Слънцето вече е високо над хоризонта. Лъчите му позлатяват палмовите листа, просторните, обагрени с нежни цветя поляни, превръщат многобройните фонтани във фойерверки от елмази. Цялата южна природа сякаш се наслаждава на собствената си разкошна красота и кара хората поне за миг да спрат да търсят небесния рай. Шумоленето на свежите листа шепнат: „Спри се! Раят е тук!”. Градината на двореца наистина може да съперничи с всички най-красиви места на земята. Изумруденозелената трева е подобна на кадифен килим, който примамва за почивка всеки гост на тези места. Фонтаните тук са безброй – те поразяват въображението с фантастичните си форми – всеки си има име и неповторимо звучене на водата. На дъното им блестят безброй скъпоценни камъни -  това е една традиция, която всеки дошъл тук трябва да спазва, да остави дар на един от фонтаните, за да се върне отново. Казано по-просто - да бъде поканен от царските особи. Тук там се виждат беседки, направени от слонова кост. На покрива на всяка една от тях са изобразени различни сцени от живота в двореца. Пътечките са издялани от рядко срещани видове мрамор. Пауните важно се разхождат наоколо като пъстрата им красота се губи из пищната растителност. Пеперуди с преливащи на слънцето крилца безгрижно пърхат из цялото това напоено със сладки аромати, благословено място.

             Танцьорката Таис се е излегнала под едно акациево дърво и замислено гледа близкото сияйно поточе. Тя се обръща рязко и хваща една чудно красива пеперуда, за да я разгледа по-отблизо. Крилцата й са небесносини с нежнорозови и сребристи нишки. „Искам роклята ми за следващия празник да бъде с тези цветове. Ще бъде много ефектно” помисли си тя, усмихвайки се вътрешно на неочакваната си идея. Таис се наслаждава на този следобед, почивката ù се струва много сладка след толкова много трудни дни – нейният господар имаше много приеми на важни гости от далечни страни. Те трябваше да бъдат посрещнати както трябва и да видят столицата в целия ù блясък. Таис несъмнено е най-талантливата танцьорка и затова нейното участие във всяко забавление за гостите е задължително. Тя винаги танцува най-отпред и е принудена постоянно да се усмихва на всички, дори когато сърцето й е сковано от скрита тъга. Но Таис е добра актриса и не е склонна да показва или да споделя много чувствата си.

Танцьорката изпъва уморените си изящни крачета. Скъпоценните гривни с лек звън очертават умореното ù, но толкова грациозно движение. Скоро ще дойде време за обяд. Тя се оглежда – колко е хубаво, че няма никой наоколо, който да ти досажда. Таис има нужда от малко спокойствие, да си почине от този блясък на пиршествата. Тя е уморена от възхитените погледи на мъжете и завистливите на жените. При първа възможност би тръгнала на дълъг път дори съвсем сама, за да опознае света.  Много иска само да види прекрасната си страна, която толкова обича. Но всичките ù мисли са само празни мечти, защото на нея ù е забранено да напуска пределите на двореца и да преминава зад високата мраморна стена, с която е обградена градината. Цялата тази тълпа зад стената не струва погледа на кадифените ù очи, както ù  повтаря главният кралски готвач. Повечето хора са необразовани и невъзпитани, те не могат да се сравняват с Таис, която от малка се занимава с различни науки и е толкова талантлива. Образованието й е дадено благодарение на висшата жрица Елвира. Таис е сираче и не си спомня даже родителите си. Загинали са през Големите войни, за които толкова се пише в учебниците. По щастливата воля на съдбата и благодарение на рядката си красота тя попада в двореца и Елвира става нейна покровителка. Девойката се научава на всички неща, които трябва да знае една аристократка, но в същото време, трезво осъзнава, че не е свободна и трябва да се подчинява на своите владетели. „А, ето къде си била! А аз те търся навсякъде. Няма ли да обядваш?” До нея се доближава момчето от кухнята, един от многото помощници там. Той още не е успял да се преоблече и целият му работен костюм е нашарен с множество петна от вкусна храна. „Ха, по тези белези мога да позная какво си готвил днес, скъпи” пошегува се момичето и го замери с един портокал. Уцели го и той весело се засмя: „Какво правиш тук сама, Таис? Не ти ли е скучно? Другите танцьорки са в голямата зала вече”.

-На мен и тук ми е добре. Почивам си от суетата, а тези момичета сега като се върна веднага ще ми надуят главата. Аз ги обичам всичките, но понякога наистина ми идват в повече.

- И на мен също ми идват в повече хората понякога – въздъхва момчето. В кухнята е много горещо, понякога си мисля, че някой път ще припадна. Вчера така направи едно ново момче, което не можа да издържи, пък главният готвач беше особено изнервен, заради високите гости.”

- Тези гости бяха особено високи – иронично отбеляза Таис. Особено принцът, който си е един дребосък. Той не откъсваше поглед от танцьорките. Имах чувството, че още малко ще падне на сцената, въпреки че годеницата му беше до него.

- Дам, така си беше – съгласи се момчето. Пък когато ти излезе за леопардовия танц, той наистина щеше да се втурне след теб.

- Я, стига. Той сигурно гледаше някоя от другите момичета – възрази Таис почти механично. Като всяка творческа личност тя наистина се нуждае от постоянни похвали, въпреки че е сигурна в съвършенството на своя танц. „Наистина е време да ходя да обядвам, защото пак все ще се намери някой, който да ме смъмри – въздъхва девойката.”

