Във фоайето на хотела бе задушно и почти сумрачно.

  Щом го забеляза, едрият мъж стана от фотьойла и се запъти към него:

  - Добре дошъл, Влад!- Подаде му ръка Ангел.

После кимна мълчаливо и му направи знак да го последва.

Отвори близката врата и като се настани удобно зад бюрото се взря в приятеля си от детството:

  - Е, разказвай! Къде се изгуби толкова време?

  Владислав седна срещу му, преглътна сухо и заоглежда картините на стената.

Забелязал погледа му, Ангел поде:

  - От различни автори са. Някои закупих от една изложба във Валядолид преди години... Половината са тук, останалите изпратих към другия хотел на морето.

  - Успял човек си, приятелю.- Отрони Влад.

  - Е!- Въздъхна мъжът срещу него.- В днешно време тъкмо тръгнеш нагоре, и някой ще ти дръпне шалтера...Или пък ще сложи прът в спиците на колелото ти.

Влад кимна едва доловимо, а Ангел продължи, галейки гладко избръснато си лице:

  - Жената се занимава с хотела там, а този го поверих на голямата си сестра. Децата няма как да ги занимавам. Малки са още за бизнес, нека се изучат първо. Нали за тях ще остане всичко...Близнаци са. Преди две години заминаха, а мъже ще се приберат! Ако не им завъртят главите някои богати швейцарки.

  Бившият кмет се ухили самодоволно и сниши глас:

  - Виж, Влад...Загубена е тази държава. За какво им е да се бъхтат тук?! Пари ли ще направят?...Аз нали заради тях се набърках в политиката, и кмет бях... Нищо не става без политика, да знаеш. Ама...Като секне кранчето. Който се е ориентирал навреме- ориентирал...Той ще остави след себе си.

Настъпи неловко мълчание и Влад отново обърна поглед към картините.

Забелязал погледа му Ангел стана от стола си и почти небрежно обърна взор към прозореца.

Разговорът между двамата вървеше трудно. 

  В този миг в съзнанието на Владислав изплуваха багрите от картините на Огняна. Очите му зашариха по едно от платната и се изправи.

  - Нейна е...Няма как да сбъркам.- Отрони едва чуто.

  - Не разбрах.- Погледна го учудено приятелят му от детството.

  - Тази картина е...

  Ангел вдигна учудено вежди и приближи.

  - Неин автор е съпругата ми.- Посочи платното Владислав.

  - ?

  - Никога не ги подписваше... Слагаше един знак на всевъзможни места в багрите. Виждаш ли?- Посочи Влад.

- Нищо не различавам.- Вдигна рамене Ангел.

- Ето тук...- Плъзна пръст бившият емигрант. Омега...Огняна Маринова...

ОМ...Знакът на съпротивлението във физиката... Нейният начин...

Ангел го потупа приятелски по рамото:

  - Ще ти нарисува същата, друже. Нали ти е жена...

 За миг Владислав усети как гърлото му се сви на буца. Очите му жадно запоглъщаха красотата на багрите, родени от таланта на обичната му жена...На неговата борбена Огняна.

...Колко далечен, колко непознат му се стори Ангел в този момент...

  - Ей! Какво ти е? Просто една картина!- Усети дланта му върху рамото си.

  - Няма да ми нарисува нищо, приятелю. Няма...Огняна почина напролет.

  - Съжалявам, Влад!- Отпусна ръката си Ангел. Телефонът в джоба на сакото му

 иззвъня и той припряно натисна бутона.

  -След малко идвам.- Засияха очите му, а устните му се разтеглиха в широка усмивка.

Отвори вратата и затърси ключовете на колата из джобовете си:

  - Какво да ги правиш? Жени!

  Огледа се в огромното огледало във фоайето и като зализа с пръст перчема си, обръщайки глава ту наляво, ту надясно, въздъхна:

  - Като си нямам вече PR, така ще е...Ще вярвам само на огледала.

Пред изхода си стиснаха ръцете.

  - От следващия понеделник започваш.- Някак разсеяно го погледна бившият политик, после забърза към скъпото возило във ВИП паркинга на хотела.

  Мъглата завлачи мокрите си фитили и Влад вдигна яката на шубата си. Знаеше,че Иван и Антоанета бяха забелязали следобедното му отсъствие и ускори ход.

  Студените капчици във въздуха се смесиха с влагата в очите му, а бликналата в погледа му топлина му напомни, че животът има смисъл дори с болката, която носи.

  До портата Цезар подуши присъствието му, излая продължително, и самодоволно махна с опашка.

  Сгушен между жълтеещите листа на смокините скромният дом на учителя по история го очакваше.

  Десетгодишната Антоанета открехна вратата и се хвърли в прегръдката му:

  -Тате! Само ако знаеш какво сме ти приготвили за вечеря с Ваньо... 

Вътре ухаеше на дом...

Следва...