Тайната на любовта

Тайната на Любовта

            Днес Купидон ми разкри тайната на любовта. Искаш ли да я узнаеш? Да?! Тогава ме последвай и си представи една река с много вирчета и бързеи. Има дълбоки вирове, които се пълнят с течащата вода, преливат и на мястото на старата вода идва нова. Тези вирове са широки с образуващи се в тях въртопи или тесни, в които скоростта на водата е по-бърза. Но има и плитки вирове запълнени с речни камъни – по тях реката само се плъзга без да навлиза в дълбочина. Рибите харесват спокойните вирчета, защото водата там е в застой.

            А сега си представи една млада и пищна девойка – ще я наречем Марийка. Сърцето й е дълбоко вирче, през което минава реката на Любовта. То вече е препълнено и търси съд, в който да я прелее. Този голям заряд я прави неспокойна и в главата й се върти едно и също: ”Ех, как искам да срещна мъжа, достоен за любовта ми! Ще подредя разрошената му коса, ще му покажа как разцъфва най-прекрасното цвете в усмивката ми и ще му дам да пие любов от устните ми…”

            Сега си представи млад мъж – здравеняк и чаровник – Иванчо. Сърцето му е препълнено, очите му търсят, а в главата му: ”Ех, как искам да срещна жената от мечтите си! Ще й подаря най-красивото цвете, ще загърна раменете й, за да не зъзне, ще я понеса на ръце и ще влея цялата си сила в устните й…”

  И изведнъж – БАМ! – погледите им се срещат. Прескачат искри.

Тя: ”ТОЙ Е!”

 Той: ”ТЯ Е!”

   Следват няколко неловки момента. Той намята раменете й с якето си, тя оправя непокорния кичур, допират устни и… О, чудо!Заряда малко намалява, напрежението се разрежда, около тях като балончета летят нагоре сърчица…

 Разделят се сияещи от щастие. С нетърпение чакат следващата среща, за да освободят още малко от любовта в сърцата си… И след две или три срещи (това не е важно) – БАМ! – скачат в леглото. Трепет и тотално отдаване. Иванчо успява да й даде цялата си любов до последната капчица стаена  в сърцето му и… О, ЧУДО! на върховното освобождаване – блажена празнота обгръща сърцето му, умът му се успокоява и там се появяват други позабравени мисли - за приятелите, колите, филмите… Най-после напрежението свършва и може да се отдаде на любимите си занимания.

  Но в сърцето на Марийка, в дъното му са останали още няколко капчици любов и тя иска да ги подари на Иванчо. Звъни му:

  ─ Къде си, зайо? Ще излезем ли?

  ─ Ъъъ, виж, сладкишче… тука с едни приятели… ъъъ…

  ─ Искам и аз да дойда.

  ─ Ще ти е скучно – няма други момичета.

  ─ Добре, а утре?

  ─ Ами утре играем покер у Сашо…

  ─ Така ли?! Значи приятелите ти са по-важни от мен!

И връзката прекъсва. Сърцето на Иванчо е толкова прекрасно леко. Как е възможно тя да не го разбира?! Той просто няма какво да й даде. Трябват ден-два, за да може реката пак да запълни вирчето. Иванчо се наслаждава на любим филм, на бира с приятел… дори вечерта отива на бар. Там има много момичета – все привлекателни, но изненадващо за себе си той открива, че не го привличат. В спомените му изплуват ту влюбените очи на Марийка, ту дъхът на косите й, ту ръката, която като с магическа пръчка отнема напрежението му… Сутринта решава да й се обади.

 През първия ден Марийка потъва в тъга – гледа тъжни романтични филми, поплаква си, а на втория излиза с приятелки на бар. Тя е красива и усмихната, но никой не й се вързва на повика за любов. Просто зарядът, който излъчва е нищожен.

Сутринта телефона звъни.

Той, сякаш нищо не се е случило: Здравей, сладкишче! Искаш ли да се видим?

Тя нацупено: Не зная!

Той угоднически: Моля те! Ще отидем да гледаме залеза.

Тя, едва сдържаща радостта си: Става.