            Обядът се състои в един от просторните вътрешни дворове на двореца. Независимо от това, че тънат в разкош, тези хора все пак си остават подчинени. Тази мисъл от малка дразни Таис. Всъщност тя не само дразни девойката, а я обрича на непрестанно вътрешно страдание. По това свое свободолюбиво съзнание тя се отличава от другите танцьорки. Начинът ù на мислене не е като на всички тях. Много пъти Таис се замисля, че искрено би желала да мисли като останалите момичета, да не се терзае с вечните въпроси на човечеството, но не може да тръгне срещу себе си. Същността ù е да бъде различна – това се вижда не само по думите ù, но се чете в погледа и походката. Нейните  приятелки я обичат и уважават, но в същото време, леко се страхуват от нея. Понякога си шепнат, че е странна. Всички знаят, че е сираче от малка, но никой не знае произхода ù. Всички са единодушни – съдбата е много благосклонна към девойката, защото Таис е израснала под покровителството на самата величествена Елвира – могъщата жрица на Вечния храм. Големият фонтан по средата на двора разпръсква нежно благоухание. Позлатените плочки тайнствено блестят под лъчите на залязващото слънце. Слугите почти безшумно се плъзгат със сребърни табли, за да подадат десерта и да заредят наргилетата на танцьорките с най-доброто емфие. В такива моменти на нега на Таис наистина ù харесва животът. Момичетата весело си приказват за делнични неща, обсъждат последното представление и тихичко се присмиват на чуждоземните господари. Тайната мечта на почти всички танцьорки е, разбира се, да се харесат на някого от тях, но това не им пречи да им се смеят и подиграват. Таис също понякога с особено удоволствие се впуска в обсъжданията на тези странни монарси, но тя никога не би си помислила да се омъжи за един от тях. Освен това, за да се случи такова нещо трябва да стане наистина нещо изключително, защото един владетел не би взел за жена някаква си танцьорка.

Таис се обляга на лъскави кадифени възглавници и се замисля за момент за болката в краката си. Определено изкуството на танца е  сложно и иска постоянство. Момчето-слуга донася наргиле. Днес уцелва любимия аромат на Таис и красивите ù очи светват от наслада. Тя се оглежда в голямото позлатено огледало наблизо. Наистина боговете я даряват с рядка красота. Всяко нейно движение е изпълнено с неуловима грация. Дълги тъмни мигли придават особена кадифена мекота на ярките ù тъмносиви очи, които променят цвета си в зависимост от светлината и настроението на девойката. Бляскавите ù дълги коси, грижливо прибрани в сложна прическа, имат цвета на тъмно червено вино. В съчетание с безупречната бронзова кожа и съвършена фигура, Таис се откроява на фона на другите красавици. Всичките танцьорки са удивително прелестни млади жени, но девойката-сираче се отличава с една особена дарба – благодарение на магическия си чар, тя лесно става любимка на всички.

            След тази дълга следобедна отмора девойките се събират за репетиция – последна за деня. Утре трябва да дойде един много важен владетел и той трябва да остане поразен от великолепието на тази чудесна страна. След като Таис завършва репетицията се отправя към банята. Мраморният басейн е напълнен с кристално чиста тюркоазена вода, изпъстрена с ярките листенца на множество цветя. Красавицата с наслада се потапя в тази благоуханна течност. Тя затваря очи и се отпуска. Покоят й се прекъсва, когато чува името си. Таис отваря очи и вижда Елвира, коленичила до басейна. Висшата жрица е облечена в роба от най-фина небесносиня коприна. Полите, ръкавите и деколтето ù са избродирани със сияйни снежнобели перли. Сребрист воал покрива гарваночерните ù коси, закрепен от бляскава сапфирена шнола. Тъмнокожите слуги почтително напускат, заради пристигането на Елвира. Щом тя е дошла тук, значи ще се провежда важен разговор. Никой не знае на колко години е тази жена. Сякаш самото време забравя, че трябва да оставя отпечатък върху лицето ù. Таис се загръща с лек шал с цвят на смарагд и целува ръката на своята покровителка. „На Ваше разположение съм!” произнася тя с лек трепет. Елвира майчински се усмихва и изрича: „Трябва да говоря с теб, Таис, за нещо много важно. Много от нещата, които ще чуеш сега, ще ти сторят странни, дори невероятни, но са си самата истина.” Танцьорката изтръпва при тези думи, но има чувството, че отдавна очаква този разговор.

Елвира хваща Таис под ръка и те сядат на една изящна масичка за кафе под палмовите дървета. Слугите мълчаливо донасят свещи и благовония и атмосферата става много уютна, но и загадъчна.

-         Тази нощ е особена. Днес звездите заемат положение, което се повтаря веднъж на хиляда години – Елвира внимателно поглежда към Таис. Днес ще се изпълни един много важен ритуал – основен в жреческата традиция. Това е ритуалът на посвещаването. Аз трябва да напусна този храм и да продължа живота си в уединение в пустинята на изток.

При тези думи Таис пребледнява, но продължава внимателно да слуша жрицата. Тя знае, че не може да каже нито дума, докато Елвира говори.

- Но преди да напусна аз трябва да оставя моя приемница. Тя трябва да бъде образована, умна и целеустремена. Трябва да съм сигурна, че има необходимата дарба, да притежава вътрешна сила. Аз съм сигурна, че ти ще се справиш с тази мисия и ще се държиш винаги достойно в тази си роля. Ще трябва обаче да учиш още много. Животът ти ще се промени и вече няма да е толкова безгрижен. Ти ще взимаш участие в съдбата на своята страна, която знам, че обичаш, понеже тя ти е единственият родител. Владетелят ни ще се съветва с теб и ти трябва всеки път да му отговаряш достойно, ръководейки се от разума и само от него... - при тези думи Елвира изпитателно поглежда възпитаничката си в очите. „Ти пак ще танцуваш, но твоят танц ще се слее с ритъма на космоса и в твоите предсказания ще вярват най-великите на този свят.”

Таис е дълбоко потресена от чутото. Тази информация ù идва съвсем неочаквано. Тя винаги е знаела, че не е като другите, но не е предполагала, че е родена да изиграе такава велика роля за страната си и най-важното – да бъде свободна. Тази нейна мечта, която изведнъж става толкова реална.

-         Това е велика чест за мен, но не знам дали ще се справя и не съм сигурна дали съм достойна – нерешително и тихо каза Таис. Сърцето ù е сковано от едно ново чувство – странна смесица от страх, радост и интерес.

