Сърчица, звездички и други работи...

  Уж не мога да спя, но както си чета онлайн поезия съм заспал... И ти да видиш! Сънувам, че съм в отвъдното. Откъде разбрах ли? Ми просто, всичко е подредено, чисто и някак неземно.

Вървя си по пътечка застлана с бели камъчета и през няколко крачки има пейка, а до нея градинска лампа от тия с ковано желязо и голям фенер. На стълбовете са сложени в кошничка, пера, четки и ту флейта, ту цигулка, а бе всякакви музикални инструменти. Срещу мен огромна, бяла сграда с резбовани, дървени врати. Горе е сложен надпис-  "Академия за Изкуства". 

Изведнъж вратата се отваря бавно и какво да видя... Появява се Ботев, ама уж е Ботев, но не е. Куца нещастният човек, кракът му бинтован, а оня орлов поглед го няма. Очите му сякаш блуждаят в нищото и си мърмори нещо. Заставам усмихнат пред него, покланям се и го поздравявам:

- Прекрасен ден, Поете.

Поглежда ме с тоя поглед тип Моделиани и съобщава:

- Не съм поет и няма как да бъда!

- Глупости, по-талантлив български поет не съм чел! Сигурно ви боли кракът и затова сте в мрачно настроение.

- След връх Вола ме пуснаха да се обучавам в Академията. Вече не помня, колко години. Още на първото практично упражнение ни казаха  да тактуваме с крак, докато пишем поезия. Ей го на, виждаш, до къде я докарах, тендовагинит, артроза на глезенната става и разкъсване на Ахилесовото сухожилие. Дай да седнем на тази пейка, щото ме боли, пък и искам да ти покажа конспекта за да получиш звание Поет.

Сядаме на най-близката пейка и Ботев вади от кошничката върху стълба едно дълго руло със ситно написани редове.

- Ето чети! Аз ша взема да си сметна сричките и морите, и да видя, колко са ударени  колко не са.

След което вади един калкулатор и започва да чука бясно по клавишите.

Вземам списъка и чета. Докато чета, добивам и аз поглед тип Моделиани. Ми то има такива неща, от които всеки нормален човек ще стане разноглед:

Алитерация, литота, анжамбман, катахреза, апосиопеза, амфибрахий, литота, ретардация, експликация...

Вдигам глава и гледам Хемингуей стои пред нас. Налива се от едно шише в книжна торбичка и влачи след себе си същия ферман от глупости в конспектиран вид.

- Да имате случайно суши от риба тон?

От уважение станах на крака.

- Няма ме, защо ви е?

- Ами някакъв критик от изпитната комисия ми каза да ям суши, за да пиша по пълноценна проза. Не съм се вписвал в стандартите за образна проза, а и ме предупреди, че ако още един път напиша такъв кратък разказ от едно изречение, няма да видя звездичка в изпитната книжка.

Докато си говорим, край нас минава Бетовен и крещи:

- Идиоти, простаци глухи, да съм им композирал на синтезатор електронен вариант на Лунната соната... А може би искат и Х симфония на електронен дудук... Глухари смотани!!!

Гледам Леонардо и той взел една картина плюе и търка с пръст върху нея.

Отивам до него и питам:

- Маестро, при вас проблемът, какъв е?

- Не съм покривал изискуемите критерии на техниката сфумато. Същата работа и с Буонароти. Ела, Микеланджело, ела да кажеш на човека, какво искали, за да ти дадат диплома.

Не бях виждал толкова побеснял италианец.

-Вафанкуло, джендъри смотани!!! Имбечиле ке си мастурба, малък бил члена на Давид, било тенденциозно и мъжете били с нарушени права. Куести шоки, аз да не правя статуя на кафърски бивол. Кара мамма, ке ступидита!!!

Изведнъж... Дрън!

Отварям очи и на екрана мигащ надпис:

"Коледна промоция!!! Последното издание на Звездната Поетеса - Кичка Хлебарова известна в поетичните среди, като Минерва. Изданието е спонсорирано от нея и месокомбинат " Елените" в тираж 20 броя.

Побързайте, промоцията е валидна до 32 декември!!!"

Отдолу един хронометър отмерва години, месеци, часове, секунди, милисекунди, преди и след новата ера...

Дали пък да не си издам и аз новия епос "Краят остава за вас"?