Господин Грей е такова едно малко човече. Съсухрено старче, което се усмихва и маха с ръце безпомощно. Не говори, и вече почти не разбира, мен или който и да е друг. Има напреднала деменция, Алцхаймер. Лижи си в болничното легло и гледа в телевизионния екран, на канал с анимационни филми. Не знам дали му харесват, но това някой така го е решил и аз не намирам причина да сменя програмата. Дори звукът на телевизора е намален, защото тогава господин Грей се разстройва. Започва повече да маха с ръце и да плаче. Така че, звукът е намален. 

Всяка смяна преглеждам господина - преслушвам го, попипвам го по корема, преглеждам му краката и гърба, и задните част за декубитуси - рани от залежаване. През два часа затъкъвам възглавница под едната, после под другата му страна. Не викам санитар, защото господин Грей е толкова лек, така че сам мога да го въртя. Той не се съпротивлява, само маха с ръце учудено и само понякога ломоти нещо неразбрано, но обикновено си мълчи и съсредоточено ме гледа в лицето, все едно се чуди кой съм, въпреки че е се грижа за него от две седмици. Има пневмония и му вливаме антибиотици и когато оздравее ще си отиде в старческия дом, откъдето дойде. Аз пък съм медицинска сестра-студент и се уча на него. Сестрите в отделението ми имат доверие да се грижа за няколко болни и обикновено ме оставят сам да им давам лекарствата и да се грижа за г-н Грей. Сканираме лекарствата с някоя сестра, аз ги счупвам на прах и ги омешвам с ябълков сос и му ги давам. В началото го питах: “- Как сте, г-н Грей?” но напоследък само пристъпям тихо и му се усмихвам. Мисля, че така му харесва повече. Допирам лъжичката с ябълков сос до брадичката му и той отваря уста, аз изсипвам съдуржанието ѝ в устата му, посли отново, докато малката чашка с лекарства е празна. Сестрите в отделението наричат Грей “сладърче”, “бонбонче” и подобни такива прилагателни и вдигат много врява  около него. Всичко това ми се струва неуместно. Само преди десетин години Господин Грей е бил уважаван човек - някакъв голям бизнесмен. Надали някой би посмял даго нарече “бонбонче” тогава. 

Понякога, като имамм свободно време, тихо отивам да видя Грей. Нещо ме влече към него. Обичам да му затъквам одеялото, но не нарушавам тишината. Понакога просто стоя застанал на прага на болничната стая и го гледам. Той тихо лежи в леглото или седи на стола и гледа навън през големия прозорец, който стига до пода и предлага прекрасен изглед към паркинга на болницата и на града отвъд, към небето, вечно покрито с облаци. Какво гледаш господин Грей и разбираш ли нещо от това, което виждаш, питам се аз.

На следващата седмица отидох да се обучавам в друго отделение - в акушер-гинекологията, на два етажа над отделението, където бях преди. Не вярвам, че някога ще работя в такова отделение, но това е изискване в учебния план. По принцип ме е страх да се грижа за бебета. Стуват ми се такива малки, чупливи създания. Все пак, правя това, което иснстуктурът иска от мен, приглеждам родилките и новородените им бебета. Не се случва често да има раждане, но все пак един път се случва. Отивам и аз да видя събитието. Стаята за раждане е пълна с хора - освен родилката има лекар и млад стажант и две сестри, аз и друга сестра- студент. Таткото присъстваше в началото, но после му прилоша и излезе. Стаята е шумна. Лекарят дава наставления, сестрите си подвикват една на друга, и ми казват къде да застана “- Тук, не тук, а там.” Всичко се случва някак си изненадващо бързо. Едно малко човече се ражда на бял свят, покрито със слуз и кръв. Нещо се случва в стаята. За миг настава тишина, която надвисва странно над стаята след цялата врява преди това. Тишината някак си ми напомня за господин Грей и тишината в неговата стая. Гледам бебето, повито чевръсто в одеяло. Току-що роденото момиченце маха с ръчички безпомощно. Тишината в стаята сякаш продължава цяла вечност, която е разкъсана от крясък, от рев. Момиченцето заявява с пълни дробове своя протест срещу тази тишина и обявява на света с пълен глас, че е тук, сега. Дори и да е за малък миг във вечността.