Видях аз в съня си градина. Там птици на изгрева светъл песен пееха, на деня нов с надежда пригласяха и в любов ангели на вярата в човека думи светли редяха. И видях, че градината изпълнена е с цветя красиви и на слънцето изгряващо под лъчите топли и в милосърдие блестящи цвете до цвете, кое от кое по- пъстроцветни. И над тях дъга в небесата с цветове на вярата и надеждата в новия ден огрята, и ангелите пееха на тая дъга ария небесна в любовта идваща от техните божествени сърца. Небесата бяха разтворени там и от светлата им шир – нова, бяла и чиста светлина, искряща като сто слънца. И в пръски нежни огряваше нов света.

И сред тия пъстроцветни и ухаещи на пролет цветя, под лъчите на слънчева светлина и под цветовете на родена в надежда дъга, розата бе една и тя растеше по-нависоко от всички други цветя. В разлистилите й се листа, под слънчевата дъга, имаше капчици роса. В тия капчици роса, аз видях рая небесен и в тия пръски роса, в на розата разлистилите се листа, видях две огромни и свободни сърца – Бог да докосва човека във вечността.

Видях, вдишах и усетих в тая градина уханието на пролетта, докоснах аз нов родил се живота. И на слънцето под лъчите искрящи и на дъгата в цветовете блестящи видях на човека лика узрял за свобода на духа. Видях в сърце красота и дух непреклонен пред съдба, и душа чиста, като на дете в светлина. Туй бе човека сега,  родил се в пръските на живота нов и редяха до него в небесна ария ангели слова – " Свобода, свобода ".

И грееше над човека сега утринна звезда. Погледнал към тая блестяща звезда доловил бе уханието на родилата се от пролетната роза любов, блестяща от капчиците роса, цялата обляна в светлина. Видях в тая градина три неща – вяра, любов и надежда.

                                                                                           ***

Ралица стоеше на ръба на  моста, сам-сама в нощта. Долу реката беше придошла и водите ѝ бурно и шумно се блъскаха ту в единия, ту в другия бряг. Погледът ѝ бе вцепенен в една точка, като на тия хора които бяха видели твърде много в живота си и бяха твърде много загубили и сетне бе дошъл кошмарния ден на равносметката. Равносметка, която те караше или окончателно да се предадеш или да се изправиш и със сетни сили да продължиш напред. Тя не знаеше, защо бе сънувала тоя сън преди няколко безсънни нощи, но в тоя момент не я и интересуваше – искаше да се освободи веднъж завинаги от болката. Може би този сън бе искрица надежда, а може би просто сън, кой можеше да каже със сигурност. Но за нея нямаше надежда, не и този път. Затова Ралица бе взела решение. Там отвъд щеше да е свободна. Застанала все така на ръба, тя разпери ръце, като птица готова за полет и направи тихо своята съдбоносна крачка. Нямаше писък породен от нечовешки страх. Просто грохота на разбунтувалата се река в тъмната нощ и сетне вечния мрак.