Светът на слънчевите човечета
Светът на слънчевите човечета
(приказка за деца и не съвсем)
В малкото розово цветче се беше сгушило едно дребно човече, толкова малко, че наистина можеш да сложиш очила, за да го видиш. То беше видяло този красив цвят, току-що напъпил и бе решило това да стане неговото жилище, макар и за кратко. Обичаше да му ухае на хубаво, особено вечер, когато заспиваше. Ароматът така го упойваше, че предизвикваше много нежни чувства в него и после му носеше най-красивите сънища.
Малкото човече се казваше Ник. Наскоро беше загубило своя най-добър приятел. Това беше станало по един наистина странен за големите начин, но не и за такива мъници, като в света на Ник.
Ник и приятелят му живееха на върха на един храсталак в средата на една полянка. Бяха си устроили невероятно хубаво жилище. Беше красиво и от него се виждаше всичко, чак до края на полянката. А тя беше изпъстрена с дъхави цветя.
Животът на малките човечета бе задружен и весел, изпълнен с много смях и хубави моменти. На поляната живееха и други такива мъници като тях. И всеки си беше устроил уютна и приветлива къщурка, в която се чувстваше щастлив. Всички дребосъци мислеха, че това е възможно най-красивото място и за нищо не искаха да го заменят с друго. Просто там се намираше техният свят – светът на малките слънчеви човечета. И така, дните си минаваха в някаква хармония за всички. Е, случваха се и някои малки неуредици, но без това не можеше никъде. Но на този свят не му бе съдено да оцелее. И това стана толкова неочаквано. Просто един ден се случи.
Сутринта започна както винаги, слънчева и усмихната. Никой не подозираше нищо. Изведнъж в дъното на полянката се чу страхотно бумтене. Земята се разтресе и сякаш се преобърна с главата надолу. Шумът и трясъците ставаха все по-страховити. Малките човечета изпаднаха в паника. Какво се случваше. Какво ставаше с техния свят? Те се гледаха стреснати един друг. Разбраха, че става нещо страшно и започнаха да бягат панически и да напускат своите красиви домове сред цветята. Тътенът се усили и изплаши до смърт всички жители на малкия храсталак, където живееха Ник и неговият приятел Гоп. Ник се подаде уплашено през едно листо и съзря огромно чудовище, което механически ръмжеше, като след него изчезваха храсти и треви. След това чудовище с огромна механична ръка други създания режеха дърветата. Те падаха с пукот и сякаш плачеха. И наистина плачеха...
Малката полянка се бе превърнала в нещо като бойно поле. Навсякъде се разнасяха писъците на малките създания, съпътствани с тревожното жужене на насекомите около тях. Птичките също надаваха ужасени звуци и се стрелваха във въздуха. Гнездата им, в които доскоро мътеха своите пиленца, изчезваха в черната паст на машините. Просто всичко се сгромолясваше. Всяко от малките същества, доскорошни обитатели на полянката, се мъчеше да изнесе нещо от миниатюрната си къщурка и да го спаси от унищожение. Но големите уродливи машини и двуръките създания с резачките, съсипващи този чуден свят, нищо не виждаха. Те не чуваха и не се интересуваха за този живописен свят, който изчезваше пред тях. За машините и тези, които ги командваха, съществуваше само едно-единствено желание, да свършат по-бързо и да изпълнят нечия заповед. А дали тя беше безумна и носеше някакво разрушение, просто не ги засягаше.
Гоп не искаше да напуска своя красив дом. Сърцето му се късаше като гледаше как всичко изчезва пред очите му, как онова, което до вчера е било неговото най-любимо място, става един черен изкоп. Как тази красота се стопява и повече никога нямаше да съществува. Виждаше как рухва неговият свят. И той не може да направи нищо. Чувстваше се безпомощен. Започна да плаче. Къде щяха да отидат сега. Та всички тук бяха живели през цялото време на тази поляна. Бяха танцували, бяха се разхождали, бяха живели в разбирателство и бяха се влюбвали. В тоя миг нещо прониза сърцето му . Затича се точно към огромната черна дупка, която бе зейнала вече в средата на поляната, и видя... Видя това, което не искаше да види. Някога там беше домът на неговата приятелка. Някога там беше чул най-хубавите думи, които всеки би искал да чуе, но сега... Сега имаше само чернилка и нищо друго. Огледа се. Нямаше време дори и да помисли. Нещо огромно се устреми към него и го загреба. В този миг светлината изчезна пред очите му.
