В заснеженото декемврийско утро камбаната на селската черква запя още преди първите петли да са се събудили. Песента ѝ известяваше за нечия смърт. Селяните излязоха бързо навън и почнаха да се чудят какво ли е станало. Предполагаха, че може пак някое заптие да е вилняло по площада след зверско пиянство в кръчмата. И преди се беше случвало. Не една бедна българска душа беше се извисила в небето след жестоко убийство през последните години.
Ала тази заран камбаната биеше заради смъртта на попадията. Беше се споминала в съня си. Без мъка, без болка. Тихо и спокойно душата ѝ беше напуснала тялото като джин, нетърпелив да излезе от вълшебната лампа. Попът се беше стреснал като се събуди и видя жена си умряла. Поплака над безжизнения труп, а после се облече и излезе от одаята. Накара клисаря да извести всички в селото, че жена му е починала.
Скоро по снега, натрупал през нощта, бяха оставени множество стъпки. Всички те водеха към черквата. Там попът живееше в една стаичка с попадията от дълг ...