Тертер от Диводедково VI
Никога не беше подозирал, че дядо му си е водил дневник. Често го беше виждал да рисува, замечтан, потънал в себе си. Тогава и да го попиташе за нещо, старият човек сякаш не чуваше. В такъв момент Тертер имаше чувството, че горящите му очи са проникнали в дълбините на неизвестен свят, за да го изследват и отразят върху платното с цялото му тайнствено очарование - разкъсван от противоречия, но устремен, като орел в полет. Дали образите, които се появяваха под четката му, не бяха го омагьосали? Художникът забелязваше внука си, едва след като излезеше от унеса. Тогава го погалваше по главицата и с усмивка отговаряше на многобройните му „Защо?”. Сега погледът на младежа жадно започна да поглъща редовете от странната тетрадка. Те му приличаха на жици, с канещи се да кацнат върху тях лястовички, може би защото буквите го гледаха учудено, несигурно разхвърляни, сякаш излезли изпод трепереща ръка:
„Записки на Делян Поптодоров – свещеник в село Диводедково.
Втори ноемврий 1923 година.
От няколко деня гледам мъките на премилия си братец Пеньо и цялото ми тяло се тресе, заедно с неговото… На колене падам, Господи, от сърце и душа те моля – пощади го, запази го жив, че да се порадва на слънцето на Твоя свят! Детенце е той още – и седемнайсет лета не е изпълнил. Виновен ли е, че са го подлъгали, че са му завъртели главата големите и хитрите, та оръжието и тайната им поща да крие и пренася?! Думали му, че всичко е за добро, за да не мрат бедните от охтика, за да не трепери майка му, че няма хлебец за децата си… А как да постъпи человек с чисто, вдигнато чело и с искрици, проблясващи от очите?! Виновен ли е, че искаше да живеем достойно, Господи?! Мама няма да го прежали... Ако брат ми си отиде, скоро и тя ще умре, и нея ще изгубя... Оня ден, кога докараха Пеня, завит със сено в татьовата каруца, целият прогизнал в кръв, насинен от бой, като го видя, клетницата се свлече, та с вода я заливах и едва я свестих. Отваряйки очи, за себе си хич и не помисли, а за Пеньо заговори. Рече ми да заколя младо и здраво животно, да го одера и с кървавата му кожа братеца си да завия, а сетне да тичам в града за доктор. И аз, едва жив от тревоги, всичко изпълних. С прясна овча кожа загърнах болния и тръгнах лекар да диря. Ама туй не било лесна работа. На три врати чуках, но кога учените глави разберяха за що иде реч, тоз час започваха да увъртат и на заети да се правят. Накрая само стрина Гена, от наше село, дето бабувала при ражданията ни, с чиято лека ръка мама ни е разправяла, че и аз, и брат ми белия свят сме видели, склони у дома да дойде, та с билки и с баене наш Пеня да полекува.”
Мастилото на следващите няколко реда от тетрадката бе размито и Тертер не успя да ги разчете. Помисли си, че дядо му е плакал над тях и това са следи от сълзите му. Прескочи ги и нетърпеливо продължи нататък:
„Господи, моля те, отговори ми най-сетне - защо историята на видимото е низ от мъченичества?! Така съм закопнял за мъдро възраждане, за умно преобразование, без жертвен агнец, без да погиват невинни люде! Невъзможно ли е, Боже мили, луд ли съм, че тъй го желая и все за него мисля?! Откакто се помня, за миг дори не съм бил спокоен, някаква тревожност ме е обзела и все търся как плодовете на чудния ти свят да радват всички твои рожби, а не малцина… Как да се обичаме едни други, как на злото да отговаряме с добро, но да устоим с вдигнато чело, Господи? Ето, сега отивам в черквата да ти служа, чедата ти да поучавам, а самият аз съм така объркан… В ушите ми непрекъснато ечи, редом с Твоя, страховитият глас на дявола, а душата ми е като мях с младо, кипящо вино… Прости ми! Падам на колене и от сърце Ти се моля - дай ми знак как да продължа по житейския друм! Горко ми - все диря смисъла, все се съмнявам и за пътя се чудя, горко ми…”
Тертер вдигна глава, зарея погледа си през мръсното стъкло, нейде над любопитно надничащата през прозореца лозница, там - високо, където една птица се любеше с лъчите на слънцето… Той не просто мислеше, гледайки вълшебния полет на Божието творение, а с все сили се опитваше да овладее бушуващата в душата си буря.
Продължава
© Росица Танчева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Задържаш интереса ми, Роси. Искам да те поздравя и за друго- много добър избор на шрифт и размер! Не изисква напрягане. Помислила си и за удобството на читателя, Сладкодумке. С поздрав!
-
Чакам продължението, Роси...
-
И тази част продължава напрегнато, вълнуващо и убедително. Потвърждава разказваческото ти можене и засилва интереса. Поздравления, Роси!
-
Следях и дойде времето да коментирам.Голям разказвач си.Умееш да грабнеш читателя и да го накараш да съжалява,че поредната част е приключила.Издала ли това и ако не си,направи го!
-
Благодаря за интереса! Ще се постарая да оправдая очакванията ви за добро художествено изпълнение на творческата задача, която съм си поставила.
-
!!!
-
Изключително сгъстено и напрегнато са предадени братовата обич и световната неправда. А финалът е вълшебен! Поздрави, Роси!
-
Прочетох с интерес и очаквам с нетърпение... Поздрав, Роси!
-
Вечните въпроси, които са вълнували будните умове - как да победим злото и да се запазим човеци, хареса ми, Роси!
-
И аз чета.... и чакам цялото...
Поздрави! -
Става ми все по-интересно, а ти си го написала с такава болка и човещина.
-
Не коментирам, но чета. С интерес. Нека да видя и прочета цялото, пък може би...
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
