... Понякога искам да изчезна... но не напълно, виждаш ли, например така... влизам в тази, точно тази река, която минава от ляво на тебе сега... пристъпвам бавно... крачка, после още една. В началото е студено, мускулите ти отказват да се подчиняват, но постепенно свикваш... крачка, после още една, докато накрая не остане нищо от мен на повърхността... крачка, после още една. Ето, сега съм част от нея, цялата... и усещам как... усещам как, тя прониква в мен през кожата, заема всяко празно пространство, останало от раните и куршумите. Успокояващо е. Хладните й води загасят жаравата и за първи път от години съскането и свистенето на догарящи въглени, което не ми позволяваше да заспя, заглъхва и аз се унасям... Вече съм част от нея, от същата тази река, която тече от ляво на тебе сега. Упояващо е да си част от нещо... нещо трайно... било преди теб и оставащо след това.  Нищо не ми е давало подобно усещане досега. Нищо и Никой... само тази река... Отваряш очи и пред теб е нов свят... вечен свят, естествен свят, самодостатъчен свят, който няма нужда, нито полза от теб, но те приема ... без намерение един ден да те изхвърли на някой бряг... свят, за който е достатъчно желанието ти да станеш част от него и нищо повече не иска...