-         Ти ще се справиш – успокоява я Елвира. Ти си ми като дъщеря и те познавам по-добре от самата теб. Родена си да бъдеш жрица. Забравих да ти кажа, дете, че според законите на нашата страна ти нямаш право на избор – или ставаш жрица или завинаги напускаш тази благодатна земя.

-         Бих предпочела да умра, отколкото да бягам от тази отговорност или да бъде завинаги прогонена далеч от мястото, което е най-скъпо за сърцето ми – горещо прошепна Таис.

-         Да. Тази велика страна трябва завинаги да остане най-скъпа за сърцето ти. За друг в него място няма. Запомни го добре до края на дните си.

-         Готова съм за това – девойката смирено сведе глава.

Елвира нежно я прегръща и целува.

-         Сега отивай да се приготвиш за церемонията, която ще се състои съвсем скоро. Ще дойдат да те вземат. Нямаш право да питаш за нищо, а само да изпълняваш това, което ти кажат. Не се обръщай назад – старият ти живот вече остана зад гърба ти и връщане назад няма.

 При тези думи Елвира напусна залата, оставяйки след себе си нежен аромат на лавандула – свещеното цвете на жреците в това царство. Таис остава сама само за няколко мигновения. След това идва слугинята, която трябва да ù помогне да се облече за церемонията. Тя ù носи дрехи за Великата зала на Жреците, където стават всички посвещения от незапомнени времена. Таис се качва в стаята си, която дели с още две момичета. Тя няма право да им споделя това, което става преди посвещението. Момичетата чувстват, че е напрегната, но не смеят да питат приятелката си за нищо. Сякаш самият въздух е пропит с тайни в тази тиха ясна вечер. Таис има много малко време и затова започва веднага да се приготвя. Слугинята й прави релаксиращ масаж и намазва тялото ù с масло от розов лотос. Напудря кожата на красавицата с фина бляскаща пудра. Но вместо разкошната рокля, с която Таис очаква да бъде облечена, слугинята ù протегна черна тежка роба от груба материя. Красавицата никога не е обличала такова нещо и е доста учудена. Налага се да свали всичките си украшения, да разплете дългата си огнена коса и да я пусне свободно по раменете. Единственият накит, който слага, е венецът от лавандула на главата ù. Когато приключва с приготовленията си, на вратата се почуква. Краката ù леко се подкосяват при този звук, но външно Таис запазва ледено спокойствие. В стаята влизат два фигури, облечени в черно като нея. „Все едно на погребение ще ме водят.” помисли си неволно тя. Те ù правят жест да ги последва. Таис тръгва. Тя разбира, че няма повече да се върне в тази стая, няма да бъде никога същата. По-точно тя ще си остана същата, но нейният статус ще е друг и всеки един момент  ще трябва да се съобразява с него.

            По походката Таис разбира, че са мъже и то млади. Това естествено я заинтригува. „Сигурно са ученици или помощници в церемониите.”, предполага девойката. Те вървят през тъмната градина, която изглежда в този момент някак си страховито тайнствена. Таис върви без да се обръща назад и гони от мислите си всякакво съмнение. Най-накрая те пристигат пред огромната порта на Великата зала на Жреците. Тя е идвала тук по-рано, за да танцува по време на големите религиозни празници. Спътниците отварят тежката позлатена врата пред нея. Всеки път, когато е тук, изпитва смесено чувство на страх и възторг. Светлините от огромните полилеи със свещи се отразяват в хилядите дребни кристали по стените на храма и създават усещането за безгранично пространство. Плочките на пода са издялани от огромни смарагди – такива могат да се намерят само в тази страна. В центъра на храма се извисява огромен лотос от слонова кост, където седи Висшата жрица. В залата присъстват доста хора – Таис ги познава визуално, но никога не си е разменила нито дума с тях. Сега тя ще ги вижда постоянно. Тези хора ще бъдат нейни помощници и съдници. Таис застава по средата на залата и се покланя на Елвира. Жрицата излиза от лотоса, усмихвайки се благо, и се приближава. В едната си ръка държи жезъл, а в другата -  чаша, напълнена с рубинено вино. В залата е много тихо. Гласът на Елвира звучи високо и ясно в тези свещени стени:

-         Дойде този велик миг, когато ти трябва да заемеш моето място. Пътят на жрицата е труден, но ти си родена да го извървиш. Този жезъл е инструмент за посвещение, но и знак на твоята магична власт.” Елвира докосна главата на коленичилата девойка с него. „А сега изпий това сладко вино от чашата на луната, за да се заредиш със Сила и да се пречистиш. Стани!”

Таис изпи виното наведнъж. Приятна топлина се разля по цялото ù тяло. Тя никога не е пила такова вино. То има странен вкус на някакви билки, неизвестни за нея. Главата ù леко се замайва. Цялата зала се изпълва с цветен дим, наситен със силен лавандулов аромат. Контурите на присъстващите хора бавно се размиват. Таис чува отнякъде чудесна мелодия. Душата ù ликува. Тя забравя за всичко на света и иска да танцува. Просто да танцува и нищо друго. Ръцете ù се превръщат в криле. Краката почти не докосват пода, а дългите коси се развяват от южния вятър. Таис се върти във вихъра на танца. Вижда фантастични същества, които я докосват с меките си крила. Чува нежни гласове, които викат името ù. Сега тя се чувства наистина щастлива и свободна. Изведнъж всичко свършва и настъпва тъмнина.

