Телефон на доверието

Телефон на доверието

     – А… а-ало, това телефонът на доверието ли е?

     – Слушам ви.

     – Аз… разбирате ли, аз искам да се самоубия.

     – Вашата жена ли ви напусна?

     – Как познахте?

     – Ами не сте първият, който звъни тук в малките часове на нощта и се жалва по този повод.

     – Ах, да… да, разбира се, прав сте… Тоест, на практика тя отдавна си отиде, още преди пет години…

     – Е и какво, чак сега ли се решихте да позвъните?

     – Вие разбирате ли, днес имам рожден ден… Тоест имах, така де, беше вчера – днес нали вече е след полунощ…

     – Три часа без четири минути, ако трябва да бъдем точни.

     – Д-да… И ето днес, тоест вчера, навърших петдесет години…

     – Поздравявам ви.

     – Няма тук какво толкоз да се поздравява… Цяла вечер просто прекарах сам в кухнята. Нямах никакви гости…

     – Не ги поканихте или не дойдоха?

     – Да, няма кой да поканя! Жената си отиде, нова никава оттогава… как да кажа, не се намери… Приятели, в общи линии, също нямам… От работата ли, кого? Не мога да ги понасям там тези мутри… Там никой, впрочем, дори и не си спомни, че имам юбилей…

     – Ясно, с кариерата при вас също нищо не се е получило.

     – Ама, каква ти кариера! Кисна в службата всеки делничен ден като проклетия от девет до пет и половина-шест, събота и неделя – дремя сам пред телевизора вкъщи... В работата и до ден днешен ме възприемат само като човек за изпълняване на поръчки, по-точно – като момче за всичко! Илия, направи това, Илия, вземи онова, Илия, бягай там… Преснимай тези документи и ги занеси на Петър Страшимиров… А господин Страшимиров, между другото, за това си има назначена секретарка, която да не казвам за какво я държи само! Някаква двайсет годишна цицореста пикла с бушонирана и измазана до ушите муцуна… Моят началник е с четиринайсет години по-млад от мен и ми говори на “ти”, а аз на него – на “вие” и то по фамилия…

     – Е, добре. А вие какво сте направили, за да промените всичкото това?

     – В смисъл?.. Как какво да съм направил? Нали ви казвам, че работя там всеки ден като…

     – Това вече го разбрах. Значи, отивате на работа, която не можете... поправете ме, ако греша, да диш…

     – Ненавиждам!

     – Да, и така може да се каже. Отивате там и тъпо дремете, омръзнало ви е всичко и всеки, мечтаете час по-скоро деня да приключи... Прав ли съм?..

     – Д-да...

     – Никаква инициатива, естествено, не проявявате, планове и перспективи не ви интересуват, всяко поръчение възприeмате като наказание, а не като повод да проявите себе си – да не говоим съвсем за това, че не може да блеснете със собствени идеи пред началството...

     – Ама вие... какви ги разправяте?.. Впрочем, да... прав сте за...

     – Творческиият подход ви е чужд. Така че всъщност какво искате? Според мен отношението към вас е като към всеки най-обикновен работник – напълно адекватно.

     – Просто на мен не ми провървя с работата, разбирате ли?..

     – Разбирам-разбирам, ясен сте ми като бял ден... Е и какво тогава? На света има хиляди професии. И милиони работни места...

     – Да, но… на петдесет години някак си е късно да се започва всичко отначало, не мислите ли?

     – Че какво ви е пречило да помислите за това по-рано?

     – Ами, не зная… привиках някак… надявайки се, че нещо ще се промени…

     – Надявали сте се, но нищо не сте предприели... Ясно... Жена ви само за това ли ви напусна или имаше и други причини?  

     – Ами-и... и за това също… Какво ти, вика, си постигнал, работиш за жълти стотинки, повишение да си поискаш – не умееш… Другите всяка година отиват на почивка в тропиците, а ние даже вила в Софийската околия си нямаме… Колата – стар “Фолксваген”, да, а и на него успя да му видиш сметката… Едни такива ги занарежда...

     – Разбихте ли го?

     – Кое, колата? Ами да, някакъв лъскав джип пред мен се изпречи като вкаменен на място, а аз какво можех да направя? Така и влетях в неговата задница… а ченгето после вика, този, който е отзад, той е виновен… Едвам се разплатих… А “Фолксвагенът” от пет години така и ръждясва очукан под прозорците на спалнята в градинката зад блока, само дето бездомните котки приютява и нито да го продадеш, нито да го поправиш си струва, да не говоря, че нов автомобил едва ли ще мога скоро да си купя…

     – Пет години?

     – Почти шест вече…

     – И за това време не само че не сте могли да спестите пари за нова кола, но и не сте опитали да си намерите по-добра платежна работа?.. М-да, а и през всичките предишни години също…

     – Е, вие нали знаете в каква страна живеем!

     – Зная-зная. Някои жители в тази страна към петдесетата си годишнина станаха милионери, даже милиардери...

     – Аха, а колко народ за това са изтребили?

