Тих Въглен

- Добро утро!

Тя се събуди. Стана от огромното си твърдо легло и се протегна, сякаш искаше да докосне слънцето с върха на пръстите си. Седна пред малката тоалетка  пред нея и започна да реши дългата си, мека и лека като перушина коса. Слънцето упорито напираше в стаята, но големите дървени щори му пречеха. Може би се чудите кое е това момиче и защо всичко започва с нея? Защото това момиче може  да е всеки от нас, който, ставайки сутрин, се страхува да погледне през прозореца. И защо? Защото този тип хора са като тлеещ въглен, разпален бурно някога, сега той се саморазрушава. Какво се бе случило с нея и какъв пожар бе преминал през сърцето и?

    Тя стана от малкото си столче и започна да се оглежда уплашено, сякаш търсеше нещо или някого. Днес тя бе решила да се осмели да излезе навън и да пребори огъня.Отиде до гардероба си, за да избере най-хубавите си дрехи.Но когато го отвори, от най-горния рафт падна малко кашонче, пълно със снимки и спомени. Тя го бе забутала далече, за да не ги вижда. Не искаше да си спомни. Не искаше отново да я боли.Снимките се разпръснаха и тя го видя. Защо трябваше отново да разпалва огъня в нея? Тя си  беше добре сред старите вещи и забравата, сред тишината и самотата. Тъкмо пламъкът бе угаснал и той отново го разпали. Тя взе снимката и се вгледа с болка в сърцето и сълзи в очите. Те напираха в нея и тя трябваше да се спаси. Не искаше всичко да се повтори отново иначе тя щеше да е загубена. Неусетно и неволно една сълза се плъзна по бузата и. НЕ! Тя не трябваше да си го позволява. Прибра набързо снимките и отново забута кашона, този път още по-навътре. Не знаеше, че не този кашон разпалва пламъка и, а болката, която никога нямаше да изчезне. Болката изгаря душите ни малко по малко, но сигурно. "Не - каза си тя - няма да си го позволя! Ще изляза навън и ще бъда смела! Ще направя това, което трябва!"

Какво трябваше? Какво бе нужно? Само тя знаеше, но опасността сякаш беше по дирите, но тя не я виждаше все още, а огънят отново се разгоря. Тя облече най-новата си рокля  и се огледа в старото огледало, подарено и някога от баба и. Обу любимите си обувки и сложи тъмни очила. Готова беше, но нещо я спираше. Как щеше да го стори, та тя през целия си живот бе мълчала. Никога не бе посмяла да каже собственото си мнение от страх, че ще я помислят за глупава и необразована. Съгласяваше се с всичко, което и кажеха, без да се замисля защо. Тя живееше чужд живот, не нейния - тя не би го изживяла така. А днес - сякаш бе събирала всичката си смелост за този ден. Какво я бе променило и как най-накрая проумя, че тя не е била жива досега.Когато разберете къде живееше тя, няма да повярвате.В огромен каменен палат, обграден с огромна площ, но пуста. Единственото растение, което бе пораснало, бе един бодил, но той бе толкова грозен, че никой не го бе забелязал. Този ден тя го видя и му се усмихна. Сякаш бе друг човек. Сякаш бе жива и пламъкът я бе съживил. Къде се бе запътила? За къде събираше сили и думи? Премина по пустата алея, а вятърът от север започна да се усилва. Беше есен, но тя не бе забелязала, въпреки многото листа, нападали пожълтели на земята. Единственото, което виждаше, бе неговото лице. Стигна там, където се бе запътила. А къде беше това? Централните гробища... Какво правеше тук? Какво я бе довело до това мрачно място? Тя стигна до един гроб, на който бяха насадени момини сълзи. Чий бе този гроб?

- Обичам те! Винаги съм те обичала! Прости ми! Аз сгреших, като оставих страха да победи! Прости ми, че не казах и дума и че... - тя се разплака.

- Какво, по дяволите, правиш тук, Ана?

Тя се обърна стреснато, но събра сили.

- Махай се оттук, остави ме сама! Поне днес, поне на гроба му! Ти съсипа живота ми, не ти ли стига? Уби любовта ми, уби сърцето ми. Днес аз не съм човек. Аз не живея, аз просто съществувам, защото ти така си решил. За твое забавление. Моля те, остави ме за малко поне насаме с него.

- Ставай и тръгвай към къщи! Кой ти позволи да излизаш? Кой ти даде свобода? Ти си моя! Животът ти ми принадлежи, а ти си един изстинал въглен.

Тя стана леко и бавно, обърна се е извади нещо от малка си чантичка.Чу се изстрел. Той падна на земята, гледайки я изненадано.

- Грешиш, аз не съм изстинал въглен повече. Аз горя от мъка и този пламък, дори да ме убие, ще продължава. Защото животът си е мой и на никого не принадлежи. От днес нататък аз съм свободна.

Обърна се, целуна каменната плоча и тръгна напред, уверена в себе си. Най-после бе свободна! Тихият въглен бе разпален...