Сценарий – Иван Иванов



(Черен фон)
-Посредствен си!
(Трясък на врата.)
-Не ставаш!
(Втори трясък)
-Текста е банален!
(Трети Трясък)

(Кадър на героя в гръб седнал на стол пред бюрото на редактор, който е отворил лаптопа пред себе си и чете. Затваря лаптопа.)

-Сюжета куца.

(Черен фон, трясък на врата в тъмното.
Започват кадри от живота на героя.)

Животът ми беше скапан!
Израснах в бедно семейство, което държеше на честността и правдата.
Баща ми ме учеше на житейските ценности и аз ги попивах, като гъба.
Разказваше ми за смелите български герои и техните саможертви.
Учеше ме да зачитам всеки, но никога да не лазя в краката на хората,
да бъда себе си, но да не съм егоист, да не продавам достойнството си и хиляди други уроци, които се забиваха като куршуми в главата ми и всеки път, когато се сетя за татко, боли.
Гласът му още кънти в главата ми, всеки път, когато направя нещо нередно.
Уроците му бяха моята библия в живота и моя единствен, достоен пример.

Майка ми, рядко участваше във възпитанието ми.
Често отсъстваше и закъсняваше, не беше типичния родител, който те обсипва с грижи.
Всъщност, разочарованието ми от нея, не беше напразно, защото скоро разбрахме, че тя си има друг и след време просто изчезна от живота ни, без да чуем нищо повече за нея.
Това беше катаклизъм в семейството, но моя баща го прие прекалено болезнено.
Той беше от хората, които обичат до гроб и сключват брак, веднъж в живота си.
За кратко време, този мъж, тази канара, този мой пример, който ме научи на всичко, което знам и мога, се превърна в развалина.
Започна да пие всяка вечер.
Прибираше се късно и се затваряше сам в стаята, продължаваше да пие.
А аз, сам с мислите си, създавах свои светове.
Въображението ми препускаше, като лудо и живееше в редовете на сюжетите, които пишех.
Естествено, не бяха шедьоври, все пак съм бил на 8 или 9 години, но това беше моят изход от този, не красив свят.
Въпреки душевните терзания на баща ми, бягството на майка ми и боя от другите ученици, заради странното хоби което имах, аз се чувствах щастлив, защото все пак имах свое място, което имаше способността да ме скрие в прегръдките си.
Баща ми, с охота слушаше моите словоизлияния, които бях сътворил през изминалите дни.
След историята, ме потупваше по рамото и казваше:

-За разлика от мен, ти сине мой, ще станеш човек!
Продължавай все така и ще постигнеш целта си.
Никога не се отказвай от мечтите си и ги следвай до сетния си час.

се запали искрата на любовта ми към писането.
Да напълня празнотата на листа с мастило, беше мисията на всеки един мои ден.
Естествено, няма как да запълниш целия си ден в писане...
Когато не бях в моя свят, посещавах чуждите.
Надниквах зад кориците на някоя книга и покорявах нови светове.
Искрата на творчеството ми, прерасна в буен огън след смъртта на баща ми, който ме остави сирак, едва десет години по-късно.
Подкрепата му през годините, беше единственото което имах, но не се отказах, точно както татко ме учеше.
Реших да кандидатствам и да следвам мечтата си.
Учех ден и нощ, не спирах за друго, освен за да хапна нещо малко или да напиша няколко реда в новата книга, която бях започнал.

Приеха ме в университет, получавах пълна стипендия и бях отличен студент.
В университета се запознах с Елисавета.
Бесарабска българка от гр. Твърдица, Молдова.
Имахме кратка, но интересна връзка. Подарих и много мои ръкописи, но се разделихме, след няколко месеца... Бяхме твърде различни.
Тя предпочиташе студентски партита и шумни вечери, а аз не обичах друг шум, освен този от прелистването на страници и плъзгането на писалката по листа.
По това време вече си мислих, че ще стана известен писател, ще се занимавам с обществена дейност и ще помагам на хора с проблеми, като моите.
Исках да изградя своя утопичен свят в града в който живеех.
А този свят, беше справедлив и честен.
Точно, както ме учеше баща ми.
И понеже, никой не искаше да издаде творбите ми, започнах да ги споделям в социални мрежи, които вече бяха нашумели в тези години.
Писалката беше заменена с клавиатура, а листовете със пикселите на плоския монитор.
Освен в интернет, раздавах хартиени носители, свързани грозно и неугледно с телбод на случайни минувачи, а после намирах листите в някоя кофа за боклук.
минаваха дните ми в писане и пропаганда на написаното, но бях доволен от света в който живеех, моя свят, този създаден в моята глава.
Точно той, правеше животът ми да изглежда смислен.

