СУХИЯТ КЛОН

Колкото пъти бяха идвали тук, на това място, винаги се бяха възхищавали на красотата на планината. Тук сякаш слънцето бе по-светло, въздухът по-свеж и чист, небето най-синьо, ливадите с най-зелената трева. Бяха прекарали приятни часове и трябваше да се връщат отново в града. Пътеката минаваше през боровата гора. Тя вървеше малко пред него. Над главите им изпращя дебел сух клон и с грохот полетя надолу. От изненада те застинаха по местата си. Клонът падна тежко само на педя разстояние от нея.
     - Господи, секунда да  бях избързала, щеше да ме остави на място.
     Мъжът зад нея стоеше още вцепенен, не вярващ на очите си, че им се беше разминало.
     - Няма и вятър, да речем, че той го е съборил – промълви  той.
     - Дали това не е предупреждение към мене, че не е редно да се виждаме?
     На него никак не му се искаше да приеме такова тълкуване. Уж не беше суеверна, а имаше склонност да вижда в това, което се случва около тях, поличби за какво ли не. За да я отклони от този ход на мислите ù, каза:
     - Аз пък си мисля, че съдбата ни показа с това, което се случи, че ни предпазва от злото, защото приема любовта ни и се радва за нея.
     Говориха още дълго за премеждието, докато се спускаха от височината към града. Все пак всичко беше минало благополучно и жената постепенно се успокои.
     Едва когато се разделиха и остана сам, тогава той си позволи да се запита: „Какво щеше да стане, ако клонът я беше ударил? Направо не ми се помисля за това. Можеше да я осакати за цял живот, можеше и още по-лошото да се случи, да я убие на място. Тогава щеше да стане една… Как бих живял занапред, ако такова нещо легне на съвестта ми!? Една такава злополука щеше да породи куп неминуеми въпроси. На първо място, защо е била там? С кого е била? Щеше да се дискредитира и скандализира връзката ни. Слава богу, всичко това ни се размина.”
     Но времето има чудесното свойство да лекува всичко. Когато двама се обичат, лошото бързо се забравя. След няколко седмици те отново се разхождаха на същото място и се радваха на любовта си. Под високия бор, от който се откърши клонът, спряха. Той още стоеше, препречил пътеката.
     - Не се ли страхуваш, като спряхме точно тук? – попита я мъжът. – Тогава толкова се уплаши.
     - Не. Няма всеки ден да се отчупват клони от този бор и то точно когато минаваме ние. Освен това, когато съм с тебе, не се страхувам от нищо – отвърна тя, притисна се силно в него и продължително го целуна.
     - Рядко минават хора тук по нашите места, но все пак да го преместим, да не препречва пътеката – запретна ръкави той и се зае с клона.
     Тя му помогна и продължиха напред. Денят беше топъл, но духаше вятър. Имаше много по-голяма вероятност да се счупи клон от старите дървета и да ги удари. Те не искаха да знаят за това, вървяха прегърнати и вярваха, че щастливата звезда на любовта им ги пази от всякакви злини.