Ник не видя повече своя приятел.
Минаха няколко тъжни дни, откакто слънчевите човечета загубиха своя свят. Много от тях не успяха да се спасят. Те изчезнаха под тежестта на огромните машини. Изчезнаха, безпомощни да направят каквото и да е. В света им се настани тъгата. Сякаш слънцето изгуби някои от своите лъчи. Макар и да намериха ново място, където да се приютят, много от тези малки създания боледуваха по загубеното. Боледуваха по загубените си домове, близки и приятели. Вече нямаше да бъде същото и всички го знаеха. Само огромните машини и хората, които разрушиха красивия свят, не разбраха какво са направили. Не, те не поискаха да разберат какво са направили.
Ник изми своето лице в една капка роса и постла в розовия цвят своето одеялце. Бе единственото нещо, което бе успял да спаси след ужасното премеждие. Верно, новият му дом беше красив, но самотен и временен. Спомни си щастливите дни, когато вечер си приказваха с Гоп и се смееха. Помисли си, че му остават няколко дни, докато розовият цвят може да го приютява и после наново ще трябва да си търси жилище. А това се отнасяше не само за него. Животът беше станал различен за много от неговите събратя, пръснали се на различни места. Вече не можеха да бъдат заедно, както преди.
Една тежка въздишка се отрони от устата на мъника. Какво ли го чакаше? А може би утрото щеше да му донесе нещо по-хубаво?
Може би...
© Сеси Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Пишеш много хубаво!
-
Натъжи ме...Тук има места, където от пустинята са направили Рай...а ние.
Поздрави! -
Благодаря ви Борко, Маги, Забравена!
А истината много често е неприятна и уродлива! -
оригинално...впечатлена съм..
с възхита, мила Сеси. -
!
-
Благодаря ви Вилдан, Кръстина, Безжичен, Виктор, Светлана! Зарадвахте ме много! Безжичен, и аз много пъти съм се питала що за същества сме ние хората!?
-
Сеси, дано красотата на твоя разказ успее да спаси от брадвите поне една слънчева полянка. Поздравявам те-за позицията и за незабравимия начин, по който я изразяваш.С обич!
-
Да кажа, че съм възхитен - малко ще да е...
Комплименти!
Бъди !!! -
Разказът е много добре написан и увлича. За съжаление човешката алчност е безгранична. Глупостта - също. Всъщност защо само човекът е алчен, защото е сбъркан експеримент ли, каквито са отдавнашните подозрения!
-
Оригинална творба с актуално послание,
написана от талантлив разказвач!
Възхитена съм! ПОЗДРАВИ!
БЪДИ! -
Поздрaвления, Сеси! Вълнуващ разказ!
-
Благодаря ви,че бяхте при мен Любо, Данче, Водолея, Мариана!
-
Харесвам творби в които има и мисъл!Поздрав!
-
За съжаление така става в нашата действителност - унищожаваме красотата на природата и слънчевите човечета... Поздрав за интересното хрумване!
-
Поздравления за разказа! Кара те да се замислиш!
-
Почнах да чета и се зарадвах на приказката за малките слънчеви човечета и после....стана тъжно ,а не ми се щеше...толкова истини от живота описани по този начин...Поздрав и дано съумеем хората да запазим вълшебството на този красив свят!!!
-
Благодаря ви от сърце Плами, Замечтано дете, Весе, Ангел, Боби, Леонардо, Ивон! Антонио, разбрал си ме изключително правилно! За жалост толкова много и красиви места са изчезнали по един наистина вандалски начин! А и колко още ще последват тяхната съдба...
-
Много ми хареса! А това наистина може да се случи и в големия свят! И се случва! Поздравления!
-
Това може да се случи и с по-големите неслънчеви човечета, ако я караме по този начин...
Поздравления за чудесния разказ, Сеси!
И за позицията, която застъпваш!!! -
Чудесно е!..Поздравявам тее..
-
Поздрав, Сеси!!!
http://www.youtube.com/watch?v=Ai5u53L3Rcg
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