(Героя вече е в дома си, влиза в спалнята, ляга си с дрехите и заспива на светната лампа.)

(Вечерта, се чука силно на вратата.)

Глас зад вратата:
-Отваряй!
Отваряй!

Писател: (Стреснат се изправя на крака, и се затичва към вратата.)
-Идвам!
Не викай!
Ще те чуят съседите.

(Отваря вратата и вижда един от местните дилари.)

Дилар:
-Къде са парите от стоката?

Писател:
-Ще ги върна след седмица, обещавам!

Дилар:
-Имаш три дни и нито минута повече!
(Тръгва си. Спира на вратата, обръща се.)
И да бъдат с 10% повече!

Парите от стипендията не стигаха доникъде и аз трябваше да се захвана с нещо лесно и неангажиращо за да преживявам.
Мислих си, че ще бъдат лесни пари, но да се забъркаш с такива хора, никога не е неангажиращо, още по-малко е лесно.
Парите не можех да върна, защото седмица преди тази нощ, ме обра друг дилар, на чиято територия се намирах.
Сега бях длъжник на местната шайка престъпници.
Легнах си, но не мигнах цяла нощ след този стрес.

(На следващата сутрин)

(Кадри от дома на писателя. Чуват се капки от капеща чешма. Има две стаи. Кухня и спалня.
Капките вече не се чуват.
Писателя става, отива до кухнята, прави си кафе в метална купа на газов котлон. Докато чака кафето да се свари, пали цигара и прелиства старо списание.
Кафето е готово и докато го сипва в чашата се попарва с него. (Охкане.) Връща при бюрото в спалнята.
Сяда и започва да пише нещо на лаптопа.
От време на време отпива от кафето.

(На вратата се почуква.)

Писателя:
-Влез.

(Вратата се отваря. Влиза младо момче.)

Писателя:
-Добро утро, Милене.

Милен:
-Как е нашето писателче?

Писател:
-Реших да предложа за издаване последната книга...

(Глас в кадъра
-Която гневно хулеше политиката на страната и яростно осъждаше беднотията.)

Милен
-Коя?
„Оковите на робството“?

Писател:
-Да.
Ще ме закараш ли до издателството?

Милен:
-Нали знаеш...
Аз съм най-големия ти фен!
Там съм, където е моята звезда.

Писател:
-Тръгваме.

(Слизат по стълбите на блока, излизат на тротоара и се качват в колата на Милен.
Следващите редове се четат, докато в кадър, е замисления герой, показан през външната страна на прозореца на колата.
Вижда се и Милен, който ръкомаха жизнено докато шофира и говори нещо на Писателя, който му отговаря, но не се чуват.
В кадър е само глас на разказвача.)

Милен, беше добър приятел. Помагаше с каквото може, стараеше се да се чувствам добре и нищо да не ми липсва, макар да му отказвах повечето услуги.
Беше от богато семейство и постоянно ми предлагаше да плати за издаването на всяко нещо, което напиша.
Аз обаче бях сметнал себе си за Гео Милев на нашето време и не исках да стана писател с пари, при това чужди.
Честта ми щеше да е поругана, а славата ми щеше да е под въпрос.
Че каква слава, с пари трудно се поддържа имидж.
Това в никакъв случай не влизаше в моята утопия и аз нямах намерение да го допусна.
С колата на Милен, бързо стигнахме до издателството и влязохме в сградата.
Аз влязох в кабинета на редактора, а моя приятел ме изчака във фоайето.
Ясно помня думите на господина от другата страна на бюрото, когато прочете сюжета.

