Тази нощ морето изхвърли бутилка на брега. Утринта тя покани на гости всички лъчи и засия като малка слънчева принцеса. Старият моряк, който все по-трудно виждаше , се удиви на блясъка й:

   „Какво ли е това? Може би  тук е написано къде е морското съкровище, което търся цял живот?” Той още един път се взря в бутилката и я погали с поглед. Все още не смееше да я докосне. Знаеше ,че когато докосва нещо ново и скъпо, винаги като сенки до него го дебнат мъката и страданието. А вътре в бутилката като малка  царкиня в стъклен замък,  танцуваше в своята стегната бяла рокля едно малко листче.

     „Цял живот търсих Съкровището и толкова ми се иска сега тук на това листче да пише къде е. Няма да мога да го открия сам, но ще изпратя своите внуци. А може пък да е бележка на някой корабокрушенец?...”

      Но нима можеше той да го спаси, нима имаше вече сили да плава в бурното море?! С трепет докосна бутилката, отвори я  и разгърна плахо листчето. И в този миг го плисна силно бурната вълна на един неукротим спомен. Спомни си за своята младост, когато и той бе попаднал на непознат остров и нямаше кой да му помогне. Здравата му яхта бе потънала ,а заедно с нея и неговата вяра. Беше останала само нетрайната пяна на надеждата, която се стопяваше и изчезваше. Тогава той написа своето послание на едно листче и го запечата  в бутилката, заедно с последната си капчица вяра. После дълго чака, но никой не дойде да му помогне, може би никой не бе намерил бутилката, може би тя не бе стигнала далеч, може би я бе разбила  някоя яростна вълна в някоя остра скала...

      После си спомни как гледайки се няколко денонощия очи в очи със смъртта, най-после реши сам да потърси изход и да се измъкне от този остров. Трябваше сам да намери материали и да скове нова и по-здрава яхта и най-важното да намери начин да оцелее още няколко денонощия, докато премине Бурята. Така и направи...

   Защо го връхлетя точно сега този спомен, когато с треперещи ръце разгръщаше листчето на незнайния корабукрушенец?

   „ Само ти си този, който може да ми помогнеш, който откриеш пръв бутилката. Ще намериш начин, а ако сам не можеш, ще откриеш смели хора и ще ги изпратиш тук на този безлюден остров  на който умирам, който се намира... Не те познавам, но ти вярвам . Обичам те! Знам, че само ти ще ми помогнеш!...”

   Старият моряк препрочиташе бележката, а сълзите като малки чайки кацаха по миглите му. Той не знаеше защо плаче. Имаше нещо до болка познато в тези думи, в тази бележка... Господи, та това бе неговата бележка! Той я стисна още по-силно  и я сложи да сърцето си. Наистина  това бе неговата бележка, която толкова години беше плувала в незнайното море, мятана от бездомните вълни , за да стигне пак при него. 

  „ Само ти си този, който ще ми помогнеш” –препрочиташе той.

Господи, та той наистина си бе помогнал сам.  Сега, след толкова години, сякаш го осъзнаваше по-ясно. Наистина сега,  в последните си дни, когато много скоро го очакваше една друга – много по-силна и  неизбежна вълна – смъртта, той откри Съкровището.  Да, това бе Съкровището, колкото и да не му се вярваше... Съкровището, което търсеше цял живот.  Неговите думи, написани в онези дни на отчаяние, струваха много по-скъпо и бяха много по-ценни от всяко друго съкровище. 

   „Вярвам ти, обичам те”- препрочиташе той най-скъпите думи в този живот.

  Да вярва в себе си, да се обича ...

     За да може да вярва в другите, да ги обича...

        За да могат да му вярват, да го обичат –

прииждаха като пенливи вълни неизказаните думи. „Да” - припяваха като бели чайки мислите му...

    Всичко бе толкова просто и ясно и се съдържаше в толкова малко думи. Но в тези малки думи бе най-голямата сила.

  Да, това наистина бе търсеното Съкровище. Той го бе намерил още в онези часове на мъка и страдание, но не го бе познал.

  „Вярвам ти, обичам те...” – сякаш пригласяха далечните вълни. 

     Старият моряк продължаваше да притиска до сърцето си това вълшебно малко листче. Чувстваше се щастлив и спокоен повече от всякога.  Вече знаеше ,че е открил своята мечта- Съкровището и сега спокойно можеше да си иде от този свят.

       Едно малко дете си играеше наблизо. То си правеше пясъчни замъци.  Беше събрало най-шарените миди и от тях си бе направило своите царе и царици, а от зелените водорасли – царските градини. 

       -Дядо, харесват ли ти моите замъци?

       -Харесват ми, харесват ми мило дете.

       -А какво е това блестящо нещо в ръцете ти, дядо?

 Ръката му потрепери, той изпусна бутилката върху една скала и тя се счупи, но в другата си ръка продължаваше да притиска своето листче - съкровище.

        -Беше бутилка, дядовото. Внимавай да не се порежеш.

        -Няма, ще внимавам, дядо. Благодаря ти. Ще взема тези стъкълца за моите пясъчни замъци. И без това имах всичко, но си нямах Съкровище. Тези късчета стъкло ще са моето Съкровище. А когато стана голям, аз ще открия най-скъпото и най-голямото морско съкровище.

Старият моряк започна да се смее от сърце.

        -Защо ми се смееш, дядо? А какво е това смешно бяло листче, което притискаш толкова близо до сърцето си? Защо не го хвърлиш, дядо?

         -Защото това е моето най-голямо морско Съкровище, а може би и твоето и на всеки...Това е истинското Съкровище!

         -Сега пък аз ще ти се смея , дядо. Какво ти съкровище?! Та това е просто едно малко и  смачкано листче.

          -Ходиш ли на училище, дядовото?

           -Да, вече  съм в 1 клас.

           -Значи вече можеш да четеш. Виж, тук е написано името на Съкровището.

Старият моряк отвори листчето и му показа двете последни кратки изречения , с които завършваше писанието.

„Вя-рвам ти !” -3 срички ! „О-би –чам те!”– 4 срички! - каза през смях, сричайки детето.

         -Това не е съкровище, дядо! Това са само кратки изречения с по две думи. Искаш ли да ти кажа по колко букви имат, от колко гласни и съгласни се състоят? Искаш ли да видиш, че аз знам всичко за тях? АЗ ЗНАМ ВСИЧКО!

„АЗ ВЕЧЕ ЗНАМ ВСИЧКО” – мислеше си старият моряк.      А когато се обърнаха да видят още веднъж дали стъкълцата подхождат на пясъчния замък, една бясна вълна ги изплиска и го разруши и отнесе всичко в дълбокото и непознато море. Детето се натъжи, а старецът го прегърна.

      Вярвам ти, обичам те, мило дете. Не плачи и запомни, че в тези думи се крие съкровището. Вярвай си! Обичай се!... Слънцето вече залязваше, а старецът и детето си тръгнаха, хванати за ръка, носейки с тях най-голямото морско съкровище...