Сянката на миналото
- Кой си ти? - запита младежът.
- Не ме ли позна? - отвърна Сянката. - Аз съм това, което съм.
- Какво си ти?
- Аз съм твоят най-добър приятел. Аз съм най-страшният ти кошмар. Аз съм ти.
- Не! - прошепна младежът.
- Аз съм твоята гордост. Аз съм твоят гняв. Аз съм твоето високомерие. Аз съм твоята омраза. Аз съм твоят страх. Аз съм ти. Ти и аз сме едно.
- Не! - отново прошепна той.
- Искаш ли да видиш лицето ми? - запита Сянката. - Погледни!
Младежът вдигна поглед към тъмната фигура пред себе си и видя своето собствено лице.
- Ти не си аз - каза той.
- Нима? - отвърна Сянката. - Погледни!
Пред младежа се появи позната картина. Той видя себе си. Себе си и жената, която обичаше. Която също го обичаше някога. Видя раздялата им. Видя своята гордост. И своето падение. Видя нейната болка. Видя сълзите ù. Усети собствените си сълзи. Плачеше.
- Виж - прошепна Сянката.
Картината се смени. Младежът отново видя себе си. Видя също майка си и баща си. Видя тяхното разочарование. Видя своето високомерие. Видя тяхната мъка.
- Погледни - отново прошепна Сянката.
Картината отново се смени. Младежът видя себе си и своите приятели. Видя огорчението, изписано по лицата им. Видя своя гняв. Видя как те му обърнаха гръб.
Всеки спомен беше изпълнен с болка. Всяка дума го пробождаше в сърцето, смразяваше го като удар на ледено копие, изгаряше го като огън. Той падна на колене, ридаейки.
- Махни се от мен - прошепна. - Остави ме!
- Не ще ме отблъснеш със закъснели сълзи - отвърна Сянката. - Аз съм част от теб. Цял живот бяхме неразделни. Цял живот се вслушваше в мен. Единствен аз останах с теб до края.
Младежът вдигна поглед. Вдигна поглед към своята омраза. Вдигна поглед към своят страх.
- Ти отблъсна всички от мен.
- Не - отвърна Сянката. - Ти сам го направи.
- Ти ме накара!
- Не. Решението беше твое. Аз просто бях до теб. Аз ти нашепвах какви слова да говориш. И ти ме послуша, обричайки се по този начин на самота и забрава. Никой не ще те запомни. Никой не ще отрони сълза за теб, когато Тя дойде да те прибере с ледена целувка. Ти ще бъдеш сам. Сам с мен. Сам със своята лудост. Сам, докато Тя не дойде за теб. За смърт ще молиш дълго преди Тя да ти дари целувка.
- Не - каза той, сетне отново сведе глава и тъжно прошепна. - Простете ми!
- Не остана кой да ти прости - просъска Сянката. - Тя целуна всички тях. Остана само ти. Останахме двамата заедно. Не ще избягаш от мен, защото аз съм ти. Нямаш избор.
- Истина говориш - каза младежът. - Не мога да избягам от теб. Но вече разбрах. Избор има.
- И какъв е той?
Младежът се изправи и се приближи към Сянката.
- Да те приема. Да те приема в себе си и да забравя за теб. Прощавам ти!
При последните си думи той прегърна Сянката и двамата се сляха в едно.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Маринов Всички права запазени
