Той беше ням. Бяха му изтръгнали езика преди много време. Когато беше малък и другите влечуги нападнаха пещерата му и убиха родителите и братята му. Него оставиха жив. И го хвърлиха в ямата сред пустошта. Да оцелее сам, беззащитен и гол. Но той оцеля. Спаси го стар гущер и го отгледа. Възпита го, но след това умря. Той се закле да намери другите гущери и да ги убие. Но това нямаше да свърши работа. Не бяха убили те родителите и братята му. Беше ги убило друго. Беше ги убил един дух, който бе обсебил отдавна страшно много от себеподобните му. Те се избиваха взаимно, понеже нямаха естествен враг. Бяха най-силната раса на света. И бяха обладани от зло. От зъл дух. Той беше промил мозъците им и ги беше накарал да се измъчват взаимно, да се преследват и да се избиват. Да изпитват удоволствие от насилието помежду си.
Той се закле да ги преследва. Да ги преследва и убива. Това стана и смисъла на живота му. След това да убие и злия дух, ако е възможно. Търси дълго из пустошта, но успя да ги намери един по един. И един по един ги изтреби. Костите им все още украсяваха пътя пред пещерите им. Те бяха алчни и жестоки изверги. Той ги наказа и изтръгна отровните им езици, като изстиска отровата им в малки шишенца. Направи го преди да ги убие. Те пищяха и го молеха за милост. Виковете им бяха благодат за ушите му. Уби ги безпощадно.
Сега бродеше из пустошта и търсеше други като тях. Други изверги. Намираше ги – гущери, които правеха безчинства със себеподобните си. Той ги избиваше един по един. Не чувстваше, че греши, не чувстваше, че извършва несправедливост. По пътя си оставяше диря от кости. Себеподобните му се плашеха от него. Те не можеха да разграничат тези, които убиваше от самите себе си. И слугите на злия дух ги настървиха срещу него. Цялото му племе се обърна против него. Търсеха го под дърво и камък, за да убият този дявол. А той е мъчеше да разбере, къде е духът и как да го убие. Как да го унищожи. Как да го изтръгне от сърцата им. Те бяха загубени в собственото си безумие.
Накрая разбра, че всичко идваше от едно езеро, от което гущерите пиеха. Беше червено езеро в една пещера. Себеподобните му обичаха да пият от него. Това не беше вода. Беше нещо непознато, което им носеше огромно удоволствие. А след това и безумие. Той намери езерото. Уби пазачите му и се вгледа в него. То го зовеше. Усещаше. Привличаше го, беше силно. Другите гущери дойдоха и го наобиколиха около езерото, но не го нападнаха. Той се взираше в езирото. Усещаше с тялото си как го зовеше. Зовеше го да пие от него. Приближи се, наведе се... след това откъсна шишенцето с гущеровата отрова от връвта на врата си и изсипа съдържанието му вътре. Езерото се разпени и започна да вдига червени изпарения. Другите гущери обезумяха и го нападнаха, но от изпаренията се спряха и започнаха да излизат от пещерата. Изпаренията бяха горчиви. Страшно горчиви. Пещерата се срути неочаквано, след като я напуснаха.
А от похитителя нямаше и следа. Мина време и не откриха други кости. Вече никой не дръзваше да убива себеподобните си от безумие, защото знаеха, че той – немият, е някъде там и бди.
© Пресиян Пенчев Всички права запазени