Вечер, когато бялата вещица заспи и черната заеме мястото и когато слънцето угасне заслепено от великолепното сияние и величие на луната, там, където се прекланят на тъмнината и почитат мрака и разрухата, там, където нереалното е самата реалност, а реалността е просто поредната илюзия, там, където животното е човек, а човекът - животно, мъртвият е жив, а живият е мъртъв, там, където вярата в свещеното е грях  и се наказва чрез блаженства... Нереална реалност, създадена от нереално и безумно съзнание, съзнание, което знае колко на брой са звездите по небесния небосвод, съзнание, което хиляди пъти е прекосявало млечния път, съзнание страдащо, вярвайки, че да страдаш е присъщо само на Боговете...

Една илюзия по-реална от самия тебе, един пропилян живот в името на неосъзнатото и скрито свръх  АЗ . Свят, където само и единствено Кралят има правото да извади очите си и да се изсмее насреща им, че те вече не му трябват, че те вече няма да го лъжат...

Столетни замъци, покриващи го от край до край, там истина няма, защото няма и лъжа... там лудите са на почит, а останалите се учат и поучават от тях...