Тишината на Адриана (Разказ)

                        ,, Какво е тишината,
                      мамо? "

                  ,, Нещото, което ни убива
                     най-много, мило, като хора,
                    каквито може и да не сме. "

                                                  Зимата вече си отиваше. Идеше началото на едно пролетно утро. Слънцето разтапяше последния сняг за зимата и докосваше с лъчите си всеки и всичко. Идеше пролет, ала тъжна, както зимата, както есента, за една жена. Адриана нашепваше името ѝ.
                                                   В къщурката, в близост до един хълм, така отдалечена от останалите къщи, в кухнята, на стола до малката масичка, седеше Адриана, шептейки през сълзи. Тя очакваше мъжа си, Аврам, да се завърне все отнякъде, и меланхолията от страха и тъгата ѝ да настъпят отново.
                                                  -Какво ми има? Че какво е всичко това? Нима, стигнах дотук? Но, как? Аз мечтаех само за щастливо семейство: с дете и мъж до себе си, а ,то, какво излезе, живот с една пияница и насилник, и дете, което плаче постоянно от баща си... Боже, помогни ми, помогни ни! Та той ни бие, взема парите, които съм изкарала с честен труд и с пот на челото на къра, и не остава нито една стотинчица, дори за хляб да има на масата, поне за детето. Ах, майка съм, с майчино сърце, но дали ще мога да издържа поне още един сезон с този мъж, с този мой съпруг? ! -Адриана плачеше. И скръстила ръце, сякаш като за молитва, гледаше ли, и гледаше с очи през прозореца и се молеше на Бог, нашепвайки от време на време Неговото име:, , Боже, Боже, помилуй! ".
                                                   И докато тя се молеше-майката с разбито сърце и съкрушение от немотия, мизерия и безпаричие, той се появи, Аврам, съпругът ѝ, : виждащ се отдалече пиян и разлюлян от алкохола, с дъх на бира и едни отпаднали, но в същото време зверски очи. Зверски...
                                                   -Жено, напрай ли нещо за ядене? ! Аз гладувам! -ядоса се Аврам, носейки все още в ръката си стъклената бутилка с алкохол. И продължи-Не виждаш ли? ! От колко дена аз и сина ти гладуваме? ! Не си жена тогава за мен и за нас! Чуваш лиии? !
                                                   -Авраме? ! Ти отново си ходил на тая пуста кръчма, дето я отвориха в селото, ли, бре? ! Докога, бе? ! Докога, бре? ! Докога не аз, а ти ще ми взимаш до всичката стотинчица и ще я прахосваш за тая кръчма, бе? ! Не ти! Аз и челядта ти оставаме гладни: от денем до вечерта, седмици вече наред! Как сме живи не знам! - и този път Адриана се бе опитала да се защити. Но, уви, съпругът ѝ, Аврам, един тежкар мъж, заби бутилката в земята и тя се счупи: алкохолът бавно започна да се разтича по пода, парченцата стъкло се разпръснаха като че ли на мозайка.
                                                    -Ти, жена ми, ти, докога ще ме упрекваш само, бе, ей? ! - и като Аврам сграбчи жена си, и тя политна също към земята- в излятия алкохол и режещите всичко малки парчета стъкло. Адриана се поряза случайно. От ръката ѝ текна кръв. Дрехата ѝ се намокри от помията, наречена алкохол. Тя отново зарони сълзите си, а това вбеси още повече съпруга ѝ. Аврам коленичи пред нея и протегна ръката си да помилва бузата на жена си. И тъкмо да го стори, и тъкмо да ѝ заговори гальовно, тя го ухапа. Силен и тежък удар се стовари върху лицето на жената, чак бузата ѝ посиня. Детето внезапно се появи. И виждайки любимата си единствена майчица, порязана, мокра от алкохола по земята и с посинена буза, то разбра, че отново баща му е пиян.
                                                   -Остави мама намира! - извика момченцето.
                                                   -И какво ще направиш точно пък ти, сине мой? ! Срам ме е дори, че си ми син! -завика Аврам.
                                                  -Ще направя така че като порасна аз никога няма да стана такъв мъж като теб! Бащите не обиждат чедата си, а съпрузите не удрят жените си!
                                                 -Ела ми тук веднага! -Аврам подгони детето си.
                                                 -Авраме, не! -извика с уплаха в сърцето Адриана и се принуди да стане.
                                                  Тежкото утро едва бе минало за майката и сина. Бащата отново го нямаше. Адриана и малкият Аврам, кръстен също като на баща си, седяха на малката масичка в кухнята. Детето проговори на майка си:
                                                 -Мале, гладен съм, гладен съм, мале...
                                                 Думите му се усетиха като огромно чувство за вина и камък за душата на Адриана. Тя му подаде един комат сух хляб и му отвърна тихо, но през сълзи:
                                                 -Хапни сине, това което имаме, това, което ни е останало от баща ти... И детето се усмихна леко и отхапа един залък от сухия хлебец. После два залъка, после три. Докато сетне не изяде комата хляб и стомаха му спря да курка.
                                                 -Какво е тишината, мамо? -запита момченцето.
                                                 -Ех, синко... Аз мисля, че е нещото, което ни убива най-много, мило, като хора, каквито може и да не сме. - отвърна майката. -Да се надяваме на чудо... сине, да се надяваме!
                                                  И наистина, докато чудото идеше, дотогава в къщурката се чуваха отново крясъците на Адриана, мъжа ѝ и техния малък син. Чуваха се блъскания по стените на дома и сълзите, и хлипанията на майката и на детето.
                                                  Една сутрин- Адриана работеше за пореден път на къра. И там взе че срещна него- Христо. Христо, който идеше от друго съседно село. Христо, който я бе впечатлил с доброто у себе си. И когато взеха че се поопознаха още повече, те двамата се влюбиха един в друг. Но Христо усети, че Адриана крие нещо от него и се реши да я притисне, за да може тя да изплюе камъчето:
                                                -Адриана, какво те мъчи, мила?
                                                -Мъжът ми, детето ми е в опасност от него, а на мен... остави ме, каквото е било писано да ми се случи, нека бъде!
                                                 И с тия думи Христо разбра за семейството на любимата си. Но това него отказа от нея. И той ѝ продума:
                                                -Аз те любя- такава каквато си! И приемам и теб, и твоя син!
                                                -Но, мъжът ми? ! Той е звяр, чудовище ти казвам!
                                               -Действаме, мила... Действаме!
                                                На следващата заран, там, на една зелена поляна, Адриана и Христо стояха прави там. В близост до къщурката. Появи се изневиделица Аврам. И като видях непознатия мъж с жена му, той полудя. Христо притегли още повече и още по-силно Адриана към гърдите си и прошепна нещо. В същия миг... Аврам падна като мъртъв на тревата. И наистина... не помръдна повече. Бе спрял да диша. Малкият Аврам се спусна да бяга по зелената поляна и видя майка си с непознатия мъж. Спря се за момент на място.
                                                 -Ела, синко! Ела! -повика го гальовно майка му. И малкият Аврам се втурна към тях двамата. Те го вдигнаха на раменете си и детето запита:
                                                 -Мале, кой е това?
                                                -Това тук е баща ти, Аврам! Истинският ти такъв... -отвърна Адриана и малкото момче прегърна новия си баща. Вече бяха семейство. Щастливо. И наистина- явно, тишината си бе струвала донякъде. Бог бе чул Адриана: нейната молитва и зова ѝ за помощ, мечтата ѝ за чудо. Бог ѝ даде добър мъж и грижовен баща за детето ѝ. Тишината на Адриана вече се бе поминала.