съм усещал кога напускаме квартала по специфичния въздух. Нашият имаше мирис на бонбони и прясно изпечени курабии, а другият носеше зловоние и някакво прикрито отчаяние. Мислех си и за проклетия Хайнрих, който най-вероятно ще бъде следващият ми противник, за глупавия тест по математика, когато някакъв проблясък, някакво странно “дежа ву” ме накара да погледна в ляво... и да я съзра. Този втори път косата и се вееше свободно, като победоносно знаме на завоевател. И тя беше точно това, моя завоевател... Връщайки се през тунела на този спомен, сигурно сме я подминали за пет секунди, но за мен това бяха безценни мигове. Безкрайни минути, през които успях да съзра тъмните й очи, впити в моите, усмивката й в погледа, извита и трепкаща на устните. Слабите крайници на бъдеща богиня, великолепната и божествена стойка, грациозната походка, на готвеща се за скок пантера... Слухът ми улавяше отвсякъде вълшебна музика, която притъпяваше болката в сърцето. Имах усещането, че някой ми е нанесъл кроше в слънчевия сплит и очите ми сълзяха. Но знам също така, че се усмихвах, въпреки липсата на въздух. Това прозрение, това “дежа ву”, тази моментна загуба на ясно съзнание за около десет секунди ми отговори на повече въпроси, отколкото опитът на последните три години. Разбрах, че от 1095 дни, 26 280 часа, 1 576 800 минути аз съм безнадеждно влюбен. И душата ми го прие с благослов, на който не съм се надявал никога и ми благодари... а аз просто продължавах да се усмихвам на този образ, който нито един Бог на този свят не би могъл да заличи. Промяната винаги идва почти незабележимо, като случаен полъх на вятъра, разклатил листата на дърветата, като мелодия, която си тананикаш през целия ден, без да можеш да довършиш текста, идва с твърдата десница на справедливостта, която те блъсва в гърдите и ти обещава, че ще си платиш всяка една секунда невнимание, всеки един миг, когато си се правил на Господ, опитвайки се да го надскочиш. Но ако се опиташ да я избегнеш, същата тази кротка незабележимост просто ти отнема илюзиите със завидна скорост и трябва да се радваш, ако те остави жив.

  • Ерих... Ерих - трябваха ми две минути, за да осъзная, че Дани ме вика и доста грубо ми стискаше рамото.

  • Какво?

  • Пристигнахме... не мога да повярвам, че спиш с отворени очи и се усмихваш като идиот.

  • Повярвай ми, не спях, още повече да се усмихвам.

  • Човече, ти и в момента си ухилен... - погледът му ме преряза, взираше се в мен с някакво влудяващо постоянство - Нали не се друсаш?