      Таис се събужда внезапно в една непозната стая. Има чувството, че е спала няколко денонощия. Леглото ù е поръсено с розови листа, които разпространяват нежно благоухание. „Все едно съм се омъжила” мисли си тя. Но после мисълта за случилото се я пронизва „Това си е съвсем същото, ако например бях го направила. Сега моят живот не ми принадлежи вече. Но от друга страна, той никога не ми е принадлежал. Аз съм била винаги робиня, макар и заобиколена от разкош. Пътят към обикновените човешки радости е завинаги затворен за мен. Една жрица не може да има семейство. Не знам кой ги е измислил тези закони, но от векове е така и всеки спазва това правило. Никой не е изключение.” Таис с леко движение на ръката дръпва златистия балдахин над леглото си, за да разгледа стаята. Тя стъпва на мек снежнобял килим. Стените са перленорозови с изображения на райски птици. Навсякъде блестят огледала в златни рамки. По средата на стаята блести малко фонтанче с водни цветя, ромоленето на което действа успокояващо. В стаята се чука и влиза един слуга със сребърен поднос... Таис тъкмо започна с утринната си гимнастика. „Колко дълго съм спала?” пита тя. „Два дена” усмихна се слугата. „Това е нормално след състояние на дълбок транс, в който бяхте Вие. Още повече, че Ви беше за първи път. След закуска трябва да слезете долу в ритуалната зала.” Слугата се поклони и излезе.

      В ритуалната зала се събират всичките жреци. Те обсъждат предстоящите събития, дребните клюки, спорят за значението на някои символи, но разбира се, най-обсъжданата тема е новата жрица. С появяването й гласовете постепенно стихват. Най-старият от тях тържествено излиза отпред и леко галейки сребристата си брада възкликва: „ Здравей, Таис. Аз съм Паул и съм старейшината на жреците.  Днес ще обсъдим предстоящия ритуал по време на празника на Радостта. Той е след три дни и всеки може да го гледа и да участва в него. Ще дойдат и няколко чужди посланика, които не са виждали нищо подобно през живота си. Това е нормално, защото никоя друга страна няма толкова празници, колкото нашата. Нека всички да приветстваме Висшата жрица!” Присъстващите пляскат на леко зачервената от вълнение Таис, облечена във въздушна бяла рокля, която толкова добре се съчетава с бронзовия тен на лицето и раменете й. „Готова съм за това магично тайнство, което ще възглавя по силата на моята избраност.” Всички се доближават да целунат ръката ù – знак на почит към нейната вълшебна власт.

 Освен провеждането на церемониите, тя ще предсказва и бъдещето. Таис отдавна забелязва, че това ù се отдава много. Нейната интуиция е верен съветник. Често, когато се замисли над някой въпрос, отговорът идва сякаш от само себе си, а понякога, като се загледа в някой бистър воден поток, пред погледа ù възникват символи или цели събития. Момичето с никого не споделя тези свои мистични преживявания, освен с нейната наставница Елвира. Но сега предсказанията ù ще бъдат използвани за целите на народа. Един народ, за който тя само е чувала, но никога не е виждала. Таис расте в двореца и никога не излиза навън. Това ù е строго забранено. Въпреки изгарящото я любопитство, девойката, както и другите близки до управляващите, не могат да излизат извън пределите на високата стена от цветен мрамор, която обгражда цялата градина. Таис искрено се надява, че все пак ще успее да излезе навън някой ден, за да види другите хора.

Девойката постепенно разбира, че жреците не са толкова общителни и открити като танцьорките. Особено по-младите от тях дори ги е страх от нея. Този факт едновременно ласкае самочувствието ù, но в същото време, я потиска. Другата тайна, която много би искала да узнае, е да види императора. При всичките празненства, по време на които е танцувала, монархът се крие зад една завеса. Неговият образ е почти божествен и хората, които могат да го видят, са много малко. Елвира го е виждала, но Таис никога не се решава да ù зададе неудобния въпрос за външността му. Веднъж наставницата казва на момичето, четейки мислите ù: „Ти сама ще разбереш това, когато му дойде времето.” И се усмихва загадъчно.

      Таис добре знае, че скоро Той ще я повика. Владетелят ще се допитва постоянно до нейните предсказания. Тя ще е една от съветниците му, понеже Той има много. Най-мъдрите хора на страната Му помагат да взема важни решения. Таис трепери вътрешно пред мисълта за тази среща. Този човек ù даде всичко, но в същото време, може и да ù отнеме всичко – дори нейния живот. Тя трябва да говори само истината, да бъде красноречива и разсъдителна. Да е студена и рационална през цялото време. Таис се научи да се владее още от малка, но сега ù трябва още по-голямо самообладание. Тези мисли постоянно ù тежат на сърцето, но сега, отделена от приятелките си, тя няма с кого да ги сподели. Още повече, че тези неща не се казват  на никого освен приближените на владетеля.

       Настъпи денят на Радостта. Таис се събужда още преди изгрев слънце. След обичайния утринен ритуал за отваряне на третото око Таис слезе долу да изпие чаша ароматно кафе и да поплува в кристалния басейн. Сега тя тепърва трябва да свиква със своята самота. Сега тя се усеща още по-остро отпреди. След сутрешното плуване жрицата свиква другите посветени, които ще ù помагат днес в церемонията, за да се уточнят някои подробности. Когато всичко вече е обсъдено, Таис се качва горе в апартаментите си, за да подготви ритуалните си одежди. Тя ги прикадява с алое и шафран, за да ги пречисти. Девойката не се чувства никак спокойна и я обзема почти сценична треска. „Да, това е все пак доста по-отговорно, отколкото да изтанцуваш някакъв си танц. След един час трябва да се явя пред самия император и Той определено трябва да ме хареса.” Този час минава за нея като десет минути. Налага ù се да се раздели с огнените си коси и да се превърне в блондинка. Целта на тази промяна е да се покаже смяната да статуса ù. Таис не е много съгласна, че цветът на косата има някакво значение, но изглежда за някои други той наистина има. Девойката  постепенно започва да разбира, че тя изобщо не е свободна, а е скована от ред условности, които дори не сънува, докато е само танцьорка. Въпреки тези терзания тя осъзнава колко отива теменужения цвят на копринената ù рокля на нейната пепеляворуса коса., в която са вплетени блестящи като сълзи топази. Гривните на ръцете ù са от нежносини тюркоази, а ръцете под лактите -  изрисувани със сложни магически символи. Да, сега наистина тя се чувства жрица. Някаква странна сила изпълва тялото ù, нейният разум е ясен, а мислите подредени. Някой тихо чука на вратата ù. След поканата ù влиза Паул с искрена, но някак си напрегната усмивка на чувства като жрица. „Готова ли си, Таис, да се срещнеш със самия господар на всички ни.” След утвърдителен отговор от страна на момичето Паул целува ръката ù и после добавя - все едно между другото: „Моят съвет за теб, скъпа моя – не задавай много въпроси на императора и не казвай всичко, каквото ти е на сърцето. Повече слушай, но по-малко говори.”

