1.

Той леко се поклащаше в топлата вода. Не плуваше, беше отпуснат и само лекото потрепване на опашката и страничните перки му позволяваше да стои на едно място. Неподвижен. Или почти неподвижен. Наслаждаваше се на покоя. На тишината около него. На топлината.

Но мисълта му не беше в покой. Той мислеше. Те знаеха, че той може да мисли. Той ги уважаваше. Те него – също. Той обичаше да си играе с тях. Обичаше присъствието им. Дори шумът, който вдигаха не го смущаваше – дори му се наслаждаваше. Те просто не можеха да плуват тихо. Винаги вдигаха шум с пляскане. Издаваха звуци когато бяха над водата. Бяха тихи само когато бяха при него или почти тихи. Винаги пляскаха, ритаха и гребяха, за да се задържат и да не потънат. Усмихна се вътрешно. Да, Той можеше не само да мисли – можеше и да се усмихва. Можеше и да помни.

Колко смешни бяха те. Нямаха нито форма, нито опашка, нито перки. Но можеха да плуват, смешно плуване с пляскане, но плуваха. Те умееха да се предвижват и по сушата, защото вместо перки имаха крака. Крака, ха-ха – смешни израстъци, които се свиваха и разпускаха. Понякога ги удължаваха с нещо подобно на две опашки и тогава се гмуркаха доста успешно.

Идваха при него, прегръщаха го, галеха го – Той също ги прегръщаше. Те му говореха, Той им отговаряше и тогава заедно се смееха. Не им се сърдеше, че искаха да си играят с разни топки, шишета и гумени плаващи неща. Взимаше дейно участие в игрите им, а те се смееха още по-силно. Имаше една руса жена, която винаги идваше в часовете за хранене. Той я усещаше по стъпките още когато слизаше по стълбите, но се правеше, че не знае. Чакаше тя да започне да почуква с кофата по ръба на неговия свят. Тогава Той се подаваше, а тя се усмихваше и започваше да му подава рибките една по една. Искаше Той да ги взима от ръката й и Той ги взимаше – та как не – това толкова я радваше. Но още повече се радваше на едно малко тантуресто човече, което често идваше с нея. То щапуркаше, понякога дори влизаше с нея и сякаш се чувстваше във водата по-добре от нея, почти както него. Той го качваше на гърба си и внимателно обикаляше, а То пищеше от удоволствие. Тупаше го с малките си горни крайници, риташе го и повтаряше името му и пак пищеше и пищеше от удоволствие. Неговото гласче беше като звън от камбанки в Коледна нощ. Как се сети за Коледа? Да, тогава То за първи път се потопи при него и доверчиво се притисна към тялото му. В този миг Той бе готов да го защитава от всичко. Ако можеше да задържа дъха си щеше да го отведе в дълбокото, където тишината беше плътна до писък. Но Той знаеше, че То не може, че е малко и внимателно го подпираше с плавници, люлееше го и го гъделичкаше в муцуна. То се превърна в цел, която чакаше. Ослушваше се непрекъснато за неговите бързи стъпки, за звънливото му гласче. То сякаш съчетаваше всичките му стремежи, всичката му любов и радост.

Вече втори ден никой не идваше при него. Хранеше го едно вечно намусено същество, което изхвърляше кофата с храната и Той трябваше да я събира от дъното. Никога не му се усмихна, не го заговори, не се опита да си поиграе с него. Но това не беше важно. Важното бе, че жената и То не дойдоха и днес. Защо? Какво може да се е случило? Защо не идваха? Нима вече не го обичаха? Не се ли интересуваха вече от него? Не, това беше невъзможно. Той четеше любовта на То в очите му. Тяхната любов беше първична, неповторима и необходима като въздуха и водата. Те бяха свързани по непреходен начин с чистата любов, която струеше от тях и към тях.

Те й се наслаждаваха, а Той уважаваше техните чувства, така както и своите.

2.

Зои се беше навела над потното челце на Бобо, попиваше с мека кърпа, говореше му, галеше го. Бобо се разболя изведнъж, сякаш съдбата отряза с нож и замени здравото и усмихнато дете с високата температура, кашлицата и стоновете на Бобо. Миличък Бобо, мислеше си Зои – как така изведнъж се разболя? Лекарят каза: настинка, ще му мине бързо. Даде лекарствата и дори, без да я успокои допълнително, отиде при следващият си пациент. А тя толкова се страхуваше, виждайки как високата температура стопява телцето му. Плачеше когато Бобо плачеше и стенеше когато той стенеше. Стомахът й се свиваше на всяка негова конвулсия, сякаш нож прерязваше и нея заедно с него.

Мина й през ум, че така изведнъж заряза Хочи, дори не му каза за болестта на Бобо. Знаеше, че Хочи обожава Бобо. Бобо също го обичаше повече от всичко (понякога й се струваше, че дори него го обича повече от нея, собствената му майка). Естествено, че не беше така. Но всичко стана ужасно бързо. Бобо беше останал у дома защото учителят настоя за допълнителен урок. Телефонът звънна, тя забрави за всичко и хукна. Казаха й, че Бобо се е почувствал зле изведнъж. Когато се прибра температурата го беше превзела. И тя остана до него. Целият ден, цялата нощ и пак ден … не й се спеше, не беше гладна. Гледаше Бобо и чакаше лекарствата да му подействат. Мислите й отново я отнесоха към веселите дни когато те тримата се смееха заедно, плуваха заедно, играеха заедно. Тримата: тя - Зои, малкият Бобо и делфинът Хочи. Прекрасни, неповторими дни. Докосна пак бузата на Бобо. Температурата определено спадаше.

Бобо се беше унесъл в здравословен сън и сънуваше... „Как пляска с ръце по водата и пръска Хочи, как се катери по гърба му, как му дърпа мустаците... как се смее, как си играят и се гушат. Та Хочи беше най-добрият му приятел … Защо сега не беше тук, защо го нямаше… Толкова го обичаше, така разчиташе на него, а Хочи го нямаше при него… Нима го беше напуснал… Хочи, Хочи… къде си?“ Отвори очи и срещна тези на майка си Зои. Беше си у дома. Хочи не можеше да дойде у дома. Значи той трябваше да отиде при него. Трябваше да оздравее, за да го види пак. Този път заспа непробудно и без сънища.

3.

След седмица Хочи дочу познати стъпки и още по познато топуркане на малки крачета. Бързо изплува и запя. Видя ги да идват. Зои и Бобо. Хванати за ръце, усмихнати, забързани да стигнат до него и да потопят крака във водата. За поздрав ги изпръска и отново чу звънтящият като камбанки смях на Бобо. Бяха отново заедно. Бобо протегна ръка и подаде рибка на Хочи. Не беше гладен, но я налапа, за да зарадва хлапето. После се гмурна, засили се и изскочи, грациозно извил тяло и падайки силно плесна с опашка от радост. Когато изплува видя, че Бобо влиза във водата и като малко жабче заплува към него. Забърза да го посрещне. Две малки ръце го обгърнаха и едно мокро личице се допря до муцуната му. Хочи се изви, за да може Бобо да се покатери върху гърба му и заплува с него под ритъма на музиката, която звучеше само в техните уши. Грациозен танц, на който можеха да завидят и професионалните танцьори. Светът отново се изпълни със слънце, радост и удоволствие.

Двете най-чисти души на света се носеха щастливи в своя танц на доверието и приятелството.

Защото доверието и приятелството беше най-кристалната част от живота им.