17.12.2004 г., 2:06 ч.

Сън в релността 

  Проза
1340 0 1
1 мин за четене
      Чувствах студенината по тялото си. Стъпвах внимателно, бавно в лепкавата кал, с поглед, впит на метър пред себе си. Улицата, сгушена между два реда олющени къщи, извиваше в причудливи форми и се губеше , погълната от бездънната паст на мрака.Лееше се пороен дъжд, капките болезнено шибаха надупчената мушама на гърба ми, пронизваха ме като невидими ножове, обливаха ме непрестанно, продължително, безспир...Усещах киселия вкус по мокрите си устни. Дишах трудно;въздухът, напоен с отровни изпарения, пареше гърлото, изгаряше трахеята ми и бясно пулсираше в такт с учестения ритъм на сърцето...Бях сам. Сградите,скупчени наоколо, ме гледаха глупаво с мъртвите си прозорци, размазани под тежката водна завеса. 
       Търсех да зърна нечия фигура, силует на човек, зает с мислите си...Но хората ги нямаше, нямаше ги и всичко останало губеше своето значение...те бяха изчезнали, бяха изчезнали и мислите, и мечтите им, съществувах само аз, целият порой се сипеше върху мен, капките експлоадираха и дупчеха тялото ми, стичаха се и се смесваха със собствената ми кръв, а зад гърба стъпките чезнеха, попили в калта...Почувствах нечие присъствие, вдигнах очи към небето и погледът ми се замрежи...Земята се залюля. Сградите се наклоняваха застрашително, коленете ми се подгънаха и се прострях на лице. Повече не успях да помръдна, нещо ме теглеше надолу, всукваще ме, дъхът ми секна, сърцето ми биеше до пръсване, дланите ми се вдървиха, конвулсивно вкопчени в меката пръст...
       ...Тогава се събудих. Къпех се в пот, пръстите яростно стискаха края на завивката.
       Бавно се изтъркули една минута. После втора...Мускулите ми се отпуснаха, дишането нормализира. Усмихнах се.
       "Господи, какъв кошмар..." 
       Изправих се, без да бързам, протегнах се, прекосих стаята и разтворих мокрите прозорци.
Валеше. Вятърът носеше в себе си кисел аромат. Усетих как студенината прониква през тялото ми и вече се канех да затворя, когато видях мъжа.Той стъпваше бавно, внимателно и гледаше вторачено на метър пред себе си. Беше покрит с мушама. Внезапно залитна, падна по очи и остана да лежи неподвижно.
      Дъждът заличаваше стъпките...

© Христо Иванов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??