Редактор:
-Синко, това ще го четат, само ако го напечатам върху тоалетна хартия.
На всеки му трябва четиво там. (Истеричен смях.)
Ще ти дам съвет!
Пиши за нещо от света на богатите, хората ги вълнуват клюки!
Драскачи за правда и свобода, вече не са долюбвани от масата.
Не си губи времето с нещо което не можеш да промениш, защото и да пишеш, файда няма.
Приятелски съвет.

Писател:
-Но писателя трябва да следва музата си, а не вълната от настроения на хората!
Не съм ли прав?

Редактор:
-Може да е било така, когато народът е нямал друго, но сега времената са различни!

Писател:
-С какво?
С това, че влечуги като теб, смучат от народните пари, чрез безсмислени субсидии за пропаганда на цветущото ни бъдеще?
Различно е с това, че хората са бедни и нямат дори човешки условия за живот?
Кое е различното?
Името на държавата в която живеем!
А свободата, трябва да си я вземем сами!
Желая ви лек ден!

Редактор:
-Никога няма да станеш писател!
Ще си останеш с двамата читатели, които те четат... Ти и момчето дето те чака отвън.

Писател: (Вече изправен с гръб към редактора.)
-И пак ще имам по-добра аудитория от вас!

Когато излезнах от кабинета, с Милен седнахме да изпием по кафе в близко заведение.

Милен:
-Не се отчайвай!
ще станеш известен. Този не може да види добрият писател, дори ако го удари с ръкопис по муцуната.

Писател:
-Дали?
Отхвърлят ме от всякъде.
(Пауза. Гризе си ноктите.)
Трябва да си намеря работа, не мога да стоя и да се надявам на издателството.

Милен:
-Казах ти, ще ти дам пари!
Продължавай да пишеш и не се отказвай!
И за Бога... Спри да си гризеш ноктите, що за гнусен навик!

Писател: (Сякаш се стряска от забележката и маха ръката си от устата.)
Ти си добър приятел, но не мога да приема това.
По-добре да седна да прося, от колкото да ме издържаш ти.
Ще се чувствам, като леке.

Милен:
-Леке значи.
Добре. Щом ти действам така!

Писател:
-Знаеш, какво точно искам да кажа!

Милен:
-Добре тогава...
Ела да работиш в нашата фирма.
Ще даваш смени, когато можеш и ще имаш време да пишеш.

Писател: (с усмивка.)
-Това мога да приема.
(Подава ръка на Милен, но точно преди ръкостискането я отдръпва.)
Но няма да ме третираш различно от другите работници и ще ми даваш толкова, колкото плащаш на тях!

Милен:
-Справедливо!

(Стискат си ръцете.)

(Кадър на микробус, който минава по улицата, а после кадър вътре в микробуса, зад чийто волан е писателя.)

започнах работа при миленовите родители.
Те имаха кетъринг фирма, в която аз бях назначен, като шофьор.
Задълженията ми бяха да откарам служителките на адреса, да им помогна с подготовката и да изчакам някъде за да ги прибера след края на събитието.
Използвах свободното си време за да седна в близкото кафене и да изпия чаша кафе пред лаптопа, който носех навсякъде с мен.
Кафето винаги ме е ободрявало и е прочиствало ума ми от зловредни влияния.
Отново пишех и отново се чувствах жив в своя утопичен свят, без да изпитвам големи финансови затруднения.
Върнах парите на онзи с лошия поглед и продължих живота си начисто, както се казва.
Веднъж в кафенето в което обикновено прекарвах времето си, видях едно момиче, което седеше на масата, която аз считах за своя собственост, понеже я използвах, като място за писане и отдих от света.
Взех си кафето и директно седнах при нея.
Поставих лаптопа на масата, отворих го и чак тогава забелязах, че ме гледа.

Писател:
-Какво?

Момиче:
-Как, какво? Седна на масата ми, без да питаш дали е свободно!

Писател:
-Твоята маса? (Пренебрежителен смях.)
Тази маса е моя!
Сядам на нея всеки ден, по това време.

Момиче:
-Това не я прави твоя!
Сега, аз седя на нея и масата е моя!
Стани и питай дали е свободно!


