Сърце
Мартин вървеше по сивия булевард и се вглеждаше в лицата на хората. Те пърхаха като пчели, излезли от кошера, забързани към своите задължения. Някои сериозни, други - забили поглед в телефоните. Липсваше нещо в цялата тази атмосфера. Опѝта се да си спомни какво! Някакъв блед спомен го погали, като полъх от внезапно появил се бриз. Усмивка! Липсваше усмивка върху бледите им овални очертания. Това изражение, което показваше радост или щастие, бе потънало в архивите и можеше да го срещнеш само в старите филми.
Колко ли от тях бяха все още с истински сърца!? Един огромен концерн бе направил неподозирана крачка в медицината и от десет години успешно сменяха човешкото сърце с електронно. Така, те не се разваляха, не създаваха проблеми. На пазара имаше различни сърца. По-големи от нормалните, които да запълват гърдите и да те кара да се чувстваш значим, малки като врабче, които хлопат като миниатюрен крак в голяма обувка, сърца, които пеят мелодично и други безшумни, скъпи сърца с дълъг механичен живот, лесни за ремонт и поддръжка, икономични - за по-бедните потребители с дълготрайни батерии и тиктакащи като часовник, луксозни за всеки изтънчен вкус, които да задоволят и най-капризните клиенти - сърца за всеки джоб и необходимост...
Мартин вървеше прегърбен, увит в своето старо палто и се чудеше, как да се измъкне и този път от непрекъснатите молби и заплахи на жена си, да си смени най-после сърцето с електронно. Докторите го бяха предупредили, че не остава много живот на старото му и овехтяло човешко сърце и ако иска да продължи да живее трябва да го смени. А той не искаше. Обичаше да усеща живия ритъм в гърдите си, как се свива и плаче при вида на убита птица, усилването на пулса, щом го докоснат нежните ръце на жена му, разтапящо се пред детският смях на децата и внуците му, да го чувства леко като перце или тежко като стоманен чук, да усеща това туп-туп... туп-туп...
Щом стигна до църквата, на една пейка видя слаб немощен мъж, който се усмихваше и говореше на едно изпосталяло куче.
- Къде пак се загуби!? Ровил си из кофите, нали!? Колко пъти да ти казвам, че е опасно! Нали знаеш, че някой може да те отрови или да ти подхвърли бръснарско ножче мушнато в храната!?
- Разбира ли те, че така му говориш? - обърна се Мартин към мъжа.
- Умна животинка е! Всичко разбира! Ама пусти глад, търпи ли се!
- Ти ли си стопанинът му?
- Бездомни сме и двамата. Няма как да съм стопанин на нещо, което може да си отиде, когато си иска. Просто се подкрепяме. - усмихна се бездомникът.
- Ти се усмихваш? Все по-малко хора го правят. Явно още носиш старото си сърце.
- Това моето не е усмивка! Ти да беше видял как се усвихваше жена ми... Можеше да накара с усмивката си и трън да разцъфти, а смехът ѝ - лед да разтопи. Беше истинска усмивка, от тези, дето топлят и лепнат като захарен памук. Не като днешните, изкуствени, нелепи, а някои, като щастливи акули. Няма вече такива усмивки. А сърцето си е моето! Не си го давам. То е отмерило всяка крачка от живота ми. Изживяло е радост и мъка. Било е като отключен хангар, приют за любов и приятелства. Залоствал съм го и като крепостна стена, да не го раняват. Разбивали са го на парчета и парче по парче са го събирали. Винаги ми е служило вярно. Не ми изневери. Не ме предаде. Не ме излъга. В него живеят дедите ми. Днешните били модерни, безсмъртни и без слабости. Ами, че те слабостите правят хората. Безсмъртните са на небето, а земята е отредена за слабите. То, ако беше ненужно, Създателят нямаше да ни го даде. Той го е създал, за да има дом за него в нас, от там да ни слуша. Не си давам аз сърцето! С него ще си умра. Хайде! Да си вървим, приятелче! Време е да си потърсим подслон за вечерта! - подвикна бездомникът на кучето.
Мартин се загледа в очертанията на отдалечаващите се два силуета в тъмнината.
- Дръж се сърце! Не се предавай още! Някой ден, когато няма да съм тук, ти ще продължиш да живееш в сърцата на внуците ми - и родените, и тези, които все още не са се родили. Дано само дотогава хората се научат да подаряват сърцата си, а не да ги купуват!
© Росица Димова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Интересно!
-
Много топличко и човечно... Поздравче!
-
Благодаря, Костадин!🙂
-
Роси!
!!!Поздрав. -
Иржи, няма как да се спре технологическият процес, но дано преди всичко си останем хора! Благодаря за хубавия коментар!🌹
Благодаря, ЕйКей!
Радвам се, че ти е харесал, Миленка! Благодаря!🌹
Юри, опитвам се! 😊
Дейка, а ти си слънчево момиче! Благодаря ти!❤ -
Чародейка си, Роси!
-
Можеш, Роси! 😊
-
Хубав разказ за естествените човешки сърца.
