Беше един от онези, горещи летни дни, в които маранята се усещаше наоколо, а работата и животът в село бяха притихнали. Слънцето пареше жарко с огнените си лъчи, а птиците се бяха сгушили в гнездата сред прохладните корони на дърветата. Небето бе ясно и чисто, сякаш морето се отразяваше в него като в огледало. Вятърът се беше изгубил с дни, дори тревите копнееха за нежния му полъх, а да завали не се и очeртаваше.
Работа нямаше, всички се бяха скрили от жегата – едни намираха прохлада в близката страноприемница, други в домовете си. Дори котаракът не искаше никой да го закача. Кучето се бе излегнало под дебелата сянка на стария бор с изплезен от жегата език и не помръдваше от умора.
А, аз... Не мога да стоя повече сред това, натрапено ни сякаш насила от времето, спокойствие.. Сърцето ми биеше лудо и нещо го влечеше към горския поток. Дали искаше прохлада или успокоение заради непознатите чувства, които бяха променили ритъмът му, но нещо го влечеше точно в тази посока.
Запътих се към гор ...