Nov 5, 2012, 4:16 PM

Свилена душа 

  Prose » Narratives
1017 0 9
7 мин reading

                                                  

 

 

   Русана гледаше разсеяно маникюра си или някъде над него, пиейки поредното си горчиво кафе в едно кафене на художествената академия. Тя чакаше часа си, в който щеше да позира за поредно на младите художници срещу заплащане. Гола. Гола и безсрамна, както обичаше да я подкача престарелият професор – женкар, от чието мнение тя ни най-малко не се интересуваше. За какво ти е една красота, ако не можеш да се възползваш от нея. Такава бе простата ù философия или философията, която гадният живот, който живееше, я беше принудил да възприеме.

   Русана. Що за име беше това?! Името на баба ù. Та какво ù беше дала тая баба? Нищо! А избягващата конфликтите нейна майка така с лека ръка я беше кръстила на нея. Или с кисели физиономии и студено и деспотично отношение   я бяха принудили да го направи. Русана беше решила, че щом навърши осемнадесет години, ще си смени името. Но сега вече това нямаше абсолютно никакво значение. Беше ù толкова празно и студено в душата, че едно име едва ли имаше някакво значение. Ако въобще имаше такава душа. Не я усещаше въобще. А трябваше ли?! Как беше с другите хора?!...

   Ей такива мисли я занимаваха, когато телефонът ù звънна, за да ù напомни, че трябва да става и да върви, за да не пропусне часа си за позирането. Даваха ù добри пари, които покриваха разноските по квартирата ù. Нощно време работеше като сервитьорка в елитен клуб. Тази ù пък работа, плюс големите бакшиши, които разни потни дебелаци подпъхваха с мазните си ръце в деколтето ù, покриваше абсолютно всички останали разноски и ù даваше възможност да живее дори разточително. Маникюр, прически, дрехи, всичко онова, с което се опитваше да запълни празнотата в себе си. Но не би. Тя сякаш беше бездънна яма, поглъщаща всичко. Най-вече нея.

   Имаше хубаво тяло. Дори много хубаво. Щедро и многообещаващо. Така ù повтаряше често шефът ù, намигвайки ù многозначително. Но тя нехаеше. Колежките ù си докарваха доста повече пари, преспивайки с някои  от клиентите, но не и тя. Повръщаше ù се от всичко ставащо там, на работата ù, навсякъде. То още повече подкопаваше крехките стени на нейната бездънна яма, която си носеше още от дете там някъде в мозъка ù, в душата ù, в сърцето ù. Имаше ли значение - все хлад вееше от там. Все търсеше смисъла на съществуването и все повече затъваше. Сякаш самата тя беше едно блато, вонящо и носещо усещане за безизходност и обреченост.

   Влезе с уверена походка в студената аудитория, пет пари не даваща за влюбените погледи на студентите. Свали дрехите си без притеснение и свян и седна на креслото, докато изкуфелият професор реши в каква поза да я постави този път. Какво им ставаше на тези мъже, не можеха ли да се държат нормално?... Не знаеше защо позира. Парите от клуба ù бяха предостатъчни. Можеше да кара само с тях. Тук се появи от любопитство, по обява. Но ù хареса. Някакъв ексхибиционизъм ли беше, избиване на комплекси от детството ù ли, не знаеше...

   Затворено дете беше някога. Сякаш порасна на акъл твърде бързо. Вместо да играе с другите деца, тя си четеше кротко книжки вкъщи и се стараеше да не създава проблеми. Може би, за да компенсира проблемите, които възрастните сами създаваха, опитвайки се да живеят живот, който обществото налагаше, само и само да не ги сочат с пръст и да не се различават по нищо от другите семейства, които пък на свой ред се раздираха от неуредици и небивалици. Табелките на входните врати с надпис ”Образцов дом”, сякаш по-скоро се раздаваха на привидно образцовите семейства, които се изпъваха непосилно като струна, за да докажат, че са заслужили тази табелка. Какъв фарс, Боже, какъв фарс беше жалкият им живот! Тая табелка ако можеше да надникне в душите на хората, би се пръснала на милион парченца и би проклела съществуването си.

