Малкият прозорец, гледащ към двора на стария дом, бе широко отворен. Измачканото тюлено перде, поело праха от улицата и дима на цигарите, бе изгубило отдавна цвета си, но въпреки всичко танцуваше с полъха на вятъра.Тежките копринени дантели по краищата му докосваха върховете на клоните, извисили се почти до разбитите керемиди на покрива. Само за миг в стаята лъхна миризмата на прецъфтяващия липов цвят, която за кратко измести киселия аромат на развалената салата в чинията. Задремалият мъж отвори очи и погледна към чайника, кипящ с все сила върху котлона. Дебелата вълнена жилетка на тялото му, изкривена и мръсна, го бе накарала да се изпоти. Съблече втората си кожа и седна на стола до масата. Побутна късчето хляб и сбръчка вежди, недоволно гледайки трохите около изсъхналия самун. Почеса изпотения си врат и прибра на опашка сребърните си кичури коса с лacтика от китката си.
Изведнъж гласът на симитчията го стресна
- Симит! Горещ симит… - викаше продавачът, минаващ под прозореца.
Старецът стана, стискайки главата си с длани и тихо псувайки, закрачи към прозореца. Бе препил снощи и махмурлукът бе сковал нозете и главата му.
- Дай един симит, човече! - рече старецът, пускайки въженцето с найлонов плик надолу към двора. Докато чакаше закуската си, набра шепа липов цвят и го сложи в джоба на изхабената си карирана риза.
Мебелите в стаята бяха стари и разхвърляни безразборно, купища вестници и празни кутии от консерви с месо се търкаляха наоколо. Високата стойка на статива бе покрита с платно, тук-там изгорено с цигара. Между този безпорядък едно-единствено нещо изглеждаше сложено на място. Това бе чайникът върху котлона.
- Хайде, Осман ага, съвземи се! - разтърси тялото си старецът, отваряйки капака на чайника. Пусна във врящата вода липовите цветове и се върна на масата.
С треперещи ръце издърпа встрани трохите и махна с ръка, искайки да разсее киселата миризма от чинията. Взе чашата от другия край на масата и извади симита от найлоновата торбичка. Отчупи със заби късче и изчака да омекне хапката в устата му. Хрупкавата коричка залепна на небцето му и предизвика болка, която го накара да потъне в спомени
Кипналият чай, бълбукайки, докосваше загрятия котлон и пищейки, се изпаряваше, разнасяйки аромата на липата. Осман напълни чашата си и разчупи симитa на две. Замисли се какъв бе смисълът на живота, когато човек живееше сам. Нима тези две късчета благодат хранеха само стомаха му в самотата. Дали времената, когато споделяше с приятели, не бяха завинаги останали в миналото
Усмихна се на влажния къс симит, потопен в чашата си. Едно време не бе нужно да накисва твърдата коричка, но сега, освен със самотата, се бореше и със старостта.
Погледът му се плъзна върху пълзящите мравки върху масата. Всяка една бе нагърбила сусамови семена и се движеше по магистралата на дървения крак на масата. Не беше сам, ето че все пак споделяше с някого храната си! Колко малко му трябваше на човек, за да се отскубне от тягостната мъка и самота! Дори една мравка би могла да напълни празнотата в душата му…
Осман отчупи още един залък и го надроби на трошички, мислейки си, че така помага на своите гости - мравките. Чудеше се как могат да носят толкова големи трохи върху гърба си! Явно бяха по-силни от хората. Но те не живееха сами, винаги бяха членове в колонии, а Осман бе обречен да живее сам. Още с раждането му бог бе решил да го накаже, оставяйки го без родители. Сега вече бе стар, но нито един ден от живота му не бе изминал щастливо. Никого не обвиняваше, но и нищо не бе направил, за да промени съдбата си. Бе се примирил със сиротата си и се боеше да създаде семейство, защото не знаеше какъв баща ще бъде. Никога не бе изпитвал майчина ласка и бащина закрила. Само един-единствен път, когато навърши 18 и трябваше да напусне детския дом, директорът на интерната го бе потупал по рамото и му бе пожелал успех в живота. Но никой не бе му подсказал как да върви към успеха. Бяха го нарекли Осман, може би защото останал сираче, роднините му, оставяйки го в ръцете на съдбата, се бяха смилили, давайки му поне име.