Смехът ми е много рядко явление, толкова рядко, че накара Кристиян и Марк буквално да ме зяпнат с отворени усти. Избутах ги към входа на училището и влезнах вътре. Обичах училищният двор, за разлика от училищния коридор. Никога не съм харесвал суетнята, многолюдната тълпа, наблъскана в това тясно пространство, което може да те задуши. Цялата тази драма за популярност, измислени приятелства, краткотрайни взаимотношения... но гимназията сама сякаш налага тези правила и тежко ти ако не ги следваш. Като черна дупка те поглъща, изсмуква ти живота, превръща те в нещо напълно измислено... всички, които прекрачат прага й, се озовават на маскарад. Виждал съм как скромни и нормални младежи пъхат главата на момче в тоалетната чиния с неповторима жестокост и вечер казват молитвата на семейната трапеза. Момичета с искряща външност, разцъфнали, сияещи да тъпчат други такива с отчаяние. Драмата, кой да е пръв, все едно сме на някакво скапано състезание и съдията, този коварен живот, понякога изобщо не пуска хандикап. Няма човек на тази планета, който да е забравил точно този труден преход на съзряването и този преход да не го е дамгосал. Аз не съм имал никога проблеми, нито пък някой от мойте приятели. Неписано правило спортистите не ги закачат, а красивите момчета са инстинктивно защитавани от божествата. Дори не съм се и замислял за тези неща до днес. А и на кой, по дяволите, ще му хрумне да се сбие с 189см боксьор (полу-тежка категория), с двама страхотни футболисти, още повече с Марк... нашият Марк, където и да отиде, както и да отиде, винаги ще е невероятен. Той е единственият, който си внушава, че фехтовката е спорт, вдъхващ респект. Сигурно, ако имах проблеми в тази клетка ”гимназия”, моето собствено оцеляване нямаше да е такава дилема. Ако имах проблеми с друг, не със себе си, животът ми нямаше ли да е по-лек? Мойте боксови победи стояха на почетно табло с предупреждение “Внимание! Високо напрежение! Опасност за живота! “. За сметка на личните ми неуспехи, които бяха по-смъртоностни, тайна, известна само на трима, които я бранеха с отчаяно постоянство. Дълго оглеждах в тази нелепа сутрин този коридор... дълго и задълбочено, но не съзирах това, което сърцето ми искаше да съзре. Усмивката ми бавно угасваше и аз пак се превръщах в оново зеленооко чудовище, което бях. И тогава я видях. Пробих си път през множеството тела, като ръгбист в напрегната атака, стигнах до нея и я... нокаутирах. Чух сякаш под вода, как тялото и се удря в шкафчето, което отваряше в този момент и пада на гладкия, полиран под. Чух сподавените възклицания, някакво момиче изпищя и изведнъж коридорът се опразни. Още не намирам отговор за това, което направих, все още не съзирам смисъл в действията си от онази сутрин. Сякаш някаква неуправляема сила се вкопчи в мен, направлявайки нещата, а аз се наблюдавах отстрани, стиснал клепачи. Събитията се изнизваха пред погледа ми на забавен каданс, като лошокачествен филм, който ти прожектират насила. Дани ме беше притиснал до стената, а Кристиян се опитваше да я свести. Следващото, което си спомням е, че съм го вдигнал с една ръка за шията и му крещя да не я пипа. Дълго време и тримата носихме белезите на това утро. Изтръсках Марк доста грубо, като досадна прашинка от ревера на сакото си и клекнах до нея. Вдигнах я на ръце и тръгнах да я извеждам на двора. С периферното си зрение забелязах, че Дани им дава знак да ме оставят на мира. Сложих я на най-близката пейка и положих главата й в скута ми. Косата й се разпиля, обирайки прахоляка и аз нежно я подредих около нея, погалих скулата й, където започваше да се образува мораво петно. Видях, че клепачите й трепват и тя ме погледна. Тъмните и антрацитени очи се сблъскаха с мойте. Като токов удар... почувствах високоволтова дъга да ме пронизва и да ми изкарва въздуха.

  • Здравей, боецо... приключи ли с крошетата...?

Не мога да повярвам, че ми се усмихваше.

  • Здравей... - не знаех какво да и кажа, вглеждах се в неповторимото й лице, наведох се и я целунах. И тя ми отвърна, отвърна на една кратка целувка, събрала цялата любов на вселената, целувка, която щеше да ме държи буден цял живот и никога да не напусне спомените и съзнанието ми. Дани ми е разказвал години след това, че гледката, на която се е натъкнал, когато ме е последвал навън, направо му е отнела дъха. Разказаваше, че за миг му се е сторило да вижда как две души се впиват една в друга, за да не се разединят никога... и аз му вярвам. Не можех да се откъсна от нея, потъвах в очите й, губех се в тях, прераждах се и плачех. Плачех с отчаянието на същество с прекършени илюзии. На тази пейка, в тази проклета сутрин аз почувствах, че съм изгубен и никой няма да може да ми помогне. Почувствах предварително и болката, което ще ми причини това. Сякаш знаех, че нещата ще се завинаги и същевременно по-кратки и от миг. Опитът ми подсказва, че трудно разпознаваме значимите моменти в живота си, когато се случат. Приемаме, че са нещо нормално и едва когато ги изгубим, разбираме колко са безценни и каква огромна нужда имаме от тях. Но ако ни е разрешено да надникнем в бъдещето, тогава няма да ни трябва минало. Помогнах и да седне.