-
Много интересна тема си "облякла" с разказа си,Роси! Усмивката е важна част от характера на човек, стига да е истинска, да не е просто гримаса! А сърцето...онова истинското- без него свършва живота! Гледали сме фантастични филми с роботи, с изумителна физическа прилика и поведение на човек, но програмирани без чувства във действията си. А във фантастиката се мечтае за сърца като резервни части за подмяна , когато истинското се е изхабило, само че в машините резервните части трябва да са точно като оригиналните, инъче няма да станат на мястото, а за електронните сърца се мечтае да има възможност за избор-по- голямо, пеещо, хлопащо, безшумно, икономично, луксозно...Стана ми мило за моето- такова е тихичко, не го усещам...Страхотен разказ!.
-
Обичам усмихнати хора, Петър и сърцати! Важно е да запазим човешкото, а той прогресът ще продължи! 🙂 А бръмбарите, много ме хапят! 🤣
Катя, най-тъжно за една майка е , да гледа как гасене детето ѝ. Ако тогава едно електронно сърце би спасила живота му, нека бъде. 🙂 Радвам се, че има хора и с друга гледна точка! Благодаря ти!
Пепи, 🙂🌹🍀. -
Поздравления!
-
Скоро по телевизията имаше интервю с младо момче на 23 години и неговата майка. Момчето от година е с електронно сърце. Говориха за друга жена, която от две години е така. В чужбина болните ги използвали само няколко месеца, а тук няма донори. Дожаля ми. Момчето се усмихваше добродушно и малко тъжно. Как се живее с мисълта, че всеки ден може да ти е последен? Не го пожелавам на никой. По-добре да има супер електронни сърца отколкото електронни цигари.
Интересен разказ, макар че моята гледна точка е друга.
Поздрави! 🙂 -
Прекрасно , РОСИ,...хайде сърцето не се вижда, но...усмивката - винаги и нищо не ни пречи да сме приятно усмихнати, ведри и добри.
И ако сърцето някога '' стане'' електронно, като цигарите,.. дали ще е страшно без сърце и без усмивка
А бръмбарите ти са добри,.. не им се карай -
Благодаря, Александър!
Мари, много бръмбари имам в главата май! 😊 Благодаря ти за високата оценка! 😊🌹❤ -
Уникален разказ, Роси!👏 Впечатлена съм, че ти показваш разнолик талант и от всяка тема можеш да сътвориш стойностна творба! Поздравления, скъпа!❤️
-
Много хубав и сърдечен разказ.
-
Миночка, много хубави и топли думи! Благодаря ти!🌹🍀
Зиги, развихрила се е фантазията ми! И аз се надявам това да си остане само един разказ от раздел фантастика!🙂
Благодаря, Генек!🙂 -
Хареса ми.
-
Хареса ми, Роси! За миг се ужасих какво наистина би било едно такова общество. Безчувствено. Много странна работа. Красиво си го разказала! Обаче аз, какъвто съм си оптимист, не мисля, че технологиите ще отнемат човешкото. Хората през какво ли не са оцелявали, и пак са го запазвали. 😊 Много увлекателно разказваш!
-
Роси, не знам какво да напиша под този уникален разказ, толкова надълбоко си стигнала, до най чувствителната тема, за сърцето. Този орган , който движи живота ни и ни кара да се чувстваме, като омагьосани, когато се налее с чувства. Изгаряме от вълнение, когато се влюбваме и то подскача, като малко дете. Четох и не ми се искаше да свършва. Понякога ми действаш, като наркотик. Поздравявам те!
-
Разумът и чувствата ни отличават от животните и от роботите! Благодаря, Стойчо!
-
Благодаря, Асе! Благодаря и за подкрепата! ❤
Младен, техническият прогрес все повече навлиза в живота, отнема от контактуването ни, разговорите... Дано не вземе и усмивките и сърцата ни! Благодаря ти!
Благодаря , Петър! 🙂
Поздрав, Краси! 🙂❤
Миг31, благодаря за хубавите думи!
Иви, Благодаря за откровеността ти!❤ -
Изгубим ли си чувствата, значи вече сме биороботи...
Поздравления за творбата, Росица! -
Полуфабрикат! Съжалявам, Роска. 💟
-
Росссиии, Росссиии дълбоко ореш и здрави и силни семена сееш! Радвам ти се много! Събуди моето заспало сърце и То с туп -туп, туп - туп зашепна:
"Трохичка някаква, мъничка, нищожна,
на искрица вечна от Божествена душа.
Сама по себе си Вселена невъзможна,
неделима капка... от морето на домa..." Благодаря! -
"Няма как да съм стопанин на нещо, което може да си отиде, когато си иска. Просто се подкрепяме." Великолепно.
-
Браво, Роси!
Браво! Нямам какво повече да кажа тук. -
Трудно е да се предадем докрай на техническия прогрес. А да продължим да съществуваме с изкуствено сърце означава именно това. Отлично си разкрила, Роси, до какво би довело това. Бъдещето е надвиснало като Дамоклев меч над главите ни. Поздравление за разказа!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Таня, благодаря!