Русана гледаше разсеяно маникюра си или някъде над него, пиейки поредното си горчиво кафе в едно кафене на художествената академия. Тя чакаше часа си, в който щеше да позира за поредно на младите художници срещу заплащане. Гола. Гола и безсрамна, както обичаше да я подкача престарелият професор – женкар, от чието мнение тя ни най-малко не се интересуваше. За какво ти е една красота, ако не можеш да се възползваш от нея. Такава бе простата ù философия или философията, която гадният живот, който живееше, я беше принудил да възприеме.
Русана. Що за име беше това?! Името на баба ù. Та какво ù беше дала тая баба? Нищо! А избягващата конфликтите нейна майка така с лека ръка я беше кръстила на нея. Или с кисели физиономии и студено и деспотично отношение я бяха принудили да го направи. Русана беше решила, че щом навърши осемнадесет години, ще си смени името. Но сега вече това нямаше абсолютно никакво значение. Беше ù толкова празно и студено в душата, че едно име едва ли имаше някакво значение. Ако въобще имаше такава душа. Не я усещаше въобще. А трябваше ли?! Как беше с другите хора?!...
Ей такива мисли я занимаваха, когато телефонът ù звънна, за да ù напомни, че трябва да става и да върви, за да не пропусне часа си за позирането. Даваха ù добри пари, които покриваха разноските по квартирата ù. Нощно време работеше като сервитьорка в елитен клуб. Тази ù пък работа, плюс големите бакшиши, които разни потни дебелаци подпъхваха с мазните си ръце в деколтето ù, покриваше абсолютно всички останали разноски и ù даваше възможност да живее дори разточително. Маникюр, прически, дрехи, всичко онова, с което се опитваше да запълни празнотата в себе си. Но не би. Тя сякаш беше бездънна яма, поглъщаща всичко. Най-вече нея.
Имаше хубаво тяло. Дори много хубаво. Щедро и многообещаващо. Така ù повтаряше често шефът ù, намигвайки ù многозначително. Но тя нехаеше. Колежките ù си докарваха доста повече пари, преспивайки с някои от клиентите, но не и тя. Повръщаше ù се от всичко ставащо там, на работата ù, навсякъде. То още повече подкопаваше крехките стени на нейната бездънна яма, която си носеше още от дете там някъде в мозъка ù, в душата ù, в сърцето ù. Имаше ли значение - все хлад вееше от там. Все търсеше смисъла на съществуването и все повече затъваше. Сякаш самата тя беше едно блато, вонящо и носещо усещане за безизходност и обреченост.
Влезе с уверена походка в студената аудитория, пет пари не даваща за влюбените погледи на студентите. Свали дрехите си без притеснение и свян и седна на креслото, докато изкуфелият професор реши в каква поза да я постави този път. Какво им ставаше на тези мъже, не можеха ли да се държат нормално?... Не знаеше защо позира. Парите от клуба ù бяха предостатъчни. Можеше да кара само с тях. Тук се появи от любопитство, по обява. Но ù хареса. Някакъв ексхибиционизъм ли беше, избиване на комплекси от детството ù ли, не знаеше...
Затворено дете беше някога. Сякаш порасна на акъл твърде бързо. Вместо да играе с другите деца, тя си четеше кротко книжки вкъщи и се стараеше да не създава проблеми. Може би, за да компенсира проблемите, които възрастните сами създаваха, опитвайки се да живеят живот, който обществото налагаше, само и само да не ги сочат с пръст и да не се различават по нищо от другите семейства, които пък на свой ред се раздираха от неуредици и небивалици. Табелките на входните врати с надпис ”Образцов дом”, сякаш по-скоро се раздаваха на привидно образцовите семейства, които се изпъваха непосилно като струна, за да докажат, че са заслужили тази табелка. Какъв фарс, Боже, какъв фарс беше жалкият им живот! Тая табелка ако можеше да надникне в душите на хората, би се пръснала на милион парченца и би проклела съществуването си.
Русана прибра поредното си заплащане в джоба, отказа категорично поредната покана от страна на професора за кафе и набързо излезе навън. На въздух. Привличаше както винаги погледите на мъжете без усилие и женската злоба по нежелание. Вървеше нехайно покрай витрините на магазините с ръце в джобовете и позволяваше само на вятъра да гали лицето ù, да разбърква косите ù. Не бяха усещали мъжка ласка отдавна. Мъжете в живота ù... На какво се бе надявала?! Че ще запълнят празнотата в живота ù ли?! Че те само я правеха още по-голяма и по-страшна. Не ги обичаше, просто се вкопчваше в тях с надеждата, че най-сетне ще открие щастието и ще заживее пълноценно. Илюзия. Поредната ù в живота. Колкото по-невъзможна беше всяка една връзка, толкова Русана си мислеше, че е по-истинска. Къде, бе, дете, прочете всичко това? В книгите, с които отрано натрови крехката си душа ли? Че повечето от тях също бяха написани от объркани хора, в търсене на себе си.
