Тази стара, стара кожена яка

Ранната утринна буря властно нахлу през отворения прозорец. Грабна завесите и, обвила се в тях, затанцува победоносно. Смаяната котка я гледаше с ококорени очи и настръхнала опашка. Даже изръмжа с присвити  уши и, извила  гръбчето си като дъга, полетя право към зейналата врата на гардероба. Люшнаха се заспалите дрехи по закачалките, една бяла риза се свлече и въздъхна примирено. След нея се пързулна по пода странно изглеждащ книжен плик, привързан с парче дантела.

Беше необходим само миг и уплашената  Маца захапа края на панделката,  дръпна силно и се вторачи в  отвора му. После протегна внимателно лапа и изтегли... блестяща яка, изработена през отминалия век от козина на... порчета.

 - О, каква свежест!  - възкликна Кожената яка, която беше проспала дълги  лета в очакване на зима. Нали тогава можеше да се представи на обществото в цялата си красота... Както някога...

Ето, в снежна и студена  предколедна  вечер грижлив съпруг беше наметнал хубавата си жена с току–що ушитата по последна мода яка. С голямо вълнение двамата, хванати под ръка, се разхождаха по главната улица на малкия провинциален град, а Кожената яка  бе обвила в прегръдка  раменете на стройната дама и и придаваше още по–голям финес и изисканост. Защото това не бе обикновена съпруга... Тя бе първата жена - чиновничка в общината! Майка на три деца, но непримиряваща се с ролята на домакиня, тя смело се бе впуснала да работи, напук на хорското недоумение! Та нали беше завършила гимназия в София, знаеше езици, рисуваше чудесно... Вместо да се отдаде на еснафското съществуване, в тон с останалите съпруги, бе решила... да работи?!

Доста студени есени и зими  Кожената яка неизменно присъстваше в тоалета ù... Беше се превърнала в част от живота ù. В част от... душата ù...

След това се озова в гардероба на дъщерята, логично кацна и върху крехките рамене на внучката... Там  бе и  в една студена предзимна вечер, когато стана свидетелка на спонтанно решение за създаване на ново семейство...

 - Пустата му буря, събуди потъналите в летаргия спомени – прозя се Кожената яка. – Маже би е дошло време и правнучката да ме зърне?

   През широко отворения прозорец вече настойчиво надничаше новият летен ден.  

Пречистен, въздухът пулсираше с ритъма на юни...

 А през зимата може да забележите, съвсем случайно, блестящата, загадъчна усмивка на една толкова стара Кожена яка. Усмихнете ù се и вие... Тя... ще ви дари щастлив миг!