*Сънят твори*

   Събуди се в необичайни обстоятелства. Пространството около него беше окупирано от хора, които не познава. Дори не беше в собственото си тяло. На всичкото отгоре беше толкова млад, че се ужаси от това, което видя. Не беше по-голям от 8-годишен. За миг се спря. Пое си дълбоко въздух и се огледа. Намираше се в кабинет. По физика? Дори не беше посещавал това училище. Имаше чувството, че това е поредното видение, което получава от години наред. Беше им свикнал, но явно не чак толкова. Имаше и страничен ефект, разбира се, но за това никога не му се говореше.

    Всъщност страничният ефект имаше допирна точка със стария му живот и хората в него. Всеки път след видение имаше чувството, че се намира в ръцете на онези хора, които се опитва да забрави толкова време. Бягайки винаги се блъскаше в миналото, сякаш не разбираше, че светът е кръгъл...

    Беше в кабинет по физика. Седеше до едно момиче, което много приличаше на онова, което се опитваше в детската градина да го направи свой приятел, като непрекъснато се боричкаше с другите момичета, за да не го доближават. Той дори не ѝ обръщаше вниманието, което беше заслужила с тази решителност да го притежава. Именно тук е и проблемът- не можеш да притежаваш никого, но дори и да можеш, ще го захвърлиш след време, защото хората са просто такива. В природата им е да се отказват от най-обичаното някога, за което са си съсипали живота, докато се борят... Така разсъждаваше винаги той. Това момиче му се усмихваше, учудващо,но не беше нахална и не му нарушаваше личното пространство. Това му стигаше да се концентрира върху случващото се. Към него се придвижи господин с престилка. Беше споменал, че обича да всява уважение у хората - и успяваше. Погледът му беше игрив. Помоли всички в стаята две неща: да решат задачата, написана на дъската, а след това да изобразят решението по техния си начин.

     - Интересна задача - мислеше той на глас, но повече шепнеше, защото го беше страх да не го накажат за неудобството, което би създал. След минути на разсъждение, той осъзна, че се взира в тетрадката на съседката си и осъзна, че тя го бута, за да го извади от транса, в който беше изпаднал. Извини ѝ се и продължи да мисли над задачата и решението ѝ. Очевидно нямаше да му бъде лесно. Имаха само няколко минути да я решат и изобразят. Той не успяваше, мислите му бяха се изпарили точно в този момент и се чувстваше предаден. Господинът с бялата престилка се приближи и го потупа по рамото, като го предупреди, че трябва да свърши нещо, иначе го чака наказателен "удар". Очевидно беше фен на футбола, засмя се, сякаш беше направил най-смешната шега на Земята. Ала само той се смееше и в смеха му имаше нещо плашещо, нещо много сериозно и заплашително, дори да беше обикновен. Замисли се колко ли време беше работил, за да постигне такъв ефект? Времето вървеше, а той нищо не измисли. Усети топъл поглед по себе си - на съученичката му. Деляха един чин от няколко минути и вече я чувстваше толкова близка, сякаш бяха си слели душите, сякаш чуваше гласа ѝ в съзнанието си, което го напираше да напише нещо върху бялата хартия. Не си позволи да я удостои със своя поглед, а продължи да се труди. Накрая осъзна, че времето беше свършило, когато Господинът дойде и го хвана за ръката, което не беше толкова нежен жест, на каквито бе свикнал, когато беше на тази възраст. Дори да не беше в собствената си кожа, тъжният факт,че и в това тяло има рецептори за болка, го разочарова. Не искаше да си представи какво ли толкова ще се случи с него...

   Не беше прав в това, като не смяташе, че някой на неговата възраст ще претърпи такъв шок, от който няма да успее да се възстанови цял живот. Дори не е въпрос на усилия, лична немощ, по-скоро е обреченост и предопределеност.