Писател:
-Няма да го направя (Гневен смях)!
Ти стани и питай, дали може да седнеш!

 

Момиче:
-Стани и питай дали е свободно или ще извикам управителя да те изгони!
Знаеш, че колкото и да ти се иска да си в твоя свят, тук в реалния, аз съм права и сега масата е моя!

Писател: (Изсумтява, издиша през носа, оглежда се нервно.)
-Добре.
(Затваря лаптопа, взима го под мишница, изправя се.)
Извинете, свободно ли е при вас? (С насмешка.)

Момиче:
-Да, заповядайте.
Видя ли, не беше трудно. Дървеняк!

Глас в кадър:
-Не казах, нищо, отворих лаптопа си.
А тя го затвори.

Писател:
-Какво правиш, луда ли си?
И лаптопа ли стана твой, защото е на твоята маса?

Момиче:
-Казвам се Валерия. (подава ръка към писателя.)

Писател:
-Аз се казвам...

Валерия:
-Знам как се казваш!
Исках само да знаеш моето.
Ще се видим скоро, но сега... Кафето ми свърши и трябва да тръгвам.

Писател:
-Ами добре... (Изправя се сякаш ще изпраща гостенин.)
Приятен ден тогава, благодаря, че ми пази масата.

Валерия:
-Няма за какво.
До скоро.

Писател: (Сяда с усмивка и клати главата.)
-Едва ли!

Валерия:
-Ще видим! (намига му и си тръгва.)
 

Глас в кадър:
-Две години работех в тази фирма.
Две години ми отне за да редактирам и донапиша романа „Въстание в сърцата“, който веднага предложих за издаване, не в същата издателска къща, естествено.
Нямаше общо с политиката, нямаше общо с корупцията или някои друг отрасъл на държавната власт и беше първият ми издаден роман.
Вече бях на 25 и се надявах да срещна подкрепа от читатели.

Милен беше с мен на представянето на книгата ми в градската обществена телевизия, която ме беше поканила, като гост.
Стоеше зад кадър, но беше там и ме подкрепяше, както винаги е правил.
Водещите бяха прочели книгата ми и започнаха да я обсъждат.
Тонът им обаче, звучеше недружелюбно.

Водещ:
-Не смятате ли, че сюжетът малко се размива на края?

Писател:
-Въображението на хората е различно и по различен начин се възприема информацията.

Водеща:
-Мисля, че някъде съм чела нещо подобно.
Нали няма да разкрием, че сте взаимствали от някой известен писател?

Писател:
-Щом сте чели нещо подобно, значи четете доста, като мен.
В литературата няма граници, там можеш да пишеш и твориш, да живееш само чрез едни знаци, които всъщност изграждат красотата на съзнанието, излято върху белия лист.
Вероятно има писатели, които мислят сходно с мен или аз мисля сходно с тях.
Но мога да ви уверя, че това е моето въображение, което е повлияно от много хора, но е уникално, само по себе си.

Водещ:
-Хората остро ви критикуват!
Смятат сюжета за блудкав, а вас за посредствен.

Писател:
-Христо Смирненски е бил недооценен, Никола Вапцаров издава само една стихосбирка приживе, „Моторни Песни“.
Издава около 1000 копия, повечето ги подарява.
Кой автор е оценен приживе?
Този който е забравен след смъртта си!
(Усмивка.)

