29.03.2012 г., 20:31 ч.

Тайната на гигантския скелет - 1 

  Проза » Повести и романи
1294 0 0
6 мин за четене

ВСЯКА ПРИЛИКА С ДЕЙСТВИТЕЛНИ ЛИЦА И СЪБИТИЯ СА НАПЪЛНО СЛУЧАЙНИ И СА ПЛОД НА ФАНТАЗИЯТА НА АВТОРА!

 

       

  Пътеката се извиваше навътре, дълбоко  в магнетичната Странджа. Виждаха се следи от диви прасета и вълци, но това не плашеше групата младежи, тръгнали на излет. Бяха решили да се установят на палатки близо до река Велека. Наслаждаваха се на красивата природа и топлото време.

         Иван и Роси вървяха най-отпред. Иван бе доставчик на бързо оборотни стоки. Работата му бе динамична и натоварена, но му харесваше. Обичаше през почивката си да ходи в кафенето, където работеше Роси. В повечето случаи не заради самото кафе, а заради Роси. Топлите му кафяви очи я следяха навсякъде. Тя бе лъчезарна и мила. Косата ù бе дълга до кръста и навита на масури (гребен трудно влизаше там!). Харесваше ù да сервира. Глезеше клиентите си , забавляваше децата и затова много хора я предпочитаха пред колежката ù. С Иван бяха заедно вече близо година и с всеки изминал ден се обичаха все повече.

           Зад тях вървяха Георги и Ванина. Георги бе програмист. С Ванина бяха заедно отдавна и годежът им бе факт. А сватбата щеше да е през Август. Точно след месец. Ванина бе дизайнер. Работеше упорито за своя бутиков магазин в центъра на Бургас. Всичките ù дрехи бяха уникални. Нямаше еднакви. Може би затова клиентите се тълпяха в магазина и го предпочитаха.

          Зад тях припкаше Стоян. Обикаляше около Александра и все нещо ù обясняваше. Стоян и Георги бяха израснали заедно. Алекс бе нова в компанията. Запознаха се със Стоян в кафето при Роси и си допаднаха. Започнаха да се виждат от време на време, докато той не я покани на излета. Алекс бе мебелен дизайнер. Обожаваше природата и непрекъснато четеше нещо за нея. Бе изключително любознателна. А Стоян пък бе дограмаджия. Поставяше стъклопакети на новите кооперации. Но другата му страст бе риболовът! Затова си допаднаха много с Алекс. Все имаше за какво да спорят. А компанията се шегуваше, че Стоян е уловил най-после „ГОЛЯМАТА” риба, за която все разправяше. Той допълваше шегата, че и русалките са наполовина риби. А и русата коса на Алекс стигаше до раменете ù - не до опашката както при русалките. Тогава пък се шегуваха с нея, че била русалка под прикритие и учудващо за русата коса, под нея главата ù била пълна не с бръмбари!

          Веселата глъчка се чуваше надалеч. Най-после намериха място за палатките. Тук, под дърветата и близо до реката, имаше лагер. Но те бяха първите за седмицата на почивка тук. Имаше огромна дървена маса с пейки, поставен беше и контейнер за отпадъци малко по-встрани до шосето, имаше и импровизирана тоалетна, направена от дървета, клони и найлон. Сянката на високите дървета падаше на широка площ, която бе почистена и подредена за палатки. Реката минаваше на пет метра под тях. А водата бе бистра и студена.

         Извадиха палатките и след половин час лагерът бе  оформен.

- Май съм гладен!

- Ванка, ти винаги си гладен! - не сдържаше усмивката си Роси. - Ма какво да те правя?! Хайде сега кажи да ти направя ли салатка?!

- Геш, ти взе ли ракийката?

- Да… ще я сложа в реката да се изстуди малко, докато се приготвим.

- М… от онази кайсиевата ли?

- Да. От нея. Чичо Васко ми я подари за излета.

- О, значи и аз ще пийна малко от нея. - обади се Ваня. - А какво ще правим за хапване?

