Съдбовни години - роман - глава пета

Диян имаше приятел ключар, на когото имаше доверие, не само че щеше да свърши работа, но и да запази случая в тайна, понеже не знаеше как ще се развият нещата …
По пътя му обясни деликатната ситуация.
Пред него стоеше проблемът как да процедира по нататък със Стела, а именно да съхрани нейното спокойствие. Всичко за него беше неясно, имайки предвид, че ще бъде сама и няма кой да я наглежда, а беше обещал вниманието си към нея. Струваше му се, че нещата около младата дама са забулени в някаква злокобна тайна, а това го притесняваше, дори и смущаваше.
Беше му ясно, че не я познаваше… Забърка се с нея и живота ù, но сърце не му даваше да я остави, да се хвърли в морето, дори и още по лошо – самотата която ù предстоеше. Пред него бяха работата и ангажиментите, най–важните неща в живота му, а и неприятната раздяла с Димитрина все още живееше в него, въпреки че си постави за цел да я забрави, което не беше проблем.
Въпреки вярата, че нещата ще се оправят, пред него възникваха  проблемите около Стела, а те бяха факт.
Мислите му бяха прекъснати от ключаря Петър.
- А кой ще се грижи за нея? Струва ми се, че този проблем е доста труден и не знам как ще го решиш! Не ти ли се струва, че ситуацията около тази млада жена е загадка и най–вече, че си няма никого на този свят? Мисля, че е абсурдно. Не се ли замисли по този въпрос? Какво ще кажеш?
Диян го погледна стреснат от логичния въпрос. Присви замислените си очи, прокара ръка през темето и преглътна трудно. Изкашля се със затворена уста и въздъхна шумно.
- Да, да! Прав си, Петьо! Ситуацията е доста сложна и заплетена - Ако наистина е така… но кой ли знае? А твърди, че наистина е сама - замисли се, погледна приятеля си, присви наново очи и на лицето му се появи кисела усмивка. – Ако е така и се страхува от някого?! Какво ще кажеш? Не е ли възможно?
- Ами ако е така, какво ще правиш? Та ти не я познаваш! Не знам какво да кажа и посъветвам – погледна го с разтворени очи и задиша учестено. – Чувствам, че тръпки ме побиват, след като отворя апартамента ù. Имам някакво неприятно усещане. Не знам! Но ще отворя, обещах ти, както и за мълчанието. Ако ти се наложи помощ от моя страна, имаш я!
Положи ръка на рамото му и се усмихна приятелски.
- Благодаря, приятелю! – отговори Диян и се усмихна – Каквото и да стане, знам, че мога да разчитам на теб. Искаш ли да изпием по една бира, преди да свършиш работа.
- Какво стана с твоята приятелка Димитрина? Как е тя?
Диян не очакваше този въпрос, който му подейства зле. Замълча и въздъхна, изкашля се и на лицето му се появи неприятна гримаса.
- Какво ти стана?! – попита ключарят. – Да не сте се скарали?
Двамата бяха седнали в кафенето, намиращо се близо до дома на Стела.
- Разделихме се окончателно – отговори с неприязън Диян и разказа за случилото се.
Бирите бяха сервирани.
- Наздраве, Дидо!
- Наздраве! – отговори нашият приятел и се замисли.
Отпиха и настъпи кратко мълчание.
- Разбирам, какво те притеснява – каза неочаквано Петър.– Убеден съм, че става дума кой ще бъде около Стела, за да не направи някоя глупост, докато си вършиш работата. Познах ли? – попита той и се усмихна.
- Да! – отговори кратко Диян.
- Знаеш ли? Ще уредим този проблем! – усмихна се занаятчията. – Имам някого предвид, така че успокой топката.
- Ти сериозно ли говориш?! – попита учуден и изненадан Дидо. – Свали огромен камък от душата ми! Ще ти бъда вечно благодарен! – и положи ръка върху рамото на приятеля си.
- Няма защо! Нали за това сме близки? – отсече той и се усмихна.
- Петьо, искам да ти платя предварително за работата.
Разбраха се и оправиха сметката.
Качиха се горе.
Докато ключарят си вършеше работата, Диян се обади на баба Мария, за да види Стела.
Тя беше легнала и очите ù бяха отправени в една точка на тавана.
- Здравей! Как си? – попита той.
Неочаквано се обади баба Мария. Беше разтревожена. Ключарят го викаше спешно. Диян се извини и излезе.
Приятелят му беше изплашен.
- Какво има? Какво е станало?! – попита притеснен Диян.
- Там… там… вътре има труп! Не знам дали е мъртъв!
- Какво?!
- Влез! – и посочи с трепереща ръка към апартамента.
Дидо влезе с бързи крачки. В хола на жилището лежеше млад мъж – около двадесет и пет годишен със забит нож в корема. Бабата влезе след него разтревожена.
- Боже - е - е, какво е станало?! – подвикна уплашена и положи разтреперената си ръка на устата.
Диян я прегърна през рамо.
- Познаваш ли го? – попита я той.
- Аз, аз… не знам какво е станало, не съм го виждала? Боже-е-е!
- Моля, никой да не пипа нищо, докато не дойде полиция и бърза помощ!
Той се приближи до трупа и напипа пулса му.
- Жив е! – каза той и се обади на полицията и бърза помощ.

Следва продължение...

                                                                           автор: © Николай Пеняшки - Плашков