  • Ще отида да ти взема раницата...

Изправих се рязко, за малко да изгубя равновесие и почти се затичах обратно. Знаех, че ако забавя ход, просто ще ми се подкосят краката и ще падна. Дани все още стоеше на входа, за първи път изпитах срам да го погледна. Опитах се да се промъкна, но той ме стисна грубо за рамото:

  • Ерих, мисля, че това е прекалено дори и за теб...

  • Съжалявам...

  • Кажи го на приятелите си, които не посмяха да те последват и на момичето, което взе за спарингпартньор. Не ми е нужно съжалението ти, не те спрях единствено, защото чакам обяснение...

Погледът му направо ме накара да сведа глава. Сигурен съм, че не би се поколебал да ме постави на място, а и аз не бих му отвърнал.

  • Влюбих се.

  • Смяташ, че е смешно?

  • Да виждаш да се смея... знам, че не разбираш, затова ще ти го повторя бавно... Влюбих се!!!

Държах го за реверите и му крещях в лицето, ако не беше толкова слисан, щеше да ме удари. За първи път поставях приятелството ни в опасност, но не ме интересуваше.

  • Не разбирам, какво те прихвана.

Целият ми адреналин се изпари, започнах постепенно да си възвръщам разсъдъка.

  • И аз не разбирам, пристигам на училище, после удрям момичето си и ти крещя...

  • Опита се да удушиш Кристиян, изтласка Марк на другия край на коридора. Момичето си... привидя ли ми се, или се целувахте?

  • Целунахме се.

  • Тя те е целувала, след като си изпробва крошето върху нея?

Усетих как се изчервявам и адреналина ми се връща. Стиснах юмруци, за да не го ударя.

  • Никога не ми припомняй, че съм я наранил.

Гледахме се дълго и втренчено. Като два титана, които осъзнават силата си и не знаят докъде ще ги доведе всичкото това. Дани отстъпи пръв.

  • Влез и се извини на приятелите си, аз ще я придружа до колата.

  • Да не си посмял да я докоснеш...

  • Ерих... спри да ме предизвикваш.

  • Извинявай, днес не ми е ден.

  • Както всички предишни, нищо странно за завършен глупак като теб.

Знаех, че дълбоко съм го разочаровал, но не можех да спра. Вече не! Марк и Кристиян стояха облегнати на училищните шкафчета, гледаха ме застинали как прекосявам коридора и и вдигам раницата. Приближих се до тях.

  • Момчета, искрено съжалявам за поведението си.

Кристиян се държеше за шията, заобиколи ме без да каже и дума и излезна навън. Усещах, че Марк иска да го последва, но се страхува. Преминах и тази граница, приятелите ми да се страхуват от мен. Що за жалко подобие на човек съм?

  • Марк, това няма да се повтори никога.

  • Вече не съм сигурен.

И аз не бях... взирах се в прекалено красивото му лице и ме обземаше желание да го размажа. Да го стъпча, да залича тази толкова явна хубост, която в този миг ме застрашаваше. Опитвах се с разума си да си обясня, че това е моят приятел, но сърцето ми съзираше единствено конкурент. Ударих с всичка сила шкафчето си и излезнах на двора. Видях Дани и Кристиян да стоят в колата, тя беше с тях, усмихваше им се както на мен и слънцето се отразяваше в косите й. Подминах ги, все още с раницата й в ръката си и продължих да вървя. Не знаех къде отивам, разбирах единствено, че ако не се махна, ще извърша нещо непростимо. Вървях механично като робот, без зададена дестинация, вървях упорито, по детински обиден на света, че е допуснал да съществувам. Стигнах до любимото си място в парка, легнах направо на тревата и се загледах в небето. Опитвах се да различавам фигурите, които облаците образуваха. Ръката ме болеше зверски, но аз я игнорирах, сякаш болката не беше там. Не зная колко време съм стоял така, когато Дани се надвеси над мен.

- Закриваш ми слънцето...

- Време е да пораснеш, твърде дълго се държиш като дете.