Таис кима в знак на съгласие и те тръгват към Големия дворец.

 Влизат в огромна зала, стените на която са изсечени от розов гранат, а подът направен от рядко червено дърво. На трона от чисто злато седи разкошно облечен мъж на около четиридесет години. Неговата гарвановочерна коса контрастира с мъртвешко бледото лице.  Очите му са пронизително зелени, взорът на които прониква в дълбините на душата. Ръцете – изящни и бледи, издават, че никога не е работил с тях, а само е подписвал укази и е вдигал скъпи чаши с вина. Очите им се срещат и Таис неволно леко потреперва. Те застават на колене пред господаря. Кралят с лека усмивка казва: „Благодаря ти Паул, вече може да ни оставиш.” Паул още веднъж изразява подчинението си и напуска гранатената зала. Императорът става от трона и поканва Таис да седнат на изящна позлатена масичка за чай. Около тях се разхождат гордо пауни, разперили великолепните си опашки. „И така, ти си новата Висша жрица и ще бъдеш една от моите лични съветници. Доволна ли си от промените, които са настъпили в живота ти?” Той задава този въпрос и изпитателно поглежда Таис, но без да дочака отговор казва: „Няма как да не си доволна. Безспорно е, че си родена под щастлива звезда и имаш необходимите таланти, за да бъдеш такава, каквато си в момента. Елвира добре те е възпитала.” Таис леко му се покланя при тези думи. „Днешният празник на Радостта е един от най-светлите в нашия календар, измислен от мен. Ще присъства и един чуждестранен владетел, който много се интересува от нашата култура. Сигурен съм, че ще остане впечатлен от празненството. Ако имаш някакви въпроси към мен, можеш да ги зададеш сега.” При тези думи той приятелски поглежда към красивата девойка. Таис се колебае само за миг и се решава да използва тази възможност. „Аз знам, че съм се родила зад Стената, но никога не съм излизала извън пределите на градината, както и всички останали, които познавам. Интересно ми е да знам как живее моят народ и Вие сте единственият, господарю, който може да ми отговори.” Владетелят изобщо не се учуди на това питане и отвърна: „Разбирам твоя интерес, Таис. Когато плодът е забранен, той е най-сладък. Няма нищо интересно навън, нищо, което би те заинтересувало. Аз не съм склонен да удовлетворявам ничие празно любопитство, защото то е порок. Народът ми живее добре, той процъфтява, както и аз. Аз съм неговият баща и докато аз съм добре, той също ще е. Народът – това съм аз. Вече стана време да се подготвяте за церемонията.” След тези думи Таис благодари, покланя се и излиза.

 Младата жрица ръководи целия процес на подготовката с помощта на Паул. Ритуалната зала се подготвя стриктно – дори най-дребните детайли са важни. Стените и пода се украсяват с множество цветя. Тяхното сладникаво ухание ù действа опияняващо. Таис освещава помещението като го обикаля цялото с розово благовоние в ръка. Всяко кътче трябва да стане свещено, а залата да се превърне за няколко часа във видение от друг свят. Всичко е готово. За празника на Радостта Таис се облича в коприна с цвят на зората. Косата и кожата ù блестят от тънкия слой злато. Магнетизмът на яркосивите очи е подчертан от дръзката черна линия. Краката ù са боси, за да може да танцува с лекота ритуалния си танц, а ръцете - окичени със звънливи скъпоценни гривни. Тя прилича на някоя богиня слязла от небесата, за да порадва хората с величието си. В погледите  на останалите жреци се чете възхищение и почитание. Когато Таис се появява след премяната си тържествено в залата, тя е вече пълна с народ. Музикантите свирят нежни мелодии, а гъвкавите танцьорки се движат грациозно и подхвърлят жълти хризантеми във въздуха. Жреците застават в кръг, заобиколили пиедестала, от височината на който Таис произнася тържествената си реч. Говорейки, тя неволно оглежда събралите се. Императорът отново е скрит зад завесата си както обикновено. Погледът на жрицата се спира върху седналия до Него мъж.  Той е богато облечен, но нетипично за тяхната страна. Този мъж има дълга черна коса и пламенни очи, устремени към нея. Непознатият  изглежда много висок, дори седнал. Прилича на благороден воин, който понякога може да бъде твърд и непоколебим, но винаги справедлив. Очите им се срещат и Таис изпитва някакво странно ново чувство. Страните ù залива лека руменина, по тялото си чувства топли вълни. Но тя се овладява и не дава на другите да разберат моментното си притеснение.

