Той се носеше бавно из свободното космическо пространство. Не е правилно да се нарече той, нито тя или то, но той му приляга дотолкова, че да е смилаем за ограничения човешки мозък. А Той беше нещо голямо - космическа мъглявина - сбор от енергия и материя. През тялото му от лед, прах и газ пробягваха искри и мълнии, излъчваше радиация и магнитни вълни, правеше вятър и отразяваше светлината на звездите от вселената. И Той имаше разум. Всяка искра и волтова дъга, която преминаваше през този облак, беше една мисъл, една идея, един спомен, едно възприятие. Той беше тук от зората на вселената. За него времето не съществуваше, защото той беше вечен и затова се носеше от галактика в галактика, наблюдаваше и складираше, използвайки милионите си различни атоми. Той не беше способен да чувства, но ако чувстваше, в този момент би бил леко възбуден и тръпнещ в очкаване, защото съвсем наскоро беше навлязъл в една нова галактика, в която още се оформяха звезди и планети. И сега към него се приближаваше едно плоско парче скала, което бе успяло да приюти върху себе си малко атмосфера, малко бактерии и вода като в последствие беше развило подобие на растителност. Той виждаше това за пръв път, защото във вселената всичко е сферично, но това, което не разбра в началото, му се изясни, щом протегна възприятията си по-надалеч. Парчето се бе отскубнало от една разпадаща се близка планета и сега, освободено от нейната гравитация, се отдалечаваше в пространството. От неговите краища се изсипваха някогашни морета и реки и се превръщаха в пръски пара, която се смесваше с разреждащата се атмосфера и образуваше приказно сияние около това, което допреди е било континент. Космическият разум поседя малко в наблюдение над поредния вселенски феномен и тъкмо се канеше да продължи отново своя път, когато видя на ръба на скалата, до едно място, където една река се изпаряваше в нищото и ронеше близките камъни, две фигури и насочи цялото си внимание, концентрация и възприятия към тях. Той не беше виждал досега такива форми на живот.
Едната фигура беше със светла кожа, гладка и нежна, сякаш сама излъчваше светлина. Тялото й разкриваше фини издължени пропорции на шестте крайника - по два броя крака, ръце и крила. Краката, с изящни извивки, крепяха крехкото тяло нa ръба на бездната. Крилата, обвити в хиляди пухени бели пера, бяха отпуснати зад създанието и само от време на време нервно потрепваха, създавайки лек вятър, който завихряше близките молекули въздух. Ръцете на това същество бяха изпънати настрани, хванати за ръцете на другата фигура. Тя беше в същите форми и едновременно с това ярко различна. Бялата и нежна кожа беше заменена от груба, тъмна и окосмена обвивка. Леките и чувствени извивки на краката чезнеха сред релефа на здрави и мощни мускули. Ръцете, като умален модел, повтаряха краката, но завършваха с длани, а крилата, вместо от ефирно оперение, бяха само една гола и тънка кожена ципа. Прегърнати една до друга, контрастни и хармонични, двете създания гледаха от ръба на разпадащия им се свят. Под краката им започнаха да се отронват големи парчета скала и фигурите разпериха крилете си. Те летяха между последните остатъци от атмосфера и празнотата на космоса, но не се пуснаха нито за миг, а започнаха бавен танц. Спускаха се и се издигаха, като изпълваха с изящество всяко движение на мускулите, движещи телата им. Хармония изпълваше всеки мах на крилете и всяко сгъване на краката. Постепенно космическият вакуум придърпваше двете фигури все по-далеч и по-далеч от някогашния им дом. С последен мах те се хванаха здраво един за друг и изпускайки последните глътки въздух в една вечна целувка, се превърнаха в поредната прашинка материя, носеща се из вселената.
Той погледна за последен път двете фигури, извърна се да погледне и раздробяващата се планета, запамети всичко, като изпрати няколко електрически заряда към един куп прах в своята вътрешност, и леко се изтласка напред, освобождавайки малко газове към нищото. Изведнъж недалечен блясък накара една вълна енергия да премине през мъглявината - някъде се беше родила звезда. Разумът наостри светлочувствителните си атоми и бързо съзря оформящата се звездна система. Едно малко и незначително слънце вече завихряше близките космически отломки в гравитационното си поле. Една по една се появиха няколко планети. Отделни парчета астероиди се насочваха ту към една, ту към друга планета. Един такъв дори премина през Него и Той се концентрира в това ново парче скала. То идваше като комета от скоро разрушена планета, чийто край разумът бе наблюдавал последно, и бързаше отново да стане част от планета, насочвайки се към третата планета от новосъздадената слънчева система. Но то не беше просто скала. Разумът бе открил една странна единица молекули - на астероида имаше жива бактерия. И Той се спря, развихри се и една мощна енергийна буря се разрови из всичките му спомени. За миг реши, че иска нещо ново, нещо непознато. Досега беше само наблюдател и архиватор на природното сътворение. А ето, че сега имаше шанс сам да създаде свят и тази идея толкова го занима, че бурите в него бушуваха милиарди години, а под него планетите бавно се въртяха в орбитите си. Астероидът сякаш ей сега се беше сблъскал с третото по-голямо парче, а бактерията на него изкара в летаргия раждането и смъртта на няколко съседни галактики. Накрая разумът се реши - изпрати облак от газове и прах - водород, кислород, азот, минерали и метали. Те стигнаха планетата, завихриха се, достигнаха малката бактерия и я събудиха за нов живот. А архиваторът на вселената, космическият разум, за първи път остана на едно място - да наблюдава и направлява еволюцията на неговия свят.
© Ивайло Радев Всички права запазени