Мълчах и продължавах да гледам нагоре. Той седна до мен.

  • Познавам те от пет годишен и каквото и да се е случвало до сега, винаги съм мислил, че ще се справиш... но сега не съм толкова сигурен.

  • Смели и мъдри думи... ако те аплодирам, ще ме оставиш ли на мира?

  • Още не съм се отказал да ти разбия физиономията...

Скочих на крака.

  • Давай... разбивай и изчезвай.

  • Ще се махна, щом ми обясниш какво става...

  • Влюбих се.

  • Приемам, че не се шегуваш. Това, което не разбирам е, защо този факт поражда такова поведение от твоя страна

  • Страх ме е...

  • От какво? - гледаше ме изучаващо, сякаш двамата стояхме в кабинет, аз на кушетката, той стиснал папка пред себе си, отчитайки до милиметър в груба графика лудостта ми.

  • Страх ме е, че ще я изгубя и няма да мога да живея след това.

Дани седна до мен и започна да къса тревата от лявата си страна, аз я бях изпокъсал от дясната. Двамата имахме почти идентични маниери, но той беше взел характера, а за мен остана трескавата налудничавост.

  • Не можеш да си сигурен в нещо, което още не се е случило.

  • Мога и знаеш, че никога не греша.

  • Единственото, което знам е, че към любов не се подхожда така. Още не си започнал и очакваш края. Тогава няма да е любов, по-скоро ще се превърне в агония.

  • Точно от това ме е страх, съзнавам объркването ти, но също така разбирам и истината...

  • Която е? - любопитството му прозираше на повърхността, туширайки загрижеността му.

  • Всичко, което съм си пожелавал някога, ми се случи.

  • Радвам се за теб.

  • Защото не знаеш какво съм си пожелал.

Трудно е да общуваш с лунатик като мен, но Дани ме разбираше по-добре от всеки друг. Стана, изтупа се и тръгна да си върви. Преди да се отдалечи, се обърна и ме погледна:

  • Ще се справиш, Ерих, винаги го правиш, когато поискаш. До утре.

Отново се излегнах и вперих поглед в небето. Облаците бързо се скупчваха, наситени в сиво. Всеки момент щеше да завали. Лежах си на тревата отпуснат и безжизнен. Знаех, че това са последните спокойни мигове в живота ми и смятах да им се насладя максимално. Някъде в далечината се чу гръм и след секунди заваля пороен дъжд. Придърпах раницата й, сложих си я под главата и се оставих на капките. Дали този дъжд е способен да отмие горчивината и вината в мен? Защо, когато се покаже слънцето, нещата да не бъдат по-различни? Това ли е великият замисъл да съществуваш тук и сега, а утре... кой може да ми обещае, че ще има утре? Защо никой не отговори досега на нито един мой жизненоважен въпрос? И къде е Бог, когато ти потрябва...?

Усещах как водата се стича по цялото ми тяло. Ледените капки, светкавиците, дърветата, които се огъваха под напора на вятъра, приближаването на гърма. Станах на крака, разперих ръце с вдигната глава, взирайки се в небесата. Тежката пелена на дъжда заглушаваше всеки звук. Бяхме само аз и светът. Започнах да крещя, да крещя до предела на гласните си струни:

  • Твой съм, Господи... можеш да приключиш с мен още сега, защото няма да ме спреш по друг начин. Чуваш ли ме, копеле побъркано... въздай си справедливостта и ме освободи... освободи ме, манияк нещастен... освободи ме...

Свлякох се на колене, разтърсен от беззвучни ридания. Исках да умра, исках да умра... преди да ме убият! Изправих се бавно, вдигнах раницата й, цялата мръсна и подгизнала от водата и тръгнах към дома. Вървях бързо и съсредоточено под нестихващия дъжд. Гърлото ме болеше, точно колкото ръката, която беше подута и посиняла. Ускорих крачка и скоро видях покрива на нашата къща. Исках да се прибера в убежището си и повече да не го напусна. Не ми харесваше света навън, мразех го повече, отколкото той мен. Може и да е по-силен, но аз ще го изиграя, просто като престана да съществувам. Майка ми ме чакаше на входната врата.