   Русана прибра поредното си заплащане в джоба, отказа категорично поредната покана от страна на професора за кафе и набързо излезе навън. На въздух. Привличаше както винаги погледите на мъжете без усилие и женската злоба по нежелание. Вървеше нехайно покрай витрините на магазините с ръце в джобовете и позволяваше само на вятъра да гали лицето ù, да разбърква косите ù. Не бяха усещали мъжка ласка отдавна. Мъжете в живота ù... На какво се бе надявала?! Че ще запълнят празнотата в живота ù ли?! Че те само я правеха още по-голяма и по-страшна. Не ги обичаше, просто се вкопчваше в тях с надеждата, че най-сетне ще открие щастието и ще заживее пълноценно. Илюзия. Поредната ù в живота. Колкото по-невъзможна беше всяка една връзка, толкова Русана си мислеше, че е по-истинска. Къде, бе, дете, прочете всичко това? В книгите, с които отрано натрови крехката си душа ли? Че повечето от тях също бяха написани от объркани хора, в търсене на себе си.

   Все търсеше грешките в себе си. Така ожесточено и настървено човъркаше, сякаш очакваше наистина да изскочи нещо. Ненамирайки отговорите на въпросите, които я измъчваха постоянно, тя ставаше още по-неудовлетворена и отчаяна. И постъпките ù ставаха още по-дезориентирани и необичайни. И отношенията ù с хората все по-безпредметни. И връзките ù с мъжете все по-ялови. И животът ù все по-безсмислен.

   Напоследък нещо я закъсваше на работата. Колежката ù Наталия, която ù изглеждаше твърде безскрупулна и студенокръвна, празноглава кукла, започна все по-често да я моли да поема и нейните смени. Русана недоумяваше защо тя се обърна точно към нея за помощ и въобще, че Наталия можеше да се държи човешки. В началото Русана дори се гнусеше от нея, тъй като колежката ù беше от тези, които без да им мигне окото, преспиваше с клиентите за повече пари. Но в последно време Наталия много се промени. Идваше недоспала на работа и имаше твърде отнесен вид. Започна все по-често да търси близостта на Русана и правеше някакви нескопосани и неумели опити да сподели нещо, което сякаш я задушаваше и я караше да заеква. Че как няма, през всичките тези шест години, в които работеха заедно, да си бяха разменили само дума, две и едни брутални псувни по адрес на някои клиенти.

-         Защо точно аз? – попита Русана.

-         Защото имаш душа! – заби погледа си в земята Наталия, сякаш там беше написано това, което тя самата не можеше да каже, а само трябваше да го прочете.

-         Аз?! – Русана беше изумена. Тя да има душа? Че какво беше това душа? Та тя цял живот го търсеше и не можеше да го открие, а някой друг го бе видял у нея.

   Един ден, след като смяната им свърши, Наталия дръпна Русана за ръкава и я помоли да отидат някъде и да изпият по нещо. Шефът им беше твърде ядосан, тъй като Наталия беше отказала на един много важен клиент. Тя го беше пратила по дяволите. Тя, Наталия...

   Русана не можеше да ù откаже. Това беше повече от необичайно. Нещо ù подсказваше, че бе настъпил моментът да разбере всичко, свързано с промяната и поведението на Наталия, което между другото, озадачаваше всички в бара. Хмм, какво ли бе очаквала Русана да научи? Нищо и никаква твърде банална история. Майката на Наталия я била пратила в пансион, тъй като вторият ù баща често ù посягал. Банална ли?! Да се откажеш от детето си, за да запазиш някакво подобие на любов, която се измерваше с пиянски скандали и безкрайно много и дълги пиянски нощи. Банална, но бе станала причина за появата на още една невинна душа на тоя свят, очакваща на свой ред да намери мястото си в този объркан свят. Наталия беше забременяла в пансиона от едно момче, чиито родители твърде често пътували в чужбина и понеже нямало кой да го гледа, те често пъти го оставяли тук, срещу високо заплащане, под масата, естествено. Щом разбрали новината за детето, те неочаквано за всички прибрали момчето си. Не можели да свържат живота си и съдбата си с една голтачка от разтуряно семейство. Наталия родила момиченце и напуснала дома, за да заеме дъщеричката ù нейното място. Но Наталия бе решена на всичко, за да си я прибере, та дори това да включваше преспиване с клиентите срещу пари. Но директорката на дома беше започнала да ù върти номера. Една от лелките в дома, която бе обикнала Наталия като родна дъщеря, ù беше казала, че едно твърде заможно семейство от чужбина, което нямало деца, искало да осинови малката срещу голяма сума пари. И сега Наталия тичаше по разни инстанции, за да  прибере дъщеричката си.

   Смисъла на живота ли търсеше Русана?! Ето го! Едно невинно дете очакваше майка си да го вземе от дома, за да заживеят заедно. Ето го смисъла – да помогнеш на някого да осъществи мечтата си. Ето го смисъла – да се радваш на хорското щастие, да съпреживяваш болката им, любовта им, да споделяш и сълзите им, да разбираш, че ти пука, да усещаш, че под която и да е външност се крие човек с душа, че можеш да обичаш и да бъдеш обичан. Смисълът в простичките неща...

