Валеше. И сякаш не беше 9 сутринта в понеделник, 20 април, а късно през нощта.

Беше мрачно. Локвите бяха навсякъде. Малкото провинциално градче не бе виждало толкова дъжд от близо 20 години. Улиците, на свой ред, бяха задръстени от автомобили, карани от шофьори, надуващи клаксоните, изнервени от безкрайното задръстване надолу по целият булевард.

Тротоарите пък бяха пълни със забързани хора,понесли се нанякъде с чадър в ръка. Погледнати от високо, приличаха на безкрайна бурна цветна река, бързаща да се влее в морето.

         На пръв поглед тя беше съвсем нормално шестнадесетгодишно момиче. НА ПРЪВ ПОГЛЕД...

Никой не подозираше за нейните безкрайни душевни терзания, а и сякаш никой не се интересуваше от нея.

Вървейки по претъпкания тротоар, обратно на движението, промушвайки се измежду забързаните хора, без чадър, облечена само с тениска и дънки, мокра до кости, тя изглеждаше по-нещастна от всякога.

Вярно, понеделник беше, ала беше излъгала родителите си (заклети работохолици, никога нямащи време за нея), че не се чувства добре и разбира се, те с крайна отегченост й бяха заявили: „Ами добре, остани си в къщи..."

Измъкна се от вкъщи незабелязано и ето я - вървеше сам сама, а пътят сякаш нямаше край.

         Мислите й също.

Подмина големият, обичайно шумен и задимен рок клуб. И спомените нахлуха в главата й, сякаш за да я объркат още повече.

Тя и най-добрият й приятел... все още деца, на по четиринадесет години. Седят заедно на масата, пият бира и обсъждат новата му китара, или пък поредния диск, добавено към колекцията й...

Лятото край реката...

Разходките в парка.

Първата изява на групата им...

А какво стана после? Защо решиха, че им трябват усложнения като глупавата и никому ненужна любов... защо?

Сълзите потекоха от очите й и всичко пред нея се размаза.

         Цветарски магазин...

Първата подарена роза...

Спомни си вечерта, в която той я беше изпратил до у тях и й беше признал чувствата си.

Първата им целувка...

Всички хубави мигове,прекарани заедно сякаш изплуваха от дъното на сърцето й,въпреки че тя грижливо се бе погрижила да ги погребе така, че никога повече да не ги види отново. И ето ги, пак идват, сякаш за да усложнят нещата.

         Сега него го нямаше вече.

Да, нямаше го. И никога нямаше да се върне. Нито приятелство, нито любов. И то заради едното нищо...

Възможно ли е, мислеше си тя ,след всичко което са преживели, все още да са в добри отношения... Не, разбира се, не можеха... Счупи ли се стъкло, с каквото и да го лепиш, никога няма да е същото.

А тяхното беше пръснато на милион парченца от лъжи и детински игрички.

И въпреки всичко тя още го обичаше. Макар да не беше същият човек. Въпреки всички илюзии. Тя го обичаше.

И макар дете, любовта й беше силна. Лъжат се тези, дето мислят, че на такава възраст няма любов.

Имаше.

Тяхната. Истинска, все поглъщаща, изпепеляваща.

Сълзите рукнаха още по-силно, по-бързо,и вече нищо бе в състояние да ги спре.

Уморена от безкрайното безцелно ходене, тя просто седна на една пейка, незаинтересована от това, че е мокра - та нали тя самата беше мокра до кости...

И отново се отдаде на размишления.

Сякаш небето тъгуваше с нея. За нейната изгубена любов.

Да, любов.

Тя се чувстваше така, сякаш никога повече няма да може да обича. Беше готова да му даде сърцето си, да е винаги до него...невъзможното да прави възможно, само защото е за него. А какво стана? 

Той просто изхвърли любовта й. Да, изхвърли я. В помийната яма. Счете че няма нужда от нея.

Винаги толкова горд,крайно решен че може да се справи със всичко, че няма нужда от никой...

Странен. Безкрайно странен. „Но - мислеше си тя - той е човек на изкуството... те са такива... странни..."

Тя бе приела всеки негов недостатък и бе успяла да го игнорира. Виждаше само хубавото в него. И винаги го оправдаваше.

И се раздаваше.

А отсреща само празнота и ехо.

Да, ехо, повтарящо нейното напразно изречено „обичам те".

И сега, когато виждаше тъгата му, тя тъгуваше с него.

Но нямаше ключ.

Да, ключ. За сърцето му. За душата му. Защото той не желаеше да й го даде.

А това я убиваше. Да го вижда как страда, а да не може дори да го прегърне, да му вземе мъката, да плаче вместо него,да,това я убиваше.

И тази болка я беше разяла до такава степен, че сякаш вече не чувстваше нищо.

А той се държеше ужасно с нея. Ту добре, ту зле. Толкова близо, а същевременно толкова далеч. Толкова топло, а всъщност толкова студено.

И къде бяха нито той знаеше, нито тя.

Всички й повтаряха да го остави. Да го забрави. Ала забравя ли се толкова лесно първата любов. А и още имаше искри от нея.

Беше й болно. Да не може дори да го прегърне.

Не само заради него. Заради нея самата.

Да, тя имаше нужда да го почувства близо до сърцето й. Близо до мечтите й.

Но разбира се, той не беше там. Той никога не беше.

Никога не можеше да го намери, но той винаги можеше да я открие. Стига да поиска.

Но той сякаш беше решил, че тя е някаква играчка. Заместител. Доще ли му се да има някой, на чието рамо да поплаче, без да бъдат посрещнати стоновете му от безброй въпроси, тя трябваше да е там. И да се държи точно така. И после какво - по живо, по здраво.

Това я измъчваше.

Всички тези мисли я измъчваха.

А той сякаш никога не я разбираше.

И когато тя протягаше ръце към него, той винаги я връщаше.

„И какво да го правя? - чудеше се тя. - Да остана ли? Грях ли ще е? Да се опитам ли отново да му помогна? Безсмислено ли ще е? Да си тръгна ли? Как ще живея без него - моето слънце, моят въздух... как?"

Да, той беше всичко за нея. Извор неизчерпаем, море безкрайно, въздух, огън... всичко. И го боготвореше. Но нима Господ се отнася така с хората си?

Понякога когато затвореше очи,сякаш го усещаше до себе си. Сякаш чуваше гласа му, виждаше усмивката, очите му... но отвореше ли ги, той не беше там...

Тя се чувстваше празна. И всъщност, сякаш нищо не чувстваше.

А нали когато човек умре, не чувства нищо.

Тогава защо да живее?

И без това е безполезна...

И въпреки  това, тя реши да направи последен опит за летене - да отиде при него, да си излее душата... последна целувка и после...

Сбогом. Завинаги.

И тя стана от пейката и се запъти към дома му.

Крайно разстроена, с очи, замъглени от сълзите, вървеше сякаш машинално по улиците.

Кръстовище. Пресича...

„И да не забравя да му кажа, че го обичам..."

Звук от спирачки на кола, последван от тъп удар.

Така и не можа да му го каже...

Нищо. Друг път. В друг живот. Или във вечността...