Тази стара, стара кожена яка
Тази стара, стара кожена яка
Ранната утринна буря властно нахлу през отворения прозорец. Грабна завесите и, обвила се в тях, затанцува победоносно. Смаяната котка я гледаше с ококорени очи и настръхнала опашка. Даже изръмжа с присвити уши и, извила гръбчето си като дъга, полетя право към зейналата врата на гардероба. Люшнаха се заспалите дрехи по закачалките, една бяла риза се свлече и въздъхна примирено. След нея се пързулна по пода странно изглеждащ книжен плик, привързан с парче дантела.
Беше необходим само миг и уплашената Маца захапа края на панделката, дръпна силно и се вторачи в отвора му. После протегна внимателно лапа и изтегли... блестяща яка, изработена през отминалия век от козина на... порчета.
- О, каква свежест! - възкликна Кожената яка, която беше проспала дълги лета в очакване на зима. Нали тогава можеше да се представи на обществото в цялата си красота... Както някога...
Ето, в снежна и студена предколедна вечер грижлив съпруг беше наметнал хубавата си жена с току–що ушитата по последна мода яка. С голямо вълнение двамата, хванати под ръка, се разхождаха по главната улица на малкия провинциален град, а Кожената яка бе обвила в прегръдка раменете на стройната дама и и придаваше още по–голям финес и изисканост. Защото това не бе обикновена съпруга... Тя бе първата жена - чиновничка в общината! Майка на три деца, но непримиряваща се с ролята на домакиня, тя смело се бе впуснала да работи, напук на хорското недоумение! Та нали беше завършила гимназия в София, знаеше езици, рисуваше чудесно... Вместо да се отдаде на еснафското съществуване, в тон с останалите съпруги, бе решила... да работи?!
Доста студени есени и зими Кожената яка неизменно присъстваше в тоалета ù... Беше се превърнала в част от живота ù. В част от... душата ù...
След това се озова в гардероба на дъщерята, логично кацна и върху крехките рамене на внучката... Там бе и в една студена предзимна вечер, когато стана свидетелка на спонтанно решение за създаване на ново семейство...
- Пустата му буря, събуди потъналите в летаргия спомени – прозя се Кожената яка. – Маже би е дошло време и правнучката да ме зърне?
През широко отворения прозорец вече настойчиво надничаше новият летен ден.
Пречистен, въздухът пулсираше с ритъма на юни...
А през зимата може да забележите, съвсем случайно, блестящата, загадъчна усмивка на една толкова стара Кожена яка. Усмихнете ù се и вие... Тя... ще ви дари щастлив миг!
© Хрис All rights reserved.
