Lebovski (Лебовски) 14 ноември 2017 г., 12:47 ч.

Той бе толкова мил 

362 7 8

Трябваше да я науча да пише. Защо не я бяха научили? Тогава можеше да каже нещо различно от това което вече знаеше. Нещо изненадващо. Нещо странно. Но тя мълчеше. Освен ако не я питах. Седеше в ъгъла на канапето, грациозна, както винаги. И ме следеше с поглед. Знаеше да ме наблюдава. Понякога ми се струваше, че отгатваше, предугаждаше, какво искам, но чакаше да го изрека. Нямаше инициатива. А това най- тежи. Спонтанността, импровизацията.. Това прави, понякога живота лесен и труден, вълуващ и ужасен, странен и опасен. Но тя мълчеше. В четвъртък около обяд, си пилеше ноктите. Винаги за двайсетина минути. Дори съм засичал. Точно двайсет. В сряда пък се епилираше. Гримовете и бяха семпли. Правеше ги преди да и кажа , че излизаме някъде. Ако ходеше на покупки, единствено се сресваше. Никога не бях виждал паднали коси след нея в мивката. Или ги махаше, или не падаха. Беше неподвластна на живота. Той рано, или късно, ни прави единствената си прическа, но нея не докосваше. Знаех, че мога да я науча на много неща. Нови и интересни. Неща по мой вкус. Но не исках. Исках да си има своята индивидуалност. А и тя се учеше. В нея имаше голям капацитет. Например, ако течението тряскаше често прозореца, след определен брой подобни трясъци, открих малка дъсчица, пъхната деликатно между долната рамка и перваза. Така тряскането изведнъж спря. Друг път, ядосан от непрестанният поток миризливки, влизащи отвън, аз се развиках, псувайки ги, и когато това се повтори няколко пъти, спрях да ги откривам. Бяха изчезнали. Не знаех как го направи, докато не я видях, в три през нощта с малка метличка да ги премита от пода, стените и тавана и да ги изсипва навън. Правеше това чевръсто, за кратко време и всеки ден. Три през нощта. После тихо се пъхаше в леглото, без да друса матрака и заспиваше. Понякога се питах дали наистина спи. Какво мислеше? Ръцете и бяха топли, краката също. Дишаше безшумно в мрака, а сутрин неусетно кога станала, носеше кафе и малки кифлички. Понякога исках само кафе. Понякога палачинка. Сядаше и бавно, внимателно ядеше. Отговаряше след като спре да дъвче. Усмихваше се точно когато е нужно. Никога не повишаваше тон. Никога не плачеше. Това бе много добре, първите няколко години. Но после, стана някак странно. Не бях свикнал. Бях свикнал с обратното. Да се повишава тон. Да се плаче. А ако се смее, то да бъде не на място. Никога не боледува. Не я болеше глава. Нямаше претенции. Как исках поне веднъж да се разболее. Да се закашля. Да има температура. Да зъзне в леглото. Спокойствието бе страхотно. И ужасно. Можех да я променя, но не исках. Можех да направя с нея каквото искам. Никога нямаше грам съпротива. Ако спорехме за нещо, то бе когато ставаше дума за конкретна и ясна фактология, в която яз грешах. Тогава, търпеливо и спокойно, тя изваждаше фактите, обясняваше връзките и онагледяваше тезата си. Ако се налагаше с дати и години. И ако не се съгласях, просто сменяше темата. А знаете ли как я сменяше? Без да разбера.. Ето например веднъж, говорехме за Кенеди. Кога е умрял. И аз се запънах за датата.Направих го нарочно. Да видя, какво ще стори. Тя замълча за секунда две и ме попита, дали знам, на колко години са го убили. Казах, че не ме интересува и тя попита, какво ми се яде за вечеря. Отговорих, че не искам нищо и тя попита- защо? Това беше далеч по интересно от датата за смъртта на Кенеди. Дали наистина я интересуваше, защо? Никога нямаше да разбера. А и не исках. Ако разберях, сигурно щеше да е разочароващо. Нещо от сорта на- Защото човек трябва да приема еди си колко белтъчини и въглехидрати всеки ден. Затова не я питах. Исках да си представям, че ме пита, по други причини, освен обмяната на веществата. И си представях. Обичах вечер да ми разтрива краката. Ако някой изпитва удоволствие, докато ти разтрива краката, значи те обича. Попитах я, дали изпитва удоволствие от това. Тя отвърна, че изпитва голямо удоволствие. Каква глупост..