Събуди се леко и неочаквано, още не знаеше, че сънят го е напуснал. По лицето му кротко се стичаха сълзи, усети топлината по бузите си. Не знаеше реалност ли е това, или неспокойната мрежа на сънищата го държи още в плетката си. Очите му се насочиха напред в отсрещната стена и тогава разбра, че е някъде в средата между сън и действителност. Цветовете бяха ярки и наситени, очертаваха познатото лице на този, пред когото от две хиляди години се прекланяха милиони, милиарди човеци. Изпитите скули, брадата, блестящия поглед, лице на вестител и мъченик.
Кой ден е днес, помисли си все още насън той. Очите отсреща го гледаха около минута, бяха вторачени и го изгаряха с укор, от който не можеше да избяга. След това лицето се разми и настана тишина. Разбра, че се е събудил.
Погледна календара и нещо го присви в стомаха. Точно година от деня, в който баща му си отиде, забравил беше. Тогава му беше тежко, макар че нещата бяха ясни и за двамата. Последните дни само синият поглед, ясен и бистър го държеше силен, да беше се предал отдавна без този поглед. И когато краят беше въпрос на дни се появи една женица, която да помага в трудния му ден, а и да не е сам, трябваше да се посреща смъртта.
Тази жена беше дребна, миловидна, на годините на баща му. За един ден стаята, от която той не беше излизал се промени. Стана по-чиста, проветрива, дори уютна. Промениха се и баща и син, бяха смирени и спокойно очакваха раздялата. Една вечер, когато беше сам в съседната стая нещо прониза сърцето му. Лежеше да си отдъхне и тази болка в гърдите накара сълзите сами да тръгнат. Отиде при баща си, промълви - татко и захлупи клепачите му. Беше останал сам.
Преди седмица сънува странен сън - крадци бяха влезли в апартамента на баща му. От години живееше в друг град, на двеста километра от улицата, където беше израснал. Сестра му работеше в чужбина, апартаментът беше празен. Тогава в съня видя всичката покъщнина обърната наопаки. Злато, злато търсят, така го посрещна синът му в коридора до входа на апартамента. Защо и как бе попаднало там момчето му, това е сън. Разказа го на жена си и го забрави.
Два дни след работа тя го посрещна с думите, сънят ти се сбъдна. Не можа да се досети. Крадци са разбили вратата и са влезли вътре. Нищо не са взели, но трябва да отидеш веднага, обадиха ми се комшиите от блока. Търсели са нещо скъпо, но не са го намерили, така му каза жена му.
Беше много тъжно това, което завари. Сякаш някой е бъркал в душата ти. Цял ден не излезе от къщи, докато всичко отново дойде на мястото си. А вечерта легна късно, беше излязъл навън, за да се отърси по-скоро от този неприятен инцидент.
И сега всичко това за миг премина през погледа му. Стана му ясно, няма да разбере истина ли беше това, което го озари тази сутрин. Или трудно преминаване от съня към реалността.
Но вече се почувства спокоен. И когато се надвеси с червена роза над вечното жилище на баща си, неволно се усмихна. Беше ранна пролет, птичките огласяха с гласа си тишината наоколо, земята дишаше освободена от зимния студ. Няколко сухи листа предпазваха от пролетния мраз двата синчеца, които се бяха показали из под пръстта.
Нямаше съмнение, гледаше го синият, бистър и ясен поглед на баща му.
© Любомир Николов Всички права запазени