  • Ерих, целият си мокър, защо не изчака да превали?

  • Исках да се прибера.

Събух си обувките в коридора и се качих в стаята си. Хвърлих раницата на пода, отворих я и издърпах първото, което ми се изпречи пред погледа. Беше тъмносиня тетрадка с бял етикет на Стела Нилс, гимназия “Фолк”. Стела... едва ли има по-хубаво име. Погалих тетрадката и я върнах грижливо в раницата. Зъбите ми започнаха да тракат от студ, оскъдната светлина, която проникваше в стаята ми дразнеше очите. Усещах ги подпухнали и парещи. Сякаш някой забиваше иглички в зениците ми. Легнах на кревата с мокрите си дрехи и се завих през глава. Исках само да се стопля, да спра да усещам тази ледена буца в сърцето си. Тресеше ме... студ сковаваше тялото ми и замъгляваше съзнанието ми. Виждах родителите си, като насън как ми се усмихват. Приятелите си наредени в кръг да ми говорят. Понякога усещах нещо болезнено да се забива в мен и после пропадах в безкрайна тъмнина. Но най-често виждах нея. Като в кошмар, който няма край. Имах толкова неща да и кажа, а не можех да говоря, някой ми беше отнел гласа. Ръката ми не искаше да се повдигне и да докосне нейната. И тя плачеше, плачеше дълбоко, а сълзите и мокреха лицето ми. Не исках да плаче, но не знаех, как да я спра. Всеки път, когато се опитвах, ме поглъщаше онази чернота, от която не можех да се измъкна, притискаше ме здраво, дърпаше ме все по-надолу и надолу. Захвърляше ме в моя собствен ад и ми отнемаше въздуха. Подхвърляше ме из дълбините на съзнанието ми, рисуваше ми моите картини, присмиваше ми се с моя смях и после ми я показваше. Показваше ми как тя се усмихва на Марк и го целува. Как се съблича пред него и блясва с цялата си красота, а той я изпива с поглед. Как се докосват и правят любов. Натрапваше ми образа на Дани и Кристиян, които им се радваха и ги закриляха. Все едно аз изобщо не съм съществувал, сякаш никога не съм се раждал и никога не съм присъствал в живота им. Тогава започвах да се боря с надеждата да изплувам от тази чернота, но тя пак ме засмукваше като фуния все по-надолу и от преди...

Когато си отворих очите, толкова силно ме преряза светлината, че веднага ги затворих. Усещах мъчителна нужда да изпия, дори и една нищожна капчица вода. Не можех да се помръдна, цялото ми тяло се беше сковало. Имах нещо на ръката, но не смеех да погледна отново. Чувах, че има някой в стаята, опитах се да говоря, но не си усещах гърлото. Господи, бях толкова жаден и дезориентиран. Опитах се отново:

  • Вода...

Почувствах нечии ръце леко да ме повдигат и водата, която се застича по брадичката ми. Исках да пия, без да спирам никога, но някой безжалостно ми изтръгна сламката от подпухналите ми устни.

  • Ерих... чуваш ли ме... - гласът на майка ми, треперлив и толкова познат.

  • Чувам те... - можех само да шептя, рискувах и отново си отворих очите. Всичко беше като в мъгла, виждах само сенки и очертания. Вече започвах да се паникьосвам, когато светът се фокусира и видях майка си. Тази моя красива и неповторима майка, сякаш бе сменена от непозната жена. Лицето й винаги отпочинало и свежо, сега изглеждаше набраздено от дълбоки тревожни бръчки. В косата и прозираха тук-там бели коси, които не бях забелязал преди. Но погледът и ме уплаши. Гледаше ме, сякаш искаше да запечата всяка една подробност от мен, все едно никога повече няма да ме види. Хвана ръката ми с нежност и се разрида.

  • Ерих, повече никога не прави така. Уплаши ме до смърт.

  • Съжалявам, мисля, че съм заспал.

  • Спа много дълго време, меченце...