Залез, обяснения, извинения и - БАМ! – в леглото. Марийка е успяла да му насади вина за дето я е изоставил и той е гузен. Дава всичко от себе си – ласки, милувки, страстни целувки… и… О,ЧУДО! Марийка изживява великото освобождение от заряда. Блажена празнота обгръща сърцето й, мислите й се проясняват… Не балончета от сърчица, а целият апартамент пулсира.

Тя сънено: Зайо, ще се разсърдиш ли, ако утре отида на шопинг с приятелки?

Той доволен от себе си: Не, сладкишче. С момчетата ще гледаме формулата.

И така двамата получават време, в което реката да запълни празните вирчета.

Лошото е, че всяко вирче е с уникална ширина и дълбочина. Трудно могат да се намерят две вирчета с еднакъв ритъм и обем. Понякога е нужно разбиране и търпение, за да се напаснат. Но нашите герои са много млади и нетърпеливи. След няколко разминавания слагат край на връзката.

  Нараненото сърце се опитва да се затвори и да отклони потока на любовта, но тя е като водата – прониква навсякъде и бавно, но сигурно запълва вирчето. Марийка се страхува от друг провал и предпочита да иде в парка, отколкото на кафе с компания.

  Та седи си Марийка на една пейка и наблюдава птичките, катеричките, дечицата и изведнъж – БАМ! – до нея сяда млад мъж - Пешо. Симпатичен, любезен, забавен… но я няма онази тръпка, която изпита при срещата с Иванчо. Защо? Ами много просто – човекът е от плитките вирчета. Сърцето му е запълнено с камъни и любовта само се докосва до него. А той жадува за любов и като не може или не желае или не разбира как да изхвърли камъните, той търси някой, който да му я подари.

А сърцето на Марийка вече е препълнено и се съгласява Пешо да я „утеши”. Тя го дарява с внимание, а той я ухажва нежно. На срещите й носи цветя, плюшени играчки и други щуротии, които момичетата харесват, като заместител на любовта, която не може да й даде. Стигаме пак до леглото. Тя преживява чудото, а той получава лек заряд от любов.

Тя сънено: Скъпи, утре съм на шопинг с приятелки.

Той мълчи. Паниката, че ще се отдели от донора си го завладява за миг, но се окопитва: Утре съм свободен. Искаш ли да те закарам на пазар в съседния град?

Тя колебливо: Обещала съм на момичетата.

Той уверено: Вземи и тях.

  Прекарват си чудесно. Магазини, кафенета, откраднати целувки, дрешки, любовни погледи, обувки, настойчиви прегръдки… Всичко е прекрасно, само дето всяка събрана капка веднага се отцежда. Блажената празнота започва да се превръща в пустота. Време е за усамотение, за да се запълни вирчето със свежа вода. Марийка намира причина, за да се измъкне за два дена на село. Там възстановителния процес възвръща обичайния си ритъм. Но в нея започва вътрешна борба. От една страна Пешо е мил и внимателен, обсипва я с подаръци, винаги е на разположение… От друга страна не я оставя и за ден сама – това е обсебващо, нарушава естествения ритъм на нещата. В действителност тя не знае, че реката на любовта само близва повърхността му, защото тя е с него, за да дава, а не да получава. Трябва да вземе решение, но кога – при пълен заряд или след освобождението му?

 За улеснение съдбата се намесва. Кара си Иванчо голфчето и – БАМ! – на пешеходната пътека пред него Марийка. Отваря й вратата да се качи. Тя се колебае за миг, но скача вътре, защото вече правят задръстване. Минаваме през обичайните процедури, но този път с уговорки:

Той: Нали знаеш, че в събота сме на покер у Сашо?!

Тя: Аз в събота съм на шопинг с момичетата! А… и в сряда имаме женска вечер.

Той: А ние в петък излизаме по мъжки.

            Този път всичко върви гладко. Успяват така да синхронизират ритъма си, че любовта прелива, прелива, прелива и е наложително да намерят още един обект, върху който да я изливат. Мислят, мислят и вземат, че си раждат едно бебенце. Ден и нощ пълнят малкото му вирче с любов и си живеят щастливо.

  А Пешо ли? Той все не можеше да задържи жените до себе си докато един ден прочете това разказче и се зае да изхвърля камъните от вирчето си един по един.