Свободен полет /ранни - може би - мемоари/ - 10.

5.

Тогава за пръв път ходих на Ботевия поход.

От училището го уредиха. Трактор с ремарке, палатки, лекар… Ние – с раниците. И някой грош в джоба, де.

Та заминахме за Козлодуй. На сутринта се появи „Радецки”. Аз вече го познавах, Нейде в шести-седми клас ни водиха на конференция на младите читатели в Русе. Разказвах ви вече…

Ето ви майската утрин, „Радецки”, ние, възрастни, митинг, гръмки слова, после команда и… напред!

Ние с раниците, в края на огромната колона – няколко хиляди души, накрая машините с помощното оборудване. Палатки имаше на Милин камък и на Околчица, ама колите си вървяха подире ни.

Спряхме на Матеев геран. От там ми е едната снимка – вече имах фотоапарат и се пробвах в тая област. Вървяхме, говорехме си, пеехме – абе, наистина весело и интересно.

В Софрониево се обадих, че няма да съм с групата. Попитах тук-там, посочиха ми една хубава двуетажна къща, влязох.

„Добър вечер! – „Добър вечер, момче! Ама у нас вече настаниха походници, място няма…”

„Аз съм, викам, на баба Сава големият внук…”

Охо! Като рипна оная ми ти жена…Сестра на баба ми. И веднага се намери стая – на втория етаж, дето е за гости. И ме изпрати на центъра – при мъжа си. Пък той кебапчия. Трака с машите, народът купува и лапа, музика свири, танцуват, приказват си… Представих му се, а той напълни един плик и ме прати да ги занеса в къщата.

Качих се да поема въздух и гледам – едно момиче. Врачанка била, с приятелката си настанена тук, ама оная си намерила гадже и казала, че няма да се прибира, та за компания да излезем… Излязохме, разходихме се, танцувахме. После се прибрахме и аз най-честно и почтено захърках. По едно време ми се стори, че някой влиза, ама така спях…

На другия ден врачанката ми каза, че съм бил като буба – завил се и не усещам кой идва. Поради което ме изоставила. А домакинката разправила на баба ми, че цяла нощ бдяла над непорочността ми, защото усетила какви намерения има оная. Но аз съм бил примерно момче и хич не съм се поддал на посегателствата й.

Такъв будала съм си и сега…

После минахме през Борован. И се отбихме с една група при баба ми. Измихме се, хапнахме домати от лехата, засилихме се да догонваме колоната… И край нас мина тракторът ни. Отгоре седяха трима от нашите – с подбити пети. Та ни взеха, дори изпреварихме колоната – нали бързаха да разпъват палатките на Милин камък.

А после Околчица.

Специално ходихме в Йолковица – там е убит Ботев, до една купчина камъни. Не на върха, дето е паметникът, а долу. Наистина беше запомнящо се…

И сега има поход, знам. Но – къде ти ония хиляди участници… И грижата на държавата за патриотичното възпитание… И помощта за младите – да видят и изживеят историята…

Обаче, това е друга тема.

6.

Бяхме си шантави като ученици. Правехме какви ли не бели – но, кой знае защо, винаги в рамките на закона. Разказах ви какво беше училището. Новото – през 1970 година.
А дотогава бяхме в класическата сграда на гимназията. Позната в града отпреди 1944 година.
Големи кабинети, каменни стълби, удобства… По биология, например, имаше два кабинета. С лаборатория. Където правехме опити – всякакви.Например, рефлекси проверявахме.
Връзва се кабелче на жабешко краче /отрязано/, пуска се ток, а то се свива. Правихме веднъж дисекция на жаби. Всеки трябваше да донесе по една.

Ние отидохме до реката и с прашката изчукахме маса жаби.
Занесохме ги на бабата на Иво. Тя ни показа как да обелим крачетата, после ги направи с ориз. Като пилешко бяха.

Ама после не съм ял други. Консервативен съм.
Дай пържолата, чиито краища висят от чинията… Пък ти си яж деликатесните жабчета, охлюви, скариди и тем подобни.

Та занесохме жабите. Пътем взехме и една водна змия. Не знам защо, ама се намери приложение.

Да, да – за момичетата. Плашихме ги…Пък сетне изпуснахме змията и тя се завря нейде из кабинета. То там шкафове, сандъци, хранилище…

Следващия час си дремем кротко по география, влиза лелката и вика момчетата при директора.
Оная змия… Водната, бе – да вземе и изпълзи. И баш когато девети клас имали биология.

Писъци…

Хайде да ловим змията!

Що не?

По-интересно е от географията…

Ама не я хванахме.

Умряла ли е после, измъкнала ли се е – не разбрахме. Изчезна…
Пак в тая биология имаше скелет. Ивчо по име. Пишеше му го с химически молив на челото. Палав скелет.

Представете си – правим лабораторно, навела се някоя мацка над микроскопа, потупване по рамото, обръща се…А Ивчо положил нежно длан на крехкото й рамо и се хили…

Старата гимназия си е пак там. От едната й страна е старото читалище – от началото на миналия век още.

