Не зная кога се случи. Само знам, че живееше в блока на най-добрата ми приятелка Ива. Мисля, че се казваше Тихомир... Не го загледах. От първия път, когато го видях, не ми вдъхна доерие. Стана ми толкова антипатичен, че когато го видех да пресича улицата минавах на другата, само и само да не срещам "змийския му поглед"... Беше на някакав рожден ден... Помня че бях на 12 или 10... не зная. Тогава този шемет стоеше на една ръка разстояние от мен и ми заприлича на хладнокръвен убиец. Много ме беше страх от него. Той беше на 13... По моите изчисления. После случайно разбрах, че е заминал. Новината не ми направи впечетление. Донесе ми даже радост. После обаче се наложи и аз да замина...
16 септември, 2006 година.
Не знаех, че е той. Дори и името му не си спомнях. Всъщност спомена, че се казва Тихомир, но не вложих смисъл в това. Но в момента, в който видях снимката, си казах: "Господи това е той?!" Разбрах, че от антипатичен, гаден, досаден и прочие всъщност е много мил и внимателен. 4 часа нон-стоп писане в Интернет... Уморени клепачи. И така всеки ден до...
22 семтември
Мдам... Вече беше ясно че съм хлътнала по смъртния си враг и то само от Интернет. На този ден пихме кафе за първи път. Не... Защо съм била толкова глупава да мисля за него с толкова лоши думи, като се оказа много приятен човек?! Естествено това допринесе за моето хлътване.
19 ноември
Всеки ден едно и също. Училище и след това чат с Тихомир. Всичко беше толкова праволинейно. В 4 4аса следобед знаех той къде е и какво прави. Знаех, че в 8 ще излиза, знаех всичко. И един ден просто на шега му казах: "Ела у нас!" Не знаех, че викам лъва в бърлогата! Не си спомням дори как стана... Помня само заглавието на песента - "Целувай ме!" Като по сценария на песента се случи всичко за някакав миг от вечноста. Но това съвсем не значеше, че съм пред вратите на една нова връзка, а се изправих лице в лице със страха на Тихомир да се обвърже... Страх, че един ден ще ме изгуби.
24 ноември
Трябваше му малко време да реши. Дадох му го. Беше тъмно, а ние с акъла, който нямаме се качихме на последния етаж на моето училище. Валеше много силен дъжд. Спомням си, че нямаше осветление: не виждах оттук до ръцете си, само усещах, че неговите ме прегръщаха много силно... Само ромоленето на притихващия дъжд се чуваше по прозорците. И изведнъж, думи, които разцепиха тишината - и до днес ги помня: "Искаш ли да бъдем нещо повече от приятели??"
Не подлежеше на преразглеждане отговора ми. На момента казах: "Да!"
Оттук насетне всичко вървеше като по вода. Малки скандали, в които за 5 минути се оправяме и отново бяхме самите ние. Нямаше от какво да се оплача - не беше перфектния, но ми беше достатъчен - беше мой.
Е, да, всичко беше като по вода освен...
3 януари 2007
- Какви са тия снимки в телефона ти? - попитах го аз, в стремежа си да сдържа избухването си.
- Ами... ЪъЪ... Тук прекарахме Нова година! - чудеше се какво да отговори Тихомир.
- С тях двете... мхм. Иначе са те прегърнали много така... виждам - близки сте си??...
- Какво? Не мога ли да прекарам Нова година? - опита се да се измъкне той.
- Така ли я прекарваш?????? А??? ТАКА???
- Да! - без да се замисли ми отвърна Тихомир.
Не знаех как го направих, но просто го ударих много силно...
И той си тръгна. Просто ей така. Затвори вратата. Аз отидох в другата стая... Знаех, че още беше в апартамента,  но седяхме в отделни стаи,Той очакваше че ще се върна - не и този път!!
Така си казах тогава - Да! Но, както винаги, му простих. Аз не можех да живея без него. Така аз привикнах да прощавам, а той привикна да греши...
10 януари 2007
Ясно беше че от седмица нещата не вървят... Опитвах се да сглобя пъзела... Но явно единствената, която страдаше от идващия край, съм била аз... Излязохме навън... на тази дата... Не си проговорихме... Нито дума. Нито жест... Нито дори: "Здравей!", когато звъннах у тях... Нищо... Обещах си да бъда силна... И го попитах, просто докога мисли да продължаваме така... Докога??? А той ми отвърна чисто и просто:
- ИСКАШ ЛИ ДА СЛОЖИМ КРАЙ НА ТВОЯТА БОЛКА??
Ясно беше, че всичко свършваше... Не е истина как усетих, че пропадам... Не знаех и къде отивам... И не можах да повярвам: Той плачеше!!??Напуска ме и плаче! Не можех да повярвам... И когато исках да си тръгна завинаги... той ме спря и каза:
- Моля те, спри, остави ми този момент за последно!! Само него ми остави!Моля те! - и ме прегърна.
Защо чак когато се раздляхме, осъзна, че не може без прегръдките ми?
Защо?? Знаете ли? - този въпрос си го задавам и до днес...
Обещахме си да останем приятели. Когато имаме болки да ги споделяме, да излизаме, просто да се виждаме...
Така мина близо месец... Липсвах му - в това нямаше спор! Но защо не искаше отново да бъдем заедно - не знам!!
И в един прекрасен ден открих, че Тихомир се е превърнал в животно. Привидно силен... Привидно непобедим. Железен: не го трогваха сълзите ми и молбите ми. Просто ми каза да го забравя. "Ей така - каза той. - Лесно се забравя любовта!!"
Това не беше този Тихомир, който аз познавах, който страдаше с приятелите си и даваше всичко - колкото може, за да бъда щастлива... Не!Някой го беше преобразил, превърнал го беше в злобно животно, което искаше да оцелее в джунглата, наречена "Живот"!
И така е до днес... Обещах му и му казах, че ще го намразя, а той казваше, че само привидно не може да забрави...
Но знаете ли, аз съм сигурна, че когато е сам, когато тишината го обгръща в тамнината като пашкул, той не може да забрави и си припомня всички моменти, когато го правех щастлив...
Наскоро излизах с една моя приятелка. Тя знаеше, че съм си имала приятел и каза:
- Разкавай! Всичко с подробности!...
И аз започнах:
-Той живееше в блока на Ива...
                                                                ***