- Ми… Тянката си носи такъмите! А, Тянка, подготвен ли си за риболов?! Ще подсигуриш ли храната?! Я някоя пъстърва или щука може би?!...

- Геш, стига си ме бъзикал! Сега ще хапнем крехки пържолки на барбекю. Което ми напомня, че ще трябва да съберем дърва. Е, кой идва с мен?

- Аз ще помогна на Роси да направи салатката, Геш, ти върви.

- Аз такова… трябва да отида до тоалетната…

- Аха, ясно! Пак ще ходя сам за дърва…

- Аз ще дойда с теб. - отсече Алекс.

- Че за какво си ми ти? Ще носиш клоните ли?

- Не, миличък, ще ти ги показвам къде са, щото само риба ти е в главата! – останалите се засмяха. - Хайде, хайде, тръгвай… тръгвай де! - двамата се отдалечиха.

- Надявам се, че излетът ще ти хареса. - Стоян се притесняваше още, но много искаше да задълбочи връзката си с Алекс. Тя бе умно и красиво момиче и го привличаше като магнит.

- Започва обещаващо. Всъщност аз винаги съм харесвала Странджата. Тук е толкова красиво и някак… магнетично… - наближиха брод от камъни през реката - Миналата година гледах нестинари на живо! Невероятно беше! С тези боси крака… така се риеха в жарта…. Направо не е истина! Знаеш ли, че в цял свят само в България и Индия има такъв обичай? - той я хвана за ръка и я поведе през камъните.

- Внимавай да не се подхлъзнеш.

- Е, няма да се удавя в десет сантиметра вода я!

- Не, но падането ти ще е  неприятно върху тези камъни. Може лошо да се контузиш. А и водата е ледена. - двамата приближиха брега и се качиха.

- За какво говорихме?

- За нестинарите.

- Да… това е пречистващ ритуал. Хората са вярвали, че Св. Св. Константин и Елена ще им помогнат да се избавят от грижите. Казват, че те им гасят жарта под краката.

- Знаеш ли, Тяна, тогава говорих с един мъж. Оказа се, че и той е бил нестинар.

- Така ли?

- Ами играеше си с едно въгленче. Направо се изумих! Можеше да му изгори ръката! А той го въртеше из нея, сякаш е плюшена играчка. Лапаше го, изплюваше го… Абе, играеше си. Гледаше нестинарите тъжно, затова го заговорих.

- И?

- Тогава ми разказа, че като бил шестнадесет годишен, сънувал белобрад старец, който му казал, че от следващия ден ще играе върху огъня. Така и станало. Започнал да рие краката си в жарта, но не усещал болка и парене. Раздавал здраве и радост на хората, като пречиствал греховете им. Но преди две години му се явил отново белобрадият старец насън и му казал, че повече няма да влиза в огъня. Беше направо съкрушен, като гледаше жарта. Пробвал да играе, но се изгорил много лошо и оттогава само гледал. А въгленчето си го въртеше из пръстите.

- Хм…  интересно… А… А… А… А… - Стоян се подхлъзна и падна.

- Тяна! Добре ли си? - той се смееше - Уф… че си… изплаши ме! – той се обърна да се подпре на ръце, за да стане и… застина на място. Един метър пред лицето му се бяха ухилили два реда зъби от челюсти на череп, но размерът бе огромен като на великан!

- А… А… А…! - извика той този път уплашено. Алекс подскочи и извика и тя.

- Тяна…! Не ме плаши така!! - той се поокопити, обърна се и седна.

- Тебе страх ли те е от скелети?

- Е, виждала съм в училище в кабинета по биология някога.

- Такъв не си!

- Да бе, сигурно!

- Не си! Този е метър само черепът!

- Да бе, да, вервам ти!

- Е, добре тогава, погледни сама! – той се отдръпна и посочи зад себе си. Почисти праха и калта и пред тях лъсна череп с диаметър около метър.

- Това е невъзможно! - тя погледна Стоян отново невярващо. - Не може да бъде!

 

© Милена Карагьозова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??