     – Сред кандидатите за милиардери или сред хората, способни да заработаят поне за “Форд”, хм... извинявам се, “Форд Фокус” ли питате?.. А, Илия, защо мълчите?

     – Ами, вижте какво, аз нямам кой знае какви възможности за бизнес… не на всеки се отдава.

     – Ясно... Значи така: да работите под чуждо началство не умеете, да започнете свой собствен бизнес не можете и не желаете. Е, а какво ви се отдава в такъв случай?

     – В смисъл?

     – В пряк. Поне някакъв талант у вас дали се намира? Нека бъде, да кажем, дори и комерсиално нереализиран...

     – Ами-и… не зная…

     – Може би, умеете да пишете стихове?

     – В института... Във ВМЕИ-то писах, после зарязах…

     – Прочетете нещо, хайде, издекламирайте ми ваше... каквото и да е.

     – Ами, вече не си спомням… е… ъ... ето, например:

     Когато се разхождахме сами

     Ний двама под пълната луна,

     И среднощната блещукаща звезда,

     Единствено сочеща пътя ни…

     – Ясно. Достатъчно. Е, за музика и живопис дори няма и да попитам… А това... как да го нарека?.. Такова “нещо” вие на бъдещата си жена ли писахте?

     – Н-не… беше на друга девойка, съкурсничка… Аз, честно казано, тогава така и не се реших да ѝ се обясня в любов…

     – Аха, ясно... И под никакви звезди с нея също не сте се разхождали, нали?.. А с бъдещата жена, очевидно, ви е запознала мама?

     – А-а... не… не беше така! Е, тоест не съвсем… леля ни запозна.

     – И така, вашата жена ви напусна, защото сте отрепка и слабак без никакви забележителни способности, било то във възвишената или в практическата област. Това ли е всичко или има още причини? Плешивост, хъркане, лош мирис в устата или от краката?

     – Откъде вие…

     – Опит, Илия, опит. Знаете ли колко с такива сълзливи историйки ми се обаждат, за да се жалват по никое време? Е хайде, давайте, доизкажете се докрай. Щом вече веднъж позвънихте, тогава нищо не скривайте... Вие сте импотентен, не е ли така?

     – Не! Абсурд!.. Тоест не съвсем… ОНОВА аз го мога, ако имате него предвид, но вижте, деца у нас така и не се получиха… Докторът каза на жената, че от нейна страна всичко е наред…

     – А на вас какво каза докторът? Вие изследвахте ли се?

     – Вие... разбирате ли, аз от детството ужасно се страхувам да ходя по лекари…

     – Разбирам. Знаете ли, Илия, в какво е главният ви проблем?

     – В какво?

     – В това, че сте лузер. Класически и безнадежден.

     – Кой?!.. К-какво съм?

     – Господи, вие дори и английски не знаете? Лузер, повтарям, L-О-S-E-R. На български тази дума обикновено се превежда като “неудачник”, като “неуспял”, “човек без късмет”, но това в основата си е неправилен перевод, показващ, впрочем, цялата разлика между западния и източния манталитет. “Лузер” произлиза от глагола to lose – “губя, загубя”. Ето защо “лузер” е по-правилно да се превежда катo “за-гу-бе-няк”. Губещият винаги знае, че сам е виновен за своята загуба, и обкръжаващите също това знаят и се отнасят съответно като към губещ. И затова, по принцип, западнякът-губещ запазва шанс за в бъдеще да постигне победа. Но у нашите сънародници, въобще даже у източно-европейските и славянските народи, не е така. “Неудачник” произлиза от църковно-славянската дума “удача”, което означава “късмет”. Българите във всичко обвиняват слепия случай, неизбежната съдба, предопределената орисия, обстоятелствата, роднините, приятелите и неприятелите, ближните и далечните непознати хора, държавниците и управниците (които, впрочем, сами си избират или въобще не си правят труда да отидат на избори), работата, професията, колегите, природата, черната котка, Господа и дявола, целия свят, ако щете – но нигога самите себе си! И вместо това да се опитат нещо реално да постигнат или поправят, да променят в положителна посока, те продължават единствено да се оплакват и самоунищожават поради собствената си нерешителност или некадърност, да жулят ракия и водка, а някои, които се правят на по-умни – да четат и разсъждават, например, над Достоевски!

     – Аз не пия водка! Е, само мъничко… когато на работата нещо отбелязват... ми то тогава всички си наливат… А ракийка... понякога... вкъщи... сам пред телевизора.

     – Но нали харесвате Достоевски.

     – Да, обожавам го!

     – Е да, и още как!.. Та нали той е писал за такива като вас. И затова е толкова приятно да се чувствате като един интелигентен човек, който няма в главата и душицата никакви реални постижения. Само че, виждате ли в какво е проблема, Илия? В XIX век такива като вас са били нужни поне на Достоевски, за да си напише своята знаменита творба “Идиот”. А сега – въобще не сте нужен на никого. Абсолютно. Вие сте нула. Нищожество. Пусто място. Въздух под налягане. Бита карта... Това достатъчно ли ви е?