След като свършва тържествената реч е време да започне същинският ритуал. Палят се типичните за този празник благовония – мирта, роза и лавандула. Звучи нежна музика, която приятно отпуска сетивата. Таис поема от ръцете на Паул магическия жезъл и започва да чертае вълшебни знаци във въздуха, напявайки тайнствени заклинания. Тези действия се правят, за да бъдат всички щастливи и тъгата да забрави пътя до сърцата им. Влизат жонгльори на огньове и заобикалят висшата жрица в кръг. Таис танцува ритуален танц на радостта. Всяко нейно движение е леко и внушава желание за живот. Тя извива гъвкаво тялото си, докосвайки с рамене земята. С фантастичната пластика на ръцете си тя все едно полита като птичка към яркото ведро слънце някоя сутрин. Таис танцува на пръсти, изящните ù стъпала сякаш едва докосват земята. Блестящата коса повтаря всяко нейно движение. С този танц тя призовава добрите сили на вселената да благословят това прекрасно място и празнуващите хора. Огънят се отразява в скъпоценните камъни в косата ù, играе по нейната бронзова кожа… Таис вече е в транс. Тя спира да танцува, вдига високо двете си ръце, извиква думи на някакъв непознат език. Загръщайки се със златист воал, тя пада на лъскавия под. Няколко мигове тя лежи неподвижно. Постепенно Таис излиза от транса си и се връща в нормалния свят. Изправя се пред възхитения поглед на присъстващите. Тя долавя неговия пламенен поглед и очарователно се усмихва. Всички са във възторг от красотата на този древен ритуал. Чуждият владетел слиза от огромната веранда и се запътва към нея. Сърцето на Таис още малко ще изскочи от гърдите, а краката стават удивително меки. „Какво ли става с мен по дяволите”, си мисли тя. „Много е глупаво да харесам някакъв си чужденец, на който и името не му знам даже.” Мъжът се доближава до нея и след обичайната размяна на любезности я кани да се присъедини към кралската трапеза. Таис, разбира се, не може да откаже от учтивост и всъщност изобщо не иска да го прави. Той предлага красивата си силна ръка на девойката и тя я поема.

Залата вече е препълнена с важни гости и суетлива прислуга, празнично облечена и обкичена с цветя. Новият познат на Таис държи тя да седне до него, от лявата му страна, а от дясната - седи един от неговите министри. „Вие сте най-красивата жена, която съм виждал.” Той ù се усмихва и отпива от сладкото вино. На нея никога не са й казвали такъв комплимент, но Таис остава невъзмутима. Тя се опитва да се пребори с някаква странна чувствена буря в душата. Всичко в него я привлича. Дори името му – Александър – е едно от любимите ù. Има чувството, че не е реален. През това време кралят ù разказва за пътешествията си в далечни чудесни земи. Рисува родината си като малък рай на огромната земя, говори за народа си. Таис е погълната от тези негови разкази. Тя усеща неговия игрив, почти младежки поглед на неуморен пътешественик, непоправим търсач на приключения. Той сякаш я заразява с този весел дух и тя искрено се смее на забавните случки, които е преживял, но и се учудва на невероятната му сила и смелост, когато той говори за някое бойно сражение. Девойката осъзнава колко малко всъщност тя знае за родната си страна и за самата себе си. Нито той, нито тя обръщат внимание на изобилните ястия, които им се предлагат от слугите. Те са напълно погълнати един от друг. Изведнъж Таис усеща върху себе си тежестта на нечий поглед. Така може да я гледа само нейният господар. Тя поглежда към него. Императорът леко ù кима с глава в знак на одобрение.

Време е владетелите на двете страни да обсъдят някои от политическите въпроси и да се отделят с приближените си в заседателната зала. Таис има нужда да си почине и може би да си вземе вана с розови листа. Всички вече са станали от местата си. Красавицата се сбогува с новия си приятел и отива в покоите си.

Сега, когато лежи отпусната във ваната, тя усеща някакъв прилив на енергия, на жажда за живот. Девойката  осъзнава с какво е свързано това нейно настроение – новото ù запознанство. Добре разбира, че нищо няма да се получи помежду им – той е чужденец и заминава утре сутринта, както ù беше споделил. Но по-важното е, че тя не може да се влюбва в никого, защото е висшата жрица. Обречена е да бъде такава до края на живота си. Това е пак вид робство. Дори когато беше обикновена танцьорка, е имала повече свобода. Таис въздъхва – не, тя за нищо не съжалява. Въпреки че, ако беше танцьорка, можеше да бъде с този мъж. Не, това е абсурд. „Но аз толкова искам да го видя пак преди да си е заминал. По-добре да не бях го виждала изобщо никога.” Една от слугините прекъсва мислите ù. Тя се покланя и ù поднася сгънато листче. Сърцето на Таис още малко ще изскочи от гърдите. Тя веднага разбира, че бележката е от Александър. „Знаех си, че ще иска да се видим пак.” Жрицата разгъна бележката и видя написаното „Може да Ви се стори дръзко, но не мога просто да си замина, без да Ви видя. Моля да се смилите над мен и да дойдете в полунощ пред фонтана Делфин.” Таис се разтреперва. Мъчат я съмнения, тя осъзнава, че не е позволено да се среща с чужд владетел. Това нейно действие, ако бъде забелязано, може да има тежки последици за нея. Възможно е да се разтълкува като измяна. Нима тя не се е клела пред Елвира, че ще се откаже от всичко в името на великата си мисия – да бъде жрица, да извършва ритуали за благоденствието на народа си. Народът ли? Че тя дори не знае какъв е той. Единственото, което осъзнава, че може и до края на живота си да не разбере какъв е истинският свят зад стената. Да не се наслади на красотата му. Тогава Таис решава да отиде на срещата. Той ще ù разкаже всичко, което знае за нейната родина.

Огромната градина е залята от лунна светлина. Сребристата вода във фонтана шепне своята нежна песен на звездите. Цветята напояват въздуха с опияняващ сладък аромат, потънали в дълбок спокоен сън. Само славеите напяват своята тайнствена любовна песен, нарушавайки меката тишина. Александър е седнал в една от беседките от слонова кост до фонтана.  Все още се съмнява, че девойката ще се осмели да дойде. Той е вече влюбен в нея – състояние много нетипично за него. Завоевателят има власт над хората, използва ги за целите си, подчинява ги. Свикнал е да награждава, но и да взима много. Той е роден владетел и воин. Всички се страхуват от него – дори този смахнат крал на страната, в която е сега. Но  в неговата империя няма толкова разкош и магия, колкото тук. Той иска да се докосне до всичко това, да го завладее, както е свикнал обикновено да прави. Тази Таис не е само прекрасна жена, но е и висша жрица. Доколкото успява да разбере, тя е духовната власт, личен съветник на самия владетел. От нея може да разбере интересни и ценни неща за тази страна. Да изучи обичаите й, начина на мислене, идеологии… Мислите му се прекъсват от появяването на жрицата. Той като омагьосан следи всяко нейно движение. Таис е облечена като истинска ориенталска принцеса. Шалварите и бюстието ù са сребристосини, бродирани с множество кристали, блестящи като звезден прах. Нейната дълга светла коса се спуска на меки вълни чак до кръста. Само звъненето на скъпоценните гривни на изящните ù крака издават грациозната котешка походка на танцьорката. Александър протяга ръцете си към нея и я прегръща. Усеща аромат на сандалово дърво и жасмин, който го побърква. „О, Таис, искам да дойдеш с мен и да бъдеш моята кралица.” Девойката веднага се отдалечава и невярващо го поглежда с бадемовидните си сребристосиви очи. „Това е невъзможно. Ние живеем в различни светове и линиите на нашите съдби едва ли ще се пресекат някога. Аз съм се заклела сърцето ми завинаги да принадлежи на кралството ми”.