Все търсеше грешките в себе си. Така ожесточено и настървено човъркаше, сякаш очакваше наистина да изскочи нещо. Ненамирайки отговорите на въпросите, които я измъчваха постоянно, тя ставаше още по-неудовлетворена и отчаяна. И постъпките ù ставаха още по-дезориентирани и необичайни. И отношенията ù с хората все по-безпредметни. И връзките ù с мъжете все по-ялови. И животът ù все по-безсмислен.
Напоследък нещо я закъсваше на работата. Колежката ù Наталия, която ù изглеждаше твърде безскрупулна и студенокръвна, празноглава кукла, започна все по-често да я моли да поема и нейните смени. Русана недоумяваше защо тя се обърна точно към нея за помощ и въобще, че Наталия можеше да се държи човешки. В началото Русана дори се гнусеше от нея, тъй като колежката ù беше от тези, които без да им мигне окото, преспиваше с клиентите за повече пари. Но в последно време Наталия много се промени. Идваше недоспала на работа и имаше твърде отнесен вид. Започна все по-често да търси близостта на Русана и правеше някакви нескопосани и неумели опити да сподели нещо, което сякаш я задушаваше и я караше да заеква. Че как няма, през всичките тези шест години, в които работеха заедно, да си бяха разменили само дума, две и едни брутални псувни по адрес на някои клиенти.
- Защо точно аз? – попита Русана.
- Защото имаш душа! – заби погледа си в земята Наталия, сякаш там беше написано това, което тя самата не можеше да каже, а само трябваше да го прочете.
- Аз?! – Русана беше изумена. Тя да има душа? Че какво беше това душа? Та тя цял живот го търсеше и не можеше да го открие, а някой друг го бе видял у нея.
Един ден, след като смяната им свърши, Наталия дръпна Русана за ръкава и я помоли да отидат някъде и да изпият по нещо. Шефът им беше твърде ядосан, тъй като Наталия беше отказала на един много важен клиент. Тя го беше пратила по дяволите. Тя, Наталия...
Русана не можеше да ù откаже. Това беше повече от необичайно. Нещо ù подсказваше, че бе настъпил моментът да разбере всичко, свързано с промяната и поведението на Наталия, което между другото, озадачаваше всички в бара. Хмм, какво ли бе очаквала Русана да научи? Нищо и никаква твърде банална история. Майката на Наталия я била пратила в пансион, тъй като вторият ù баща често ù посягал. Банална ли?! Да се откажеш от детето си, за да запазиш някакво подобие на любов, която се измерваше с пиянски скандали и безкрайно много и дълги пиянски нощи. Банална, но бе станала причина за появата на още една невинна душа на тоя свят, очакваща на свой ред да намери мястото си в този объркан свят. Наталия беше забременяла в пансиона от едно момче, чиито родители твърде често пътували в чужбина и понеже нямало кой да го гледа, те често пъти го оставяли тук, срещу високо заплащане, под масата, естествено. Щом разбрали новината за детето, те неочаквано за всички прибрали момчето си. Не можели да свържат живота си и съдбата си с една голтачка от разтуряно семейство. Наталия родила момиченце и напуснала дома, за да заеме дъщеричката ù нейното място. Но Наталия бе решена на всичко, за да си я прибере, та дори това да включваше преспиване с клиентите срещу пари. Но директорката на дома беше започнала да ù върти номера. Една от лелките в дома, която бе обикнала Наталия като родна дъщеря, ù беше казала, че едно твърде заможно семейство от чужбина, което нямало деца, искало да осинови малката срещу голяма сума пари. И сега Наталия тичаше по разни инстанции, за да прибере дъщеричката си.
Смисъла на живота ли търсеше Русана?! Ето го! Едно невинно дете очакваше майка си да го вземе от дома, за да заживеят заедно. Ето го смисъла – да помогнеш на някого да осъществи мечтата си. Ето го смисъла – да се радваш на хорското щастие, да съпреживяваш болката им, любовта им, да споделяш и сълзите им, да разбираш, че ти пука, да усещаш, че под която и да е външност се крие човек с душа, че можеш да обичаш и да бъдеш обичан. Смисълът в простичките неща...
© Пепи Оджакова Всички права запазени