А когато и зададох въпрос, от кое не изпитва удоволствие, отвърна - "От това да не ми говориш." Тя искаше да и говоря. Явно така се чувстваше полезна. И така се учеше на всичко, бавно и постепенно. Понякога се питах, как да я разстроя. Как да я учудя, ядосам, или накарам да изпита недоумение. Веднъж, както стоях прав в кухнята и развивах изгорялата крушка, просто се направих, че падам на пода и останах да лежа. Все едно ме е ударил ток. Тя стана бързо, приближи се, приклекна до мен, със сериозно изражение. Пипна ми гърлото, да провери пулса ми. Вдигна ми ръката и я пусна да падне свободно. Аз нарочно я оставих да тупне на пода като обездвижена. Гледа ме преценяващо две три секунди, стана бързо и отиде до телефона. Набра номер и с равен глас, съобщи за инцидент, съобщи адреса, името ми, и дали имам някакви заболявания. Отговори на въпрос отсреща, че имам пулс 80 удара в минута и зениците ми са нормални. После затвори телефона и седна на стола точно до мен. Ръцете и бяха отпуснати на коленете. Не барабанеше с пръсти по тях. Не тропкаше нервно с крака. Просто си стоеше и чакаше. Да отвори вратата на медицинските екипи. Нарочно бях избрал, да я измамя, в четвъртък, малко преди обяд. Времето в което си пилеше ноктите. Исках да видя в тази ситуация, какво ще направи. Мина дванадесет, но тя не посегна към пиличката за нокти. Нито ги погледна, нито направи нещо друго, освен да стои точно до мен и да чака. Това страшно ме учуди. Явно не я познавах така добре, както си мислех. Размърдах се, уж се свестявам и понечих да се изправя. Но тя не ми даде, и се опита да ме задържи на пода, като обясняваше, че съм пострадал и трябва да изчакам докторите. Отстраних я от мен и и казах , че съм добре. После отпратих екипа на бърза помощ, след като все пак ме прегледаха. Тя не протестира и не каза нищо. Гледаше ме доста проучващо и вероятно наблюдаваше походката, и действията ми. После седна, извади пиличката си за нокти и спокойно започна да ги пили. Дори се усмихваше. Понякога го правеше. Нали знаете, как човек се усмихва, когато си мисли нещо хубаво, или просто си спомня. След няколко дена бе нова година- 2037 ма. Вече бях решил, че няма смисъл. Но изчаках да мине празника, за да не го празнувам сам. И след няколко дни, една сутрин, когато тя се обличаше, се приближих тихо зад гърба и я прегърнах. Тя не потрепна, както винаги. Косата и миришеше на цветя. Прокарах пръсти по врата и. Целунах я, по дълго от обикновеното и натиснах малкото копче. То бе като едва доловима издутина на тила и. Трябваше да се натисне последователно пет пъти и да се задържи по дълго накрая. Така ми бяха обяснили от фабриката. Не знаех, какво ще стане. Не го бях правил. Тя ме гледаше, както винаги и се усмихваше. А после затвори очи и остана права. Приличаше на манекен. Сложих я на леглото. И дълго я гледах. После я прибрах в кашона с който пристигна преди 7 години. Годината в която се разделих със съпругата си. Увих пакета със тиксо и на другият ден я върнах. Питах, какво ще стане с нея. Те ми отвърнаха, че този въпрос се задавал често. Щяли да я прегледат, проверят, поправят, ако е нужно и продадат на половин цена. Като вече използвана. Стана ми неприятно. Предпочитах да я разглобят, или просто приберат на склад. Но знаех, че това чувство е ненормално. Човеците сме луди. Да обикваш предмети, а да намразваш живи същества. Никой не може да мрази предмет. И те знаеха това. Затова и ги направиха. За пари. Подиграха се с нас. Казах им да вървят на майната си, макар, жената която я прие, да не бе виновна. Тя не реагира. Явно бе свикнала. Понякога си мисля, че и тя бе робот. Толкова бе спокойна. После се прибрах. Седнах на дивана и се напих зверски. А на другия ден и се обадих. На жена ми. Просто да я чуя. Да разбера, как е и да и кажа какво става при мен. Тя ме изслуша мълчаливо. После се засмя, някак истерично. Стана ми дори приятно. Само тя можеше да се смее така. Смяхме се дружно и изненадващо тя каза с равен глас: - Знаеш ли, изпревари ме. Мислех да ти се обадя. Аз върнах моя преди седмица и едва днес спрях да плача. Той бе толкова мил.

© Лебовски Всички права запазени

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • LiaNik (Илияна К.) Мда, човек не може да разбере,че да си жив, означава да изпиташ всичко.Хареса ми,ще следя за друго.
  • anabel7 (Албена Димитрова) Невероятен си, Лебовски! Много ми хареса и го поставям в любими! Поздрави!
  • Plevel (Силвия Илиева) В любими!
  • Anita765 (Ани Монева) Всяка монотонност и инерция убива. Въпреки, че на човек често му се иска да се пусне по инерцията и потъне в монотонността, просто така...
    Само че там е най-самотното място...
    Много хубав разказ.
  • Самодива (Вики) Май съвършенството, което си мислим, че търсим, е доста разочароващо, понякога
  • Ranrozar (Стойчо Станев) Поглед в бъдещето...
    Поздрави,Лебовски!
  • brinne (Мариана Бусарова) Уф! Още от начало ми изглеждаше някак "нечовешка" тази твоя героиня. Явно съм познала. Много ми хареса разказа.
  • Patrizzia (Надежда Ангелова) Не дай, Боже!

© 2003-2018, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.