- И аз съм положил клетва да управлявам моята страна мъдро и справедливо. Да ходя на походи и да покорявам чужди народи, които да разбират за величието и силата на народа ми. Аз съм негов водач и те ме обичат. Но аз се нуждая от жена до мен, на която да давам любовта си и тя да бъде мъдра и красива като теб.

- Твоят народ те уважава и обича. Твоят народ те познава, докато мен не ме знае никой. Аз никога не съм излизала от тази градина и не съм минавала зад Стената. Мислех, че очите ми ще се отворят, когато стана жрица, но те още повече се затвориха. Разумът ми е замъглен от много въпроси. Искам да видя другите хора, да се докосна до света им. Искам да ми помогнеш да прогледна.

Александър я гледа, дълбоко изумен и трогнат.

- Това е невероятно, скъпа моя. Да живееш толкова години затворена в този дворец. Немислимо е по този начин да бъде ограничен твоят кръгозор, да не можеш да пътуваш, да общуваш свободно с другите хора, да се докосваш до различните култури. Аз ще го променя още тази нощ. Ела!

Александър хваща Таис за ръката. Красавицата го пита какво е замислил, но той я моли да му се довери и да не пита за нищо. След няколко мигновения те, преоблечени като двама обикновени войника, вече са пред портата на градината. Охраната няма право да спира чуждия гост и неговия „министър” и те благополучно напускат пределите на двореца. Няколко минути двамата препускат из тъмната равнина. Таис ликува. Мечтата ù се сбъдна. Тя е щастлива както никога, възхитена от човека, в който вече е безспорно влюбена. Иска да пее от радост, да го целуне страстно. „Още малко и ще стигнем до близкото селище. Там ще влезем в някоя от кръчмите като истински войници, които искат просто да пийнат по едно.” Таис кима в знак на съгласие, тя не може дори да говори от залялото я вълнение. Александър усеща нейното настроение и нежно я стиска за ръката. Те навлизат в пределите на селото. Тъмни малки къщурки са близо построени една до друга. Улиците са мръсни и разбити. Никъде не се вижда светлинка,  а навсякъде е тъмно и застрашително. Вързани в бедните дворове кучета жално вият като гладни вълци. Таис е поразена от тази гледка. „Ами къде са процъфтяващите градове, за които постоянно се говори в двореца? Аз бях убедена, че в моята страна няма бедност, че плодородните земи изхранват всички, а тук виждам пустеещи дворове и мирисът на отчаяние е навсякъде. Бедност и безизходица – това са двете думи, които описват това, което виждат моите очи.” Жрицата въпросително поглежда към спътника си. Александър спира коня и я притиска към себе си със силните си ръце. Той гали косата ù, нейните крехки рамене, които се разтърсват от тихи ридания.

            След като Таис малко се успокои те влизат в селската кръчма, оставяйки конете си на един мръсен мъж, изскочил сякаш от преизподнята. Помещението е задимено от цигарен дим и вмирисано на бира и пот. Таис, свикнала с екзотични благоухания, си мисли, че още малко ще припадне от този застоял мръсен въздух, но се държи геройски. Те сядат на една малка мръсна масичка в ъгъла, привличайки любопитните погледи на посетителите. Красавицата е шокирана от обстановката, от мястото, от самите хора… Александър става и отива на бара. Връща се с две студени халби бира. „Наздраве, мой верни приятелю!” Той се усмихва и отпива от бялата пяна. Таис следва неговия пример, като се опитва да скрие вътрешното си безпокойство. „Колко е хубаво понякога да се почувстваш един от тях и да се разтопиш в тълпата. Понякога дори и аз си го позволявам. А когато ходя на военни походи, спя заедно с войниците и се бия рамо до рамо с тях. Твоето учудване е съвсем предсказуемо – ти си отгледана като екзотично цвете в пълна грижа и си свикнала да живееш в разкош, да не мислиш за утрешния ден. Свикнала си да имаш слуги на разположение. Тези хора всеки ден стават сутрин и не знаят какво ги чака. Те се трудят непрекъснато, за да изхранят децата си и трудът им е тежък, физически, често неблагодарен. Ръцете им са груби и силни, душите им – изпълнени с надежда, че ще дойдат по-добри времена. Но те все не идват.” Очите на Таис отново се насълзяват. Една тежка буца застава в гърлото и ù пречи да диша. Александър вижда това нейно състояние и ù кима да тръгват. Свежият въздух действа на девойката ободряващо. Тя препуска в бесен галоп, но горещите сълзи продължават да капят от очите ù и се отнасят от студения нощен вятър.