Не ми казваше меченце, откакто навърших осем. Огледах се около себе си и видях, че съм в болница. В ръката ми стоеше забита система. Опитах се да се повдигна, но пак ми прилоша. Тя ми помогна да се облегна на възглавницата. Имах чувството, че всяка една моя костица е потрошена.

  • Какво се е случило?

  • Имаше пневмония, лекарите дълго време не можеха да свалят температурата.

  • Откога съм тук...

  • От двадесет дни.

Тя отново се разплака, прегръщаше ме с някаква вътрешна нейна убеденост, че сънува и когато отвори очи, мен вече няма да ме има.

  • Сега съм добре, недей да плачеш... всичко е наред.

  • Извинявай, че те изплаших... ето, край - избърса си очите и се усмихна неловко. Вратата се отвори предпазливо и видях главата на Дани да наднича. Майка ми му направи знак да влезе и се изправи.

  • Ще отида да се обадя на баща ти.

Остави ни сами да стоим и да се гледаме глупаво. Това, не знам защо, ми се стори безумно нелепо.

  • Ако искаш да ме мразиш, ще се справя с това... но мълчанието ти е достатъчно наказание дори и за мен... - все още шептях, но думите ми бяха отчетливи и ясни. Той се приближи до леглото ми и седна на стола, оставен до него.

  • Отваряш очи и на секундата си си същият Ерих... неосъзнатият идиот... - колко любов имаше в погледа му, когато ми стисна ръката - Изкара ми акъла, задник такъв...

  • Не си единственият, майка ми изглежда ужасно...

Исках да го попитам за Кристиян и Марк, когато те нахълтаха в стаята. Без излишни церемонии и двамата ме прегърнаха. Наистина се радвах, че нещата си бяха по старому.

  • Не съм вярвал, че ще се развълнувам да видя противните ви физиономии...

  • Защото не си виждал твойта собствена... - Кристиян се пльосна на леглото ми, почти върху мен и започна да ме замеря със слюнка:

  • Как само си лежеше като труп и въобще не искаше да се събудиш. Лекарят каза на вашите, че може така да си останеш до второ пришествие. Но аз знаех, че няма толкова лесно да се отървем от теб... липсваше ми, приятелю...

  • Момчета, ще ми простите ли...

Тримата се спогледаха, наредени в кръг около леглото ми създавахa илюзия за нелепа карикатура. Дани се обади пръв:

  • Затова са приятелите, да си прощават.

И двамата кимнаха в съгласие. После се спогледаха и докато се осъзная, бяха излезли от стаята. В същия този момент, в който вратата се затваряше, една нежна ръка я подпря и на прага застана с целия си предишен блясък, жената на моя живот. Стаята се завъртя пред очите ми, имах чувството, че таванът и стените се стесняват, започнах да се задушавам. Виждах като в сън как се приближава към мен, как хваща ръката ми в своята и отпуска глава на гърдите ми. Прегърнах я с цялата сила на зараждащата се у мен опустошителна любов и си пожелавах този миг никога да не свърши. Исках да я държа в прегръдките си завинаги... нищо на този свят не би могло да заличи този спомен. Тя се изправи и ме погали по бузата:

- Как си, моя любов?

Стоях и се взирах в нея с болка, която ме прерязваше до смърт. Не можех да откъсна очи от тази гледка, която ми отнемаше дъха. Не можех и не исках... дори и това да бъде моята гибел, аз я приемах с радост. Дори и да ме убие, алтернативата повече никога да не я съзра, беше по-смъртоносна и от смъртта, защото и след два живота аз пак щях да я жадувам. Да я жадувам повече от всичко останало в този свят. Докоснах мъничката и ръка и я погледнах в очите:

  • Стела, ще бъдеш ли мое момиче... завинаги...?

  • Аз съм твое момиче, Ерих, и винаги ще бъда!!!

Притеглих я към себе си и я целунах. Целунах я с цялата си любов. И светът се избистри, придоби очертания на един нов свят, свят за двама, в който нямаше вече да допусна никога никой друг... дори и когато исках...

следва...

© Камелия Кацарска Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??