Нощта навън е тиха, студена. Сложил слушалките на своя телефон в ушите си, той слуша поредната песен, пусната по радиото. В главата му блуждаят хиляди мисли – едни от тях го карат да се усмихва, други го карат да се натъжава. Всичко в него е обгърнато от черната пелерина на непрогледен, непроницаем мрак. Той мечтае за любов, бленува за Яворовите „Две очи”, за Дебеляновия „двор с белоцветните вишни”. Мечтите са едно, но реалността е друга, съвсем друга – студена и груба. Той не е свикнал с такова отношение откъм хората, към които изпитва чувства. „Пловдив” започва да звучи в неговото сърце, което се обгръща в поредната си обвивка от болка. Да, свикнал е на болка – какво ли не е изживял в неговия спокоен, крехък живот. Да, просто един от многото студенти по медицина, той не се отличава на пръв поглед от другите.
Така, вече започнах да говоря за неговата болка. Всичко започна доста отдавна, но аз не мисля да обръщам сериозно внимание – просто ще кажа, че вече изгубих бройката, в която тов ...