Какво ли значение имаше името! Много пъти се бе чудил, ако го бяха оставили без име, нямаше да знае към кой бог да отправи кратките си детски молитви нощем. А и сега не бе сигурен дали изобщо бог го бе чул!
- Ех, Осман, закъсня за всичко! - рече старецът, отпивайки глътка от чая.
Мравките забързано товареха трохите и вече в двупосочно движение се разминаваха по магистралата. Осман се замисли, че досега на никого зло не бе сторил умишлено, но и добро не бе сторил никому. Напразно ли бе живял цели 60 години! Дали, хранейки мравките и бездомните кучета и котки, бе сторил все пак нещо хубаво на този свят. В отговор вятърът духна към пердето и размести листите, разпилени на пода. Осман остави последния си залък и погледна към купчината графики. Бавно стана и застана пред тях, взе ги в ръце и клекна срещу леглото си. Една по една заподрежда скиците с молив и въглен.
- Ето, Осман, това е твоят живот и това е твоята изложба. Може пък мравките да я харесат, кой знае. - усмихна се художникът.
Погледна лицата от първата си скица, всички се усмихваха. Толкова истинска изглеждаше радостта в очите им! Замисли се, как бе могъл да улови излъчването им, щом като той самият бе най-големият нещастник и самотник!
- Браво, Осман! - си рече сам на себе си.
Облече плетената си жилетка и отново седна на масата, за да довърши чая и закуската си. Мравките бяха станали тройно повече само за минути! Сложи показалец пред една от мравките и вторачи поглед. Всички мравки спряха, движението по магистралата спря. Едва когато първата мравка се плъзна встрани и продължи, отново всички я последваха. Колко много философия имаше в това тяхно действие, помисли си старецът. Отчаянието на първата мравка би могло да накара цялата колония да спре! Но ето, тя бе намерила изход от положението! Значи нямаше безизходица в действителност, а само примирение с нея!
Колко малки бяха сусамовите зрънца! Но дори и едно семенце, застанало на гърлото на човека, би го задавило. Ето това беше тайната на щастливия живот! Каквото и да ни предложи съдбата, не бива да се примиряваме с това, не бива да позволим на нищо и никoй да задави радостта ни!
- Осман ага, ти си един глупак! - скара се сам на себе си старецът, ставайки бързо от масата. Сложи скиците в папката си, взе нови листи и мушна в джоба си ново парче въглен. Излизайки от дома си, погледна безпорядъка и тогава направи неизбежното сравнение на живота си с тази бъркотия. Отиде до прозореца и набра цяла торба с липов цвят. Издърпа пожълтялото перде и затвори прозореца.
Закрачи бързо по тротоара, сърцето му туптеше от вълнение. За първи път след толкова години бе взел решение. Досега му се струваше, че самотата е наказание от бога, но едва днес бе разбрал, че сам се бе наказвал години наред.
Спря пред портата на старческия дом и се усмихна облекчено. Знаеше, че тук ще има приятели! Вярваше, че те ще го обичат! Още по-силно вярваше в силата на споделения залък! Тук щеше да намери винаги някой, с когото да сподели разчупения си хрупкав симит…
Залепналото сусамово семе се отлепи от небцето му, когато прекрачи прага на дома.
- Вече няма да се боиш, Осман, ако ти заседне сусам в гърлото! Вече ще имаш приятели, които ще те потупат по гърба, ако се задавиш ,и ще ти дадат чаша вода... - щастието бликна от изморените му самотни очи и една дълго таена сълза стопли брадясалата му буза.
Обърна се назад към ъгъла на улицата, зад която бе домът му.
Сети се за мравките... Но знаеше от опит, че оставиш ли залък хляб, те винаги намираха пътя към него. Колко много неща се бяха опитали да му кажат мравките, но той едва сега разбра посланието им.
За да бъде човек щастлив, трябва да сложи наяве любовта си към хората!
© Нигяр Хамидова Всички права запазени