            Те сядат в беседката в близо до покоите на Таис. Красавицата никога не би предположила, че светогледът ù може да се промени само за една нощ. Но ето, това се случи. Тя срещна любовта и загуби всичките си илюзии за света около нея само за един кратък ден. Александър я прегръща и гали по косата. „Аз искам да заминеш с мен още утре. Ти сама видя как живее тази страна, а моята процъфтява. Аз не казвам, че моят народ няма проблеми, но аз се опитвам да ги решавам. Владея цяла империя, но се отнасям с уважение към всички народи, независимо в какво вярват и какви обичаи имат. Тази империя ще бъде в краката ти, ако бъдеш моя. Никога не съм говорил такива дума на жена и никога не съм молил никого за нищо – но сега искам да дойдеш с мен. Твоят господар се именува император, а е обикновен жалък крал, който ако поискам, и данък ще ми дава. Той тъне в разкош, а народът му живее в мизерия. В моята държава също има бедни, но няма гладни. Разбери, че нищо не те задържа тук. Ако искам, ще обявя война на това кралство и ще ти го подаря цялото. Ще накажа този глупав крал, който се мисли за бог, а се крие всъщност от проблемите зад една глупава копринена завеса. Единственото, което може, е да лъже поданиците си, включително и теб, скъпа моя” Таис се чувства щастлива в прегръдките му, но възможността да замине я плаши. Твърде много неща я свързват с тази страна. Със заминаването си ще наруши собствената си клетва, ще предаде Елвира, която ù е като майка. Тя ще предаде родината си, паметта на своите предци. „Аз не мога да дойда с теб. Заминаването ми е равностойно на предателство. Да дойда с теб означава да стана страхлива и подла. Да престана да се уважавам.” Александър я поглежда внимателно в очите – в погледа му се четат съжаление, любов и уважение. След това той я целува и тя се отпуска в неговите прегръдки. Сбогуват се при първите лъчи на оранжевата зора. Императорът ù казва, че още не е късно да размисли и да дойде с него. Таис отрицателно поклаща глава. Няколко минути те стоят в мълчание, което е по-значително и тежко от хиляди думи. Александър я целува страстно за последно и казва тъжно „Сбогом, Таис!”.

            Девойката се събужда късно на обяд. Слънцето вече е високо и животът в двореца кипи. Таис мързеливо отваря очи. Тя не иска да се събужда, защото сънува чудесен сън как заминава в една чудесна страна заедно с красавеца Александър. Протяга се, става от леглото и възкликва от учудване. До леглото ù седи Елвира, обвита в тъмно наметало. Нейният поглед е спокоен и леденостуден. „Здравей, духовна майко!”, приветства я Таис и се покланя. „Няма нужда от тези церемонии, скъпа. Наложи се да напусна моята обител, за да говоря с теб. Знам за твоите разговори с чуждия владетел, знам те какво си мислиш.” Таис иска да каже нещо, но Елвира повелително вдига ръка да мълчи. „Ти си положила клетва да се откажеш от живота си в името на друг живот – по-висш и сложен. Изглежда обаче, че аз се направих грешка, когато възложих върху теб такава отговорност. Ти не можеш да се отдадеш на една цел и си била на една крачка от предателството. Изглежда, че си като родителите си и не можеш да бъдеш друга.” Таис седи с наведена глава, но когато чува за родителите си възкликва: „Кажете ми за тях, умолявам Ви. Не бих предала никого, кълна се. Просто не се чувствам свободна тук и видях тази нощ цялата несправедливост на света. Не мога да продължавам да живея както досега все едно нищо не знам и да се преструвам.” Елвира въздъхва и нежно я хваща за ръката. „Родителите ти не бяха благородници. Те цял живот пътуваха из различни страни със своя цирк. Бяха забележителни артисти и добри хора. Тяхното свободолюбие се предаде и на теб. Твоята душа не може да живее в клетка, макар да е от чисто злато. Аз трябваше да го предвидя, но все пак реших да променя съдбата ти. Е, не успях.” Таис не знае какво да каже. Тя изпитва разкаяние и срам, но в същото време, странна лекота в душата. „И сега трябва да умра. Нали такъв е обичаят, ако жрицата не се справи с мисията си. „Кралят все още не знае нищо, но всеки момент може да разбере, че си говорила с Александър и ще те заподозре в заговор срещу него. Преговорите се провалиха и сега ще има война. Няма нужда да ти казвам кой ще победи в нея. Ти самата го знаеш. Дойдох тук, за да те предупредя и да ти помогна.” Таис целува ръката ù. „Ти трябва да напуснеш двореца още сега, без да се бавиш. Моята магическа сила ще ти помогне да избягаш далеч оттук. Мисията ти ще се състои в това да помагаш на хората в беда, да ги даряваш с радост и надежда. Ако трябва, ще надникваш в бъдещето им, за да дадеш мъдър съвет и да им кажеш коя е правилната посока. Дългият път ще е твоят нов дом. Може би някой ден пак ще се видим, но няма да е скоро. Пази се! Ето ти последен подарък от мен.” Елвира протяга на Таис пръстен с необикновен зелен камък. „Завърти този пръстен три пъти на пръста си и ще се пренесеш на нужното място. Там вече те чакат.” При тези думи жрицата изчезна.

            За няколко мигновения девойката остава неподвижна и поразена от случилото се. Без да се бави, тя слага пръстена и го завърта три пъти като шепне древни заклинания. В същия момент някой блъска вратата ù и заповядва да отключи. „Сигурно това са стражите, пратени да ме арестуват.”, мисли си тя. Стаята се изпълва със странна плътна мъгла. Огледалото на тоалетната масичка започва да сияе със сребрист блясък. Повърхността му се отваря и тя вижда виолетов коридор. В неговия край блести силна бяла светлина. Това пространство я дърпа със страшна сила. Тя се поддава и полита с космична скорост в необятното виолетово сияние.

Бавно идва на себе си. Събужда се на свежа горска поляна. Слънцето я гали с топлите си лъчи, запалвайки златни искри в разкошната руса коса. Облечена е в съвсем обикновена рокля, която сигурно носят повечето момичета. Точно на хълма до горичката Таис вижда огромен купол на пътуващ цирк. Множество весели хора се редят на опашка, за да гледат представлението. Девойката се доближава до тях и пита как се казва тази страна и кой я управлява. Една доста пълна жена с добродушен вид леко учудено ù отговаря, че това е империята на Александър и с любопитство я пита коя е и откъде идва. Таис отвръща, че е отдалеч и е артистка на цирка. Сърцето на момичето ликува. Най-накрая тя намира това, което толкова време търси – призванието си на тази земя.