Стабилна сграда, със салон вътре, голяма библиотека горе… Сега някакви чиновници са се разположили там. А залата – кино и театрална… Кой я знае!

Зад читалището имаше две къщи. Едната не помня какво беше, в другата разположиха музикалната школа. И фотото. Та веднъж, както играехме напрегнат мач, заложиха топката за наказателен удар. Ама какъв фалц…

Топката изви, мина над оградата и право във витрината на фотото…
Та я платиха бащите ни, а нас един проклет математик искаше да ни остриже, но не стана…

7.

Старата гимназия наистина беше стара. Тоалетните бяха навън. Класически и те – ниска бяла сграда, висока стена, 4-5 кабинки вътре, два входа, разбира се. Ние се отбивахме там и за по една вода да източим, и по един фас да дръпнем. Имахме организация. Клуб на пушача – „Фас“. Със знаменце, с устав…

Ей го – пафкаме си веднъж, някакъв заек кротко си пикае, влиза оня математик Боци Велев… Замръзнахме! Що не си ходи в даскалския кенеф, ами тук… А той се скара на заека: „Не те ли е срам! Да пикаеш, дето хората пушат…“

Разбрахме, свихме уши и се изнесохме…
И в новата гимназия намерихме място за клуб „Фас“ – точно зад една сграда, останала в двора /след година я бутнаха/.

Беше и склад, и някакви кабинети имаше там.

Ама не по трудово.

То какво трудово – учехме разни техники. Трактори, комбайни…
Ходехме и на практика в ДЗС-то. Даже сме карали там първа лятна бригада – след десети клас. Градина с овошки, гаражът с машините, на поляната опънати палатки…
Романтика!
Ама тия трактори трябваше да ги изучаваме.Пък ние… интелигенти.
Коли, мотори… Но селскостопански машини…

Преподаваше ни един образ – дребен и вреден. Пепи Ганчев – помежду нас. Викахме му Малкия Мук или Пипин Къси. Като се разбеснееше – подскача, а носът му трепери.
Обичахме да му правим номера.

Кой ли забеляза, че като стигне до вратата, хваща се за закачалката вън, завърта и отваря… Та маскирахме между палтата кабел, другият му край – на дръжката.
И, като усетихме, че Малкият Мук иде – завъртяхме едно динамо…
 Втурна се с рев, грабна частите на трактора, дето беше в кабинета и взе да ни замеря.

Добре, че беше учебна машина – цялата от гумени чаркове…

И футбол сме играли в училище.Ами зима, студ, кому се тича навън? Та едната врата в единия край на коридора, другата насреща. Атаки, финтове, бърз удар с всичка сила – с палеца на десния крак… Гол! Точно попадение в стъклената стена на библиотеката.
Та пак при директора…

Ние редовно си ходехме при Митко Пешев. Свестен човек беше.

Веднъж в междучасието се разигра поредна битка в класната ни стая. На третия етаж, последната стая. А директорският кабинет – на първия, под нас.

Цъфи Пушека се ядоса на Румен, взе чантата му и я изхвърли през прозореца. Обаче, тя не била неговата, а на Краси. И той взе чантата от чина на Цъфи – и подир неговата. Да, ама Цъфи седяла на чина на Силвия и, естествено, не била нейната чанта…

Та захвърчаха чанти…

А при полета си се изсипваха и като красиви бели птици се рееха тетрадки и учебници.

Пък в това време при Митко Пешев имало някакви инспектори от Враца…

И като завалели чанти, тетрадки, учебници, бележници… Някои направо през прозореца влетявали. А за послето няма да разказвам… Но ние си му се извинихме.
Отде да знаем, че има гости?

И – чантите са виновни. Не си стоят по местата – можеше само с една хвърлена да минем…

8.

Да кажа нещо за учителите по литература. Игнат Николов е сред тези, които отдавна са в по-добрия свят. И хич не се и сещат за нас. Но ние сме длъжни да ги помним – с добро или лошо.

Васил Станчев е жив. Но е в старческия дом в Попица.

Та…

Игнат Николов и Васил Станчев ми преподаваха по литература. Николов почина – по-млад от мен сега. Точно, когато завършихме.

Станчев го видях миналото лято, малко преди да почине. Сух, жилав, свеж като кисела краставичка.

Различни БЯХА по маниер – Николов някак си по-изтънчен, по-мек в обноските. Което не му пречеше да пише двойки.

Станчев – по-рязък, по-саркастичен /понякога отровен дори/.

И двамата – аналитици, любители на неочакваното, търсещи, непозволяващи си да работят само с учебници и „помощна литература”.

За тях на първо място беше прочитането на творбата, а после всякакви работи с нея и около нея. Което тормозеше зубрачите – налагаше се да мислят…

Пък и проклетият живот е така сложен. Изисква не повторение, а жива реакция, работа с мозъка…

Но – от тях го научих…

9.