Глас в кадър:
-След предаването се замислих над думите на водещите, които не спираха да отекват в главата ми и ме караха да се чувствам зле.
Дълго се борех с разума и накрая една мисъл се вклини в съзнанието ми, като не ми даваше покой, нито нощем, нито денем.
Съзнанието ми се измени и аз бях зажаднял за вниманието на хората.
Казвах си:
„Сега съм издаван автор, и все пак срещам хорското неодобрение!
Може би наистина трябва да чуя читателите и да започна да творя според вкуса им.“
След няколко месеца в размисли, някак се промених.
Повтарях си, че мнението на хората е важно и щом има хора, които виждат света ми по различен начин, трябва да пиша по различен начин.
Повтарях си го толкова често, че накрая повярвах в тези думи.
Дали от еуфорията след издаването на книгата ми, или заради факта, че все повече исках да се харесам на хората и да стана известен, започнах да следвам вълната.
Света, който имах чрез книгите ми рухна и остави само купчина отломки.
Започнах нова книга за реалния свят, но сладникава, продаваема!
Този път срещнах широка подкрепа, издадох втора, трета и четвърта книга.
Бях на страниците на всички вестници.
Един от най-продаваните автори в държавата.
Хора идваха за да се подпиша на книгата, която току що си бяха купили.
Постигнах го!
Бях известен, сравнително богат и желан от жените.
Излизах с различни хора, с различни компании и неусетно, попаднах в клопката на алкохола и разврата.
Леките жени и опиятите, замъглиха мозъка ми още повече и моето аз, изпадна в нот даун.
Светския живот, за който мечтаех, приличаше на Содом, а моят живот беше съседния град, Гомор.
Забравих за фирмата на Милен, забравих за старата квартира и живеех в голям апартамент, на последния етаж с огромна тераса.
Имах всичко за което се бях борел.
Името ми беше коментирано, хората ме уважаваха, но не защото бях писател, а защото бях богат.
Защото бях богат!
Точно тази мисъл, ме върна назад и аз си спомних за моя свят, в които това беше нередно, недупостимо и неуместно.
Бях нарушил своите собствени, морални устои и се бях продал за слава, забравяйки старите приятели. Забравяйки Милен, който ме подкрепяше постоянно и винаги е бил до мен.

(Кадър на писателя, който си взима якето и излиза от апартамента.)

Отидох на гроба на баща ми!
Смятах, че съм го предал и трябваше да му искам прошка за стореното.
Смятах, че това е начина да се отърся от срама, които сам си бях докарал и дори хората да се правеха, че ме харесват, аз не се харесвах!
Срамувах се от себе си!

След посещението на бащините покои, трябваше да отида на друго място, защото бях разбрал!
Татко, нямаше да върне себеуважението ми.
Върнах се в кафенето, в което сядах преди за да пиша.
Взех си кафе и когато се обърнах, тя беше там.
Валерия!
На същата маса, по същото време с няколко години закъснение.
Все пак се оказа права!
Отново се видяхме.
Отидох до масата и застанах зад гърба й.

Писател:
-Свободно ли е при вас?

Валерия: (Усмихва се, без да се обръща.)
-Да заповядайте!

(Писателя сяда пред Валерия.)

Писател:
-Мина много време.
 

Валерия:
-Но пак си тук и пак си на тази маса!

Писател:
-Ти също! (Отпива от кафето.)

Валерия: (Поглежда на страни, през прозореца.)
-От както си известен, не си идвал тук.
Защо се върна?

Писател:
-Обзе ме носталгия.
Реших че тук, където започнах да пиша книгите с които станах известен, е най-доброто място за да се сбогувам с писането.

Валерия:
-Защо реши да се откажеш от единственото нещо, което е имало смисъл в живота ти?

Писател:
Превърнах се в онова срещу което протестирах.

Валерия:
-И загуби всички които те подкрепяха!

Писател: (Раздразнено се отлепя от облегалката на стола)
-Какво знаеш ти за мен?

Валерия: (Изправя се, докосва го по рамото с ръка и го връща на облегалката на стола.)
-Знам достатъчно, за да ти кажа, че някога пишеше с любов.
Сега пишеш за пари.

Писател:
-Колко проницателно!
Сякаш си чела нещо от това, което съм писал преди да стана известен!

Валерия:
-Всичко!
Чела съм всичко.
Знам, че не ме помниш, но аз бях част от ваша компания.
Ти, Милен, Ангел, Елисавета...

Писател:
-Елисавета...(замислено, потънал в спомен.)

 

Валерия:
-Бях приятелка на Елисавета.
Тя ми даде всичко написано от теб за да го изхвърля, след като скъсахте.
Аз обаче ги прочетох и се влюбих в твоя свят.

Писател:
-Какво искаш да ми кажеш?

Валерия:
-Върни се към онази страст, която те водеше тогава и създай отново рухналото.