     – И… и... токова вие на мене ли говорите? Вие – сътрудник на телефона на довериието?! А аз мислих…

     – Мислихте, че вас тук ще ви утешават и възпират? Че някой ще ви дава кураж? Вие позвънихте, за да чуете сладка лъжа вместо истината, така ли?.. Странни са вашите представи за доверие, Илия… Собствено и от лекарите се страхувате по същата тази причина. И, което е най-интересното, та аз не ви казах нищо ново... Вие позвънихте, защото сам вече сте осъзнали своето безсмислие и безсилие във всички отношения. По-точно, осъзнали сте това отдавна, но си го признахте едва тогава, когато на вас е почукал петдесетакът. Ето, между другото казано, още една класическа глупава пошлост у такива като вас – да поставят глобални оценки на своя живот към кръгли дати. Да, и какво значение имат тези цифри, те са кръгли само защото у нас на ръцете има по десет пръсти? Ако човек нищо за себе си не схваща на възраст, да кажем, 49 години 11 месеца и 20 дни – нима трябва да чака още десет дни, за да призне своя живот за провален? Нима за тези десетина дни нещо ще се промени? Вие нали сам казахте, че вече ви е късно да се опитате да започнете живота отначало. Не мога с това да не се съглася...

     – И какво тогава според вас трябва да направя, а?..

     – Вижте какво, Илия... “Уморените коне ги убиват, нали?”… Спомняте ли си този прекрасен филм от края на шейсетте?

     – О да, да-да!.. С Джейн Фонда, за един убийствен танцувален маратон, където тя накрая помоли своя партньор да я... Стойте! Нима намеквате, че трябва да... За бога! Такова нещо ли ме съветвате да направя?!..

     – Вие сам с това и започнахте разговора, не беше ли така? Впрочем, не, не е така. У вас даже липсва смелост за подобна постъпка. Истинските самоубийци на никого не звънят посред нощ, дори записки рядко оставят – те просто отиват и вършат това, което са замислили. А истеричните психопати и жалките нищожества, които са неспособни по друг начин да привлекат вниманието на околните към себе си, вдигат олелия до небесата... Ах, погледнете, хленчат и се вайкат, гледайте колко ми е зле! Ах, съжалете ме, утешете ме, за да не сторя нещо лошо със себе си!.. Бла-бла-бла... Само че нищо не ще направите. След като си побъбрите с мен, ще си легнете в своята самотна постеля и до ранни зори ще се самосъжалявате, ще се жалвате и тръшкате, а сутринта с болка в главата отово ще се дотътрите в ненавистния офис, за да вършите там досадната работа на директорската секретарка, която толкова много ненавиждате и смятате за евтина курва единствено защото тя никога няма да даде на такива като вас...

     – Ама... как смеете да ми говор...

     – Смея-смея, и още как!.. Да ви опиша ли по-нататъшните перспективи, Илия? Пред вас – нищо освен самотна старост. Без семейство, без любима жена, без приятели, без желана работа. Без пари, което никак не е маловажно. И без прилично здраве, съдейки по вашето отношение към медицината и отсътствието на силна воля, необходима за да се поддържате във форма. И вие всичко това разбирате не по-зле от мене. Но, така или иначе, не ще посмеете да извършите единственото разумно нещо, което все още можете да направите... Защото сте страхливец, хленчо и мижитурка.

     – Така ли?.. Ей сега ще го направя, мамка му! Ще го направя, дявол да ви вземе! И моята смърт нека лежи на вашата съвест!

     – Да бе, разбира се, да се пените пред огледалото – колко е умно и оригинално…

     – Аз вече се качих на стола! Послушайте… сега разбирам, това е някаква шокова психотерапия, нали така? Ей сегичка ще кажете, че в действителност не всичко е така лошо? Само говорете по-скоро, защото наистина съм застанал върху стола с примка около врата…

     – Нищо подобно, драги, никаква психотерапия не е... Всякаква терапия във вашия случай е безполезна и безсилна. Съветвам ви да проверите здравината на въжето. Иначе ще бъде страшно обидно, а и болезнено, да паднете и да си счупите опашната кост.

     – Аз ще направя това! Наистина! Броя до три! Едно… Е, още мълчите?!.. Две-е-е… Добре тогава, да бъде всичко проклето! Три...

     Шум от падащ стол и почти веднага след него – кратко почукване на удряща се в пода телефонна слушалка.

     Тут-ту... тут-ту... тут-ту...

     Вече зная, че това не е инсценировка.

     Плавно отпускам слушалката и с доволна физиономия затварям телефонния апарат. Черен хумор, зла шегичка, сарказъм, цинизъм... Ха! Нищо подобно. Аз казвам чисто и просто самата истина. Ми то така де, номерът на моя телефон се различава само с една цифра от този на доверието. И дяволски не обичам, когато ме будят със звънене посред нощ. Ааа-ма де, извратеняци всякакви!..

=========

© Tyto ALBA