© Пепи Оджакова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Харесвам перото ти!
  • Разказа ти оставя чувство за преждевременно раждане. След толкова негативизъм и нихилизъм, събраната в няколко реда банална, както ти самата казваш. истина, ми идва някак си не на място. Описваш човек опустошен душевно.
    А мопже би не е съвсем така. По скоро описваш типичната за наше време разглезена дама, която със позата си на преситена от живота прикрива липста на емоционална зрялост. В този случай си идва съвсем място заключението на разказа. Така определено го усещам по добре. Радвам се че прочетох. Емоционалния живот на младите е много интересна и благодарна тема. Поздрав!
  • Бръкна ми в душата с този разказ! На няколко места има страхотни разсъждения, направо ме разбиха!
  • Напълно съгласна с Роси. Аз толкова я заобичах твоята Русана, толкова много от себе си видях в нея, че ми се щеше да я "разчовъркаш" още малко накрая. А иначе ми се ще да си мисля, че разбирам идеята ти. Понякога сме толкова вглъбени в себе си и в търсенията си, че някакви хора или случки ни дават отговори, които търсим в себе си от години. Но отговорите никога не са еднозначни, нито категорични (поне за мен). Благодаря ти! Поздрави!
  • Харесвам разказите ти. "Гледа ли дядо Ставри, гледа ли?!..." особено ме впечатли. А за този споделям мнението на Жанет и на Ани. Авторите трябва да се пазят от декларативните изводи, а да подтикват читателя сам да си ги прави, но неусетно. Ако се доизгради образът на Русана, ако се покаже промяната в нейното поведение, четящият сам ще разбере, че тя е открила смисъла на живота и ще се замисли за своя.
  • Бъбрете си, на мен ми е хубаво и ви благодаря
    Акцентът наистина пада върху Русана и обърканите й мисли. И аз все търся смисъла, ту го намирам, после пак го отричам.И на мен ми се е случвало странични хора да ми посочат някои хубави черти у мен, за да ги видя и аз, така и Русана разбира, че има душа. Наталия ще си върне детето, а Русана ще престане толкова да се вглъбява и да рови постоянно у себе си. Ако трябва да развия линията на Наталката ще се получи съвършено друг разказ. За сега се изчерпах
    Отново ви благодаря, вашето присъствие и коментари наистина означават много за мен!
  • Мога да се съглася с Кадир, че посочва смисъла и посланието ти на разказа, но не мога да се съглася, че това послание не се изгубва в акцента върху живота на Наталия.
    Или финализирането на посланието трябва да не бъде обезличено по начин, който според мен е малко претупан или финала трябва да бъде друг.
    В случая Русана е все още слушател и нищо не подсказва, че тя ще бъде съпричастна, освен в разсъжденията си. Какво от това, че някой е заплакал за някого, след като после не му е подал ръка, а го е направил за да осъзнае собственото си положение. Това " да помогнеш на някого" се размива само като констатация.

    Не споря, Кадир, изказвам мнение в случая. Имам някакво по-особено мнение за финалите на произведенията. Те трябва да са обобщението и частта, която дълго време кънти в читателя. Според мен тук не е е постигнат този ефект.

    п.п. Извинявай, Пепи, че се разбърборих,но...
  • И аз си мисля, Пепи, че този разказ стои малко незавършен.
    Мисля си, понеже познавам история подобна на героинята ти Наталия. Била съм свидетел на борбата на една такава майка да си вземе дето от дом, на психическия натиск върху нея да го остави, за да го осиновят, като се използваше безисходицата и. Но тя успя и след близо две години си го прибра. Възхищавах и се. И с каквото мога и помогнах.
    Мисля, че този разказ някак си трябва да се развие в тази насока. Макар, че разбирам посланието ти в момента, но в един момент акцента върху съдбата на Наталия е по-силен, отколкото този върху съдбата на Русана и някак си нагласата и очакванията (поне моите) са малко по-различни. Но това е субективно.

    Мнението ми е неангажиращо разбира се. Но знам, че ако го направиш, ще бъде въздействащо.

    п.п. Ако искаш пиши ми, ще ти разкажа историята с подробности.
  • Отворя ли тази страница, просто забравям за всичко друго.
    Сладкодумка си тиии
    Продължи го, Пепи, стои ми малко незавършено, а е толкова интересно...
    Прегръдки!
Random works
: ??:??