Мъжете бяха с изопнати лица.Мъката и страданието се четяха у всеки поглед.При по-младите личеше и решимост за мъст.За поправяне на това огромно зло,сторено на България.Някъде там,в сърцето на Балканите,една малка държавица за 6 години бе водила 3 войни!Птицата на българската надежда първоначално не просто бе полетяла.Тя се бе издигнала високо,много високо.Нейде там над Тракия,над полетата на Одрин и Чаталджа.А сега същата тази птица лежеше окървавена,унижена,а крилете и бяха отрязани в онова омразно предградие на Париж,Ньой.

   Множеството бе заляло Лъвов мост.Хиляди войници и офицери не вярваха на чутото.Има събития в живота ни,които са толкова страшни,че трябва време,за да бъдат осъзнати.Милиони българи оставаха извън пределите на Родината!Какво по-страшно от това?!?

   -Да се разправим с правителството!-провикна се някой.Сякаш не го чуха.Спомените от Войнишкото въстание още бяха живи.Не им стигаше това,че българи от Поморавието,Македония и Тракия попадаха отново под робство,а сега и нова братоубийствена война.

   В това време Вазов обядваше със своя приятел Иван Шишманов в „Юнион клуб“,когато го извикаха.Първоначално гостът не схвана какво се случва.

-Войници търсят господина Вазова-каза прислугата.Поетът погледна първо приятеля си,после и келнерът недоумяващо.Последният доуточни:

-Чакат слово…Да ги успокоите заради Ньой…-промърмори той и  се отдалечи.Вазов въздъхна дълбоко,замисли се нещо и най-сетне рече:

-Шишманов,всички бяхме чули слуховете,че Родината ни ще бъде унизена.Повярвайте ми,вчера аз плаках с глас,както може би никога не съм плакал..

Погледите на двамата мъже се срещнаха.Шишманов нямаше как да коментира това откровение на приятеля си.Поетът се изправи и отвори близкия прозорец.Софийският въздух изпълни дробовете му с ноемврийска хладина.Хилядно множество стоеше кротко и безмълвно,очаквайки да получи надежда.А как Вазов да даде надежда,когато нямаше такава?!?...Това не бе по силите дори на Народния поет…

-Благодаря ви,добри българи,за овацията,която ми правите…С бодър дух трябва да посрещнем ударите на съдбата,без да се отчайваме,без да изпадаме в униние…Да бъдем всички убедени,че ще превъзмогнем нещастието си и ще създадем наскоро една нова,единна и мощно духовна България!Не се отчайвайте!...Жив е българският бог!Да живее България!-завърши Иван Вазов и тълпата пое екзалтирано думите му,като ги повтаряше многократно.

Вечерта поетът почти не яде.Мъката се бе изписала на лицето му.Сестра му Въла,която живееше при него заедно с дъщеря си,го познаваше добре.Поетът често бе тъжен и тя бе свикнала с това.Покрусен като тази вечер ,обаче,Въла не го помнеше.Иван Вазов си легна рано,но дълго не успя да заспи.По едно време видя в съня си починалата си майка.Да,това бе баба Събка,закрилницата на голямото им семейство.Цялата бе в черно,дори забрадката ѝ.Някъде в далечината зад нея,идеше една особено ярка светлина…

-Иване,синко,недей да тъжиш-рече тя и се прекръсти.

-Как да не тъжа,мале-отвърна ѝ поетът.-Цял един народ лее сълзи сега.Незмерима е българската мъка в този ден и..

-Знам,знам,Иване-прекъсна го баба Съба.-Но така е дадено от Бога,синко.Господ най-добре знае какво ни е  нужно.

-Но,мале-не се съгласи напълно поетът-затова ли гинаха българските юнаци по окопите?Да откъснат брат от брата…Ако сега в милото ни отечество ридаят,българите извън пределите направо не виждат смисъл от своето съществование…

-Господ знае,Иване.Господ знае-отвърна отново баба Съба.Смълчаха се за миг.

-Мале,-поде отново синът-гърците строят храмове,молят се.Явно е по-силна вярата им,нали?Затова ли Бог помага на другите,а не на нас?

Възрастната жена се поусмихна.

-Господ,който най-силно обича,него най-сурово наказва…

-Значи искаш да речеш,че Бог най-силно от народите на Балкана,обича нас,българите?-продължаваше да недоумява Вазов.

-Дори нещо повече:-поде отново възрастната жена-ако попиташ някой чужденец,той ще ти каже:“Остави ги българите,те са с робска психика“,защото според мнозина поганците са оставили незаличими следи у нас.Но това не е вярно.Истината е,че нашето племе винаги се е отличавало с дълготърпение,кротост и добрина,Иване,извънредно голяма добрина.Все богоугодни черти у характера…Българската душа е огромна,но от нея само по-голяма е добрината наша.Спомни си какви зверства вършеха нашите врагове по бойните полета.Това българин мож ли го свърши?!?Погледни в очите и ръцете на един обикновен нашенец.Че той не слага трошка лебец в устата си заран,ако първом не е нахранил добитъка си.Това е доброта,Иване.Нищо друго не е,а доброта…

Отново се смълчаха.Времето минаваше,а майката на поета не си тръгваше.И по-добре,защото Иван трябваше да осмисли чутото и да задава още въпроси.

-Значи искаш да кажеш,-продължи Вазов-че българинът е кротък,дълготърпелив и добър,много добър.И че това се нрави на Бога.

-Точно така.Затова страдаме.

-Но как?-продължаваше да недоумява синът.

-Нищо не идва даром,Иване.Чрез страдание плащаме богоугодните черти у характера си.И колкото и храмове да строят някои,колкото и свещи да палят у тях,няма по-голямо от обичта към брата.А ние това го носим у себе си от века и довека…И не се тревожи,сине,в някой далечен ден,Бог ще се сети и за нас.Тогава постепенно,година след година,век след век,всички българи отново ще се съберем под един покрив.Защото по целия Балкан ние сме любимите Му чеда-завърши баба Съба и за миг изчезна.Поетът се сепна и се събуди.По навик на шкафчето до леглото си,оставяше винаги тефтер за записки.Бързо се залови за работа.След няколко дни Иван Вазов написа първият си и единствен фантастичен разказ.В него след сто години Охрид и Одрин бяха български,а в Драма бе акостирал нашият военен флот.