Глас в кадър:
-С Валерия, се срещахме още много пъти.
Скоро разбрах, че тя е влюбена в мен, а не в света и писането ми, но обожаваше всяка нова моя страница и аз отново намерих смисъла.
Дори само за нея, моите драскулки да си струваха, те бяха съвършени, щом й се харесваха.
Не беше далеч момента в който и аз се влюбих в нея.
Започнахме да се срещаме на различен етап от познанството ни.
Не като приятели... Като двойка.
Връзката ни беше страстна и много вдъхновяваща за мен.
Тя беше моята муза и моята писалка.
Пишех непрестанно, а когато не го правех, бях с нея и се радвах на присъствието й.
Чувствах се жив и някак извисен.
Не бях издавал нищо от много време.
Но творбите ми се трупаха, никому не известни, освен на тесен кръг от хора.
Открих, че щастието не е в промяната на реалния свят, а във вътрешния, собствения, този в който никой не може да се намеси и да го промени.
Открих важното за всеки човек!
Намерих някой, който да ме разбира!.
Предложих брак на Валерия и тя прие.
След отговора й, аз имах да свърша още нещо.
Бях го планирал отдавна, но сега беше идеалния момент.
Отново почуках на вратата на Милен, след дълги години.
Чувах стъпките му, докато приближаваше и все повече ме обземаше страх от срещата с моя загубен приятел.
Когато вратата се отвори, просто потръпнах от нерви, гърлото ми пресъхна и се вцепених, защото осъзнавах, колко е отвратителна постъпката ми.


Писател:
-Съжалявам приятелю.
Не заслужавам нищо от това което ми даде, защото те забравих след славата.
Ти беше моя опора и мои наставник, през всички трудни години.
Ти ми помогна да се измъкна от мизерията на съществуването ми и аз съжалявам за това, че те пренебрегнах.

Милен:
-Отдавна искам да ти натрия сол на главата, а ти идваш и с едно извинявай ми провали плановете.
Мислих, че ще се скараме, после аз ще ти навра фактите в лицето, ти ще се чувстваш глупаво и аз ще съм доволен!
Сега какво?
Аз се чувствам глупаво!
Как го правиш?

Писател:
-Това е дарба.
Ще ми простиш ли?
Ако кажеш да, те моля да станеш кум на сватбата ми!

Милен:
-Ще видим!
Зависи, какъв костюм ще ми купиш за кумуването!
Пък и кога успя да се задомиш?
Да ме запознаеш още днес ей!
Ама последната ти книга, беше ...
Абе айде, няма да я коментирам.

(Кадърът приближава до черен фон и се отдалечава като показва един възрастен човек, който говори на младо момче.)

Дядо: (Прегъва няколко листа и ги подава на момчето.)
-Това беше последното, което получих от моя стар приятел, преди доста време.
Неговата изповед е в тези страници и аз мисля, че тя ще пасне идеално на твоя проект.
Той беше гениален писател, но времето не го оцени.
Въпреки всичко, той постигна мечтата си!
Стана най-известния писател в неговия свят.
Ти също можеш да постигнеш своята!
Вземи това писмо и го превърни в сценарий.
Разкажи историята му на света и кой знае... Може това да е началото на твоето писмо до Стефан!
Той също те подкрепя, както аз подкрепях моя писател през годините.

Момче:
-Тази история, е невероятна!
Какво стана с Валерия?

Дядо:
-Дари го с една прекрасна дъщеря, а после се спомина и го остави сам с детето.
До някъде, сподели съдбата на баща си.

Момче:
-А това не го ли съкруши, не го спря ли да пише?

Дядо:
-Спря, но после си даде сметка!
Тя нямаше да се примири с факта, че го е откъснала от света му, който постепенно се превърна в техния свят.
Докато беше тук, преди да замине с детето в чужбина, всеки ден ходеше на гроба на Валерия, за да и прочете нещо ново, нещо написано за нея.

(Приближава се към момчето.)

Искаш да станеш сценарист?
Давай!
Ще подкрепям теб, както подкрепях него, но чуй и запомни!
Открий това което искаш със сърцето си и не искай слава и богатство.
Трябват ти приятели и близки.
Те ще те ценят без парите и известността.



КРАЙ