А ученическият живот ни се струваше тежък – сутрин ставай, отивай на училище /нямаше тогава две смени/, връщай се, учи, в къщи помагай, после малко време за туй-онуй /най-вече разходки, с приятелчета, кино/, вечерта четене и… сън…

На сутринта пак…

Тежкоооо…

Докато не свърши този период. И разбрахме – наистина в сравнението се познава. Защото следващите периоди се оказаха наистина тежки. И то градирани – от тежък период към по-тежък. Отговорен го кажете, добре… Но отговорността е тежест…

А за какво отговаряхме като деца? Или като юноши? Като младежи?

За себе си…

За учението, за външния вид, за домашните задължения, за любовта…

Все лични неща…

После дойдоха отговорностите за други – за жена, за деца, за възрастните родители и близки…

И ученическото минало вече ни се виждаше леко, приятно, най-прекрасен период в живота…

Събуждах се към 6 и нещо. Няма как – баща ми станал, майка ми на крака, брат ми се протяга на съседното легло…

Скачам, обличам се. Връщам на библиотечните рафтове четената под одеялото книга. Чантата е готова – само се оглеждам дали нещо не съм забравил. Случайно… След толкова години опит – просто автоматично вземам нужните неща. В гимназията това са химикалки /две, за всеки случай/, бележник /проверяваха на вратата/, учебници и тетрадки, евентуално за физкултурата кецовете в найлонова торбичка /модни тогава/…

Слизам в кухнята, почвам да лапам. Най-често дори без да погледна какво има на масата. Знам, че ще е вкусно, че ще е много, че ще е съчетание на сладко и солено. Мекици, палачинки, бухти, всякакви сладки /като се сетя за едни, правени с така наречената „вътрешна мас” от прасето/, сирене, салам /ама оня, не тия ментета с отрови!/, масло, мед, сладко… Колко вида сладка имаше… Колко вида…

Баща ми закусва заедно с нас. Но своя храна – която чак сега разбрах колко е здрава и полезна. Най-вече супа с хляб надробен. Не голо кафе, не някакви кроасани, не мазни баници с извара. Баница – когато имаше – беше със сирене или тикви. Но не мазна, а сочна, нашенска…

И кафе пиехме – още от седми-осми клас. В единадесети, когато четях за изпита по химия, за ден изпих тенджерка с кафе. Едва ли не с хляб… Свикнахме му – пиехме всякакво. Дори разни ръжени заместители /имаше период, когато кафе липсваше на пазара/, че даже с чешка цикория, да не забравя „Инка”-та…

После излитахме…

Училището е на две пресечки. Трябва да се стигне до 7,00 часа. И стигам. Фуражката прелита от джоба върху главата, обувките са долъснати в крачолите зад коленете, чантата примерно взета в ръка…

Съучениците се строяват, заемам мястото. Започва утринната гимнастика…

Да, опитвахме се да кръшкаме, не успявахме и не усещахме, че има полза. Просто се доразбуждаш…

После влизахме – с фуражки, с бележника напред – пълна проверка.

Към третия етаж…

Нашият кабинет беше в дъното, до задното стълбище, където се намираше и библиотеката. Просто заградили фоайето със стъкло и станала библиотека.

В единадесети клас останахме 19 човека. И често се случваше да дежурим – по двама, за два месеца ти идва редът.

Гъбата да е изпрана, дъската измита, тебешир донесен…

Не се замеряхме с него – нямаше смисъл после и пода да чистим. Дъската миехме с вода, в която наливахме оцет. Той – киселина, надрасканото е основа /тебешира/, краен резултат е разтваряне, неутрално вещество, газ… Практически познания по химия…

Сетне следваха часовете. По шест на ден, после имахем допълнително математика. Нали математическа паралелка…

Изобщо – дължа много, изключително много на училището като институция /”Цани Гинчев”, „Климент Охридски”, „Васил Левски”/ и на учителите като личности…

Поклон!

10.

И още много, много има да разказвам…

Обаче – до тук…

Останалото го има в „Три шишета в машината на времето”. Някои глави дори съм прехвърлил, тъй като идеята беше там да разкажа за казармата и университета, пък се поувлякох.

Е, така си е – потокът на живота е бурен и спокоен, криволичещ и разлят, дълбок и плитък, изненадващ и спокоен…

Защо го разказах ли?

Не зная…

Просто е станало…

Има и други случки и цели събития. Но – тях запазвам за себе си. Много неща от живота са само за душата ни… Там, в тихите плаващи пясъци на миналото, потъват тези моменти, минути, часове, дни, че и години, които не ни се нравят. Или дори се срамуваме от тях…

А и тези, които са чужди… Които просто нямаш право да разказваш, тъй като принадлежат на друга душа…

Добре, че почти всичко в живота ми е отпред. И мисля, че поне до завършването на Университета по-голямата част от живота ми е достойна за разказване